Ухание на узряла есен

Normal_albena

Виждаше я как се променя пред очите му. Блестящата й лешникова коса първо посърна, после къдриците се отпуснаха някак безчувствено над слабичките рамене. Самите рамене с всеки ден се привеждаха под тежестта на ежедневието или по-скоро- под безличността на ежедневието. Талията й оставаше все така тънка, но походката й беше загубила онази палава гъвкавост, която караше околните да затаяват дъха си, взирайки се дълго подире й.


- Задникът ми ме тегли надолу - казваше понякога тя, хвърляйки уж небрежен поглед в огледалото. После се засмиваше преднамерено звънко, но той усещаше горчивината на този смях. Знаеше, че трябва да каже нещо от сорта - глупости, страхотно дупе имаш или просто да я пошляпне одобрително, както правеше някога. Но не казваше нищо и не правеше нищо, просто извръщаше поглед.

 

Предпочиташе да не среща очите й - някога толкова дълбоко тъмни, че създаваха чувството за необятност и сила. Сега бяха просто кафяви с малки пъстри точици в лявото око. Но навикът да примигва лекичко, когато се взира в нещо не беше изгубила. Примигването беше съвсем неуловимо, като летен полъх над застинали нивя, но той винаги го долавяше. Усещаше я как поема дълбоко въздух и после замира, сякаш открила някаква изумителна собствена вселена. В такива мигове цялото й лице се озаряваше от усещанията, които препускаха вътре в нея. Веднъж я беше попитал какво толкова гледа, но тя не му отговори. Просто не го чуваше. Не чуваше никого и нищо, потънала в съзерцанието си. После изведнъж тръсваше рязко глава, лешниковите й къдрици се разлюляваха, разпръсквайки аромат на узряла есен, и продължаваше сякаш нищо не е било. Но той виждаше как в дълбокото на очите й нещо чезнеше. Така започна да избягва погледа й, затова и може би не разбра кога в лявото й око са се появили черните точици. Но помнеше нощта, в която ги видя за пръв път. Беше една от онези летни нощи, в които тревата си отпочива от ласките на слънцето, а щурците флиртуват с мравките там някъде в притихналите ниви. Усети как нежността обгръща натежалите му като олово рамене, един лешников кичур докосна изпръгналата му страна, шептейки му - аз съм тук, не се страхувай. Ще отмине, ще отмине и това, ще се справим, заедно, аз съм тук. Усети как нещо отдавна забравено плъзва по вените му, избутвайки умората. Ръката й, полегнала на гърдите му запали огньове, устните им, натежали от жажда се впиха. Търсеха се и се намираха като изгубени деца, телата им се сплитаха и сякаш фойерверки бушуваха в душата му.

Помнеше онази нощ. Помнеше и как тя се взираше в очите му с и нийните очи леко примигваха, като летен полъх над застиналия свят. Тогава видя за пръв път черните точици, но помисли, че звездите за се гмурнали в дълбокото на очите й, за да открият онази, нейната, вълшебната вселена. Не бяха звездите. Онази нощ беше толкова далечна, че му се стори направо далечно нереална и нещо го стегна.
- Хееей, ама ти си задремал...а аз съм готова. Хайде, обличай се, ще изпуснем венчавката - в гласа й нямаше и следа от упрек и този аромат...на узряла есен. Стана от фотьойла и се обърна . Тя стоеше точно пред него, в рамката на вратата. ЛЕшниковата й коса беше прибрана на тила и само един кичур се спускаше - немирен и някак си закачлив. Червената рокля описваше тънката й талия и обгръщаше стройните й крака чак до началото на прасеца - боже, какви крака имаше!
- Бягай в банята, а аз ще ти донеса костюма - направи няколко крачки към коридора. Дупето й се полюшна съблазнително. Боже, какво дупе имаше! Протегна ръка и тя се плъзна по лъскавата материя
- Еееей - успя да каже, докато останалите думи потъваха в дълбочината на общата им жажда. Видя я как се променя пред очите му и се почувства щастлив, защото знаеше причината.

Коя е авторката

Филолог по образование, блогър по интернет битуване и майка на тийнейджърка – не непременно в този ред. Това е Бенра. Тя нарича творбите си „раз-мисли, страдащи от клаустрофобия“ и с усмивка пояснява – „това са раз-кази за живия живот, докоснат, изживян, усетен, раз-мислен“. Държи на тирето, защото смята, че то е онази тънка, почти невидима граница, която се явява вододел между художественото творчество и неподправеното случване.

* * *

Ако искате да видите и вашите произведения публикувани на този страница, без редакторска намеса – така, както вие си ги харесвате, пишете ни на literatura@club50plus.bg

 


Създадена на 16.10.2012 г.

Коментари

  • D41d8cd98f00b204e9800998ecf8427e?size=50&default=http%3a%2f%2fassets.club50plus.bg%2fassets%2fuser%2fdefault_pictures%2fmale

    николова написа:

    Преди около 7 години

    Прекрасно!Много ми хареса!Успех!