Вълчи и хорски истории

Normal_maria_pramatarova

Спомени от едно друго време

 

Дядо Ланко ни заведе през лятото с братовчедката ми Лена да му погостуваме на Изгорелия гатер, където работеше като пазач. С него горе живееше и братовчедът ни Лазар, за да му прави компания. Бараката, в която се подвизаваха, беше оттатък реката, препичаше се на слънце на височинката, опушена до черно отвътре и отвън.

Дъсченият нар, проснат по дължината на стаята, застлан само откъм вратата с домашните черги, тъмнееше към края си. Лазар ни посрещна на прага. Беше разпалил „жабката" печка, поставена върху дебел слой речен пясък, до бумтене. Горещо, та чак парещо, въпреки че през дъсчените цепнатини се провираше течението на свежия планински въздух.

Погостихме се набързо отвън на поляната и дядо се отправи към дебели сенки да си подремне, а ние – трима братовчеди, се пръснахме между дърветата да си потърсим горски десерт. И тук природата е щедра на звънички, боровинки, малинки, кокозе* и в жегата все нещо зреещо ще намерим.

Срещат се и гъби: печурки, манатарки, жълтее пачи крак, та и сърненки понякога се намират. При слука ще се нагостим яко с гъбена чорбица. Тя е най-вкусна, когато самичък береш гъбите и ги приготвяш. Има и риженки, масленки, гълъбки – познавам ги, но не са по вкуса ми. До вечерта щастливи обикаляхме край шубраци и дървета, празни не се върнахме, а бодри и доволни.

Обстановката в бараката, макар и неугледна, не ни попречи да поспим здраво до сутринта. Като станахме, дядо Ланко вече разговаряше със собственика на изгорелия гатер Коевски – възрастен, доста позакръглен, дребен на ръст, усмихнат – който показваше с пълните си къси ръце към работниците, товарещи на камиони гатера и други материали и пособия. Коевски, доволен че имуществото му е опазеното, помаха ведро за сбогом и потегли за София.

Поразходихме се пак тройката за „изпраток" с вълшебната горска градина, без да забравяме дядовото поръчение „по-ранко да се приберем". Той навярно тъгуваше за компанията при бай Колю Минчев (кварталната кръчма) и като се прибрахме от горската разходка беше натоварил вече покъщнината на каруцата. Седнахме и ние, а Лазар подкара Рапчо към Чепино** – мил роден край!

Кончето потичваше по нанадолнището, железният табан на колелата тракаше по каменистия път. Поспирахме, за да откъснем риган за чай или да изровим коренище на прецъфтяла дилянка за нерви (котешкото биле). Котките наистина го обичат, изкопават и пръста от мястото, където са изхвърлените остатъци от чая. Край пътя вече дълги години, та и сега, има от същите билки.

Докато слизахме надолу по Сухата лъка ме навя споменът за вълка, преследвал татко преди няколко години. Вървял след него в студената зимна нощ, той се обърнал и насочил пушката, но заскреженото желязо не гръмнало, а вълкът претичал пред него. Татко запалил вестник и от огъня вълкът пак се отдалечил.

Така татко се борил да надвие чрез страха на животното, докато наближил катранджийницата на бай Мирчо Тюфетчийски – непрекъсната борба за живот. Наоколо било осветено, нощната смяна работела. Влязъл вътре и изчакал края на бялата трудна нощ. Затоплила се и пушката, а и той си отпочинал... Ето пак... „провидението" му помогнало...

***

Пишейки това, се сетих и за друга вълча история. Защо ли този спомен сега изскочи?
Беше в края на 19 век и по здравословни причини прекарвах зиме и лете на Кара тепе. Съпругът ми идваше за събота и неделя, пътувайки с автобуса за Сърница, който зиме минаваше вече по тъмнина. През деня от слънцето снегът се беше поразтопил, но вечерта локвите замръзнаха.

Бях готвила телешки гръбнак със зеле, а костите изхвърлих в кофата отвън, където събирах отпадъци – вече бе тъмно да ходя до ямата за отпадъци. Излязох да причакам и помогна за багажа на мъжа ми, без дори да запаля лампата на двора. Дълго се взирах, застанала на задната пътека да чуя скърцащи стъпки по снега, но наоколо бе безмълвно.

Опитвах се да отгатна дали не се е отказал, или е пропуснал автобуса и... изведнъж силно ме втресе и ме обзе чувството, че някой ме дебне!!!... Светкавичен рефлекс... Побягнах, заключвайки вратата, и светлината на стаята бавно възвърна самообладанието ми. За пръв път изпитвах такова чувство.

Вечерях от киселото зеле с телешко и седнах да послушам новините и фолклора с пожеланията на слушатели от благоевградската станция на транзистора. Всяка вечер се наслаждавах на дивните им народни песни, изпълнявани от най-добрите певици и певци. Коренът ми е от Банско и наречието и песните са близки за нашия бит. Отморяващо е.

Сутринта се поуспах, а като излязох навън... видях големите вълчи стъпки пред вратата, около къщата, нагоре по пътеката, а кофата за отпадъци бе обърната и празна.

Загадката откъде дойде вълчата треска предишната вечер ми стана ясна. Докато се въртях, оглеждайки наоколо, се зададе ловджия от групата на Стефан Сапунов. Виждайки дирите каза:
„Това е вълк единак над 50 кила. Такъв убихме в Грашево на хайка в неделя. Не само треска, и по-лошо е можело да стане!"
Късмет... работи над тебе! За кой ли път пак си взех бележка – хранителните отпадъци не трябва да се оставят дори за нощ близо до къщи, а да се заравят горе в ямата!

Вечерта мъжът ми дойде и се разбраха със Стефан да обсъдят в групата на ловджиите организирането на хайка и тук, на Каратепе. Сега добитъкът е слязъл, има опасност за животните от вълчата напаст.

За пръв път зимувах без верния приятел кучето Шарик, което спеше на дървена скара на балкончето пред вратата. Наранено беше тежко с огнестрелно оръжие и една есенна нощ угасна на двора. Не желаеше да обитава кучешкия си дом нощем.
Ако Шарик беше жив, едва ли единакът щеше да шета из двора, но... сигурно Шарик е пречел някому. Крайно време е да се търси нов приятел за придружител, подобен на него.

***

В миналото на Каратепе имаше две ханчета. Едното на Янко Вардев, горе на високо до пътя за Селище, а другото – долу при реката, на разклона за Балък дере, Влаховото ханче. Там нана Горица, майка на Митко Влахов – Автонома, приготвяше много вкусно чорбицата и гозбите от прясно овче месо. Големите стада едър и дребен добитък и зиме и лете лагеруваха в големите яхъри и пълните със сено плевни.

Баща ми беше преместен там на служба в горското стопанство. С Лена, вече пораснали момичета, ходехме често и си вземахме за вкъщи от гозбите. Обичахме вкусното планинско овче месо и понякога купувахме и за Чепино от него, а татко си правеше саздърма за из гората, а есен солеше в сандъче и пастърма за боба.

Нана Горица, винаги усмихната и любезна, ни канеше в кухнята, където ни черпеше с пържени вкусно ухаещи дреболийки: бъбречета, дробчета, момички. Нейна снаха за Митко стана моята приятелка и съученичка от Каменица Вера Цанова, също лъчезарна и усмихната, гостоприемна. Гостувахме си често. И сега, в наново изградения им и добре подреден ресторант, ходя с умиление и спомените за минало незабравимо ме съпътстват. Синът на Вера – Тошко, винаги ме посреща с уважение, а и неговия колега Христо – също.

Приветливостта, чистотата, красивата природа действат така отморяващо на гостите.

***

Столарската фабрика на Братя Ушеви се разрастваше. Започнаха нови разработки на виенски столове, правостоящи окачалки, салонни масички, канапета, цветарници, раменни окачалки, малки столчета – все полирани, както и обикновените народни столове и детски столчета. Качеството и здравината им е на голяма висота. Дълги години, та и досега, са в бита ни.

Работещите мохамедани и християни живееха задружно, повечето млади хора. Работа и разговорки ден след ден свързват сродните души – не са времена за седенки и разходки, война е. Младостта напира за кога да се чака?

Първата сватба на християнин с мюсюлманка направиха Кольо Делиев и Маргарита. Беше нечувано събитие, радваха се всички на куража им в тия смутни времена да се опълчат срещу религията. Кумува им една от сестрите на фабрикантите и след тържеството им дадоха едно от жилищата за работници на горния етаж над работните помещения. Сватбата на века беше голям отдушник на тегобите народни.

Нашата обична баба, откакто я помня, другаруваше с баба Рада Бандакова, която имаше четирима сина и една дъщеря. Най-големия ѝ син е бай Тасе селския глашатай, а най-малкият – Колето Бандаков. Всички бяха задомени, само той оставаше.

Сиромашията бе голяма, но дошъл е ред веселият изтърсак, вече работник, дом да завърти. Ето и втора смесена сватба стана – на Никола Бандаков и Мара (Ава Дидрова), дъщерята на када Саля Дидрова. След Мара семейството имаше син и още две дъщери, всичките бели, хубави, с дълги светли коси.

Дъщеричката, с която Кольо и Мара се сдобиха впоследствие, приличаше на майка си със светлите си коси и бялото си лице, взело чертите на баща ѝ – Цветанка я кръстиха. Голямата рода на баба Рада и Дидровата рода се радваха, заедно с приятелите, и гледаха колкото могат да помагат на новото младо семейство.

Семейството на Салих Дидров беше по-имотно, той работеше с воловете по имота на полето, имаха и овче стадо. Майката на Мара – Када Саля, дребна на ръст, но много чевръста, умееше всичко. За нея нямаше сборове и празни приказки. Предеше, тъчеше, стягаше чеизите на щерките си. Особено се славеше с изработването на красивите бели аши*** с гъсти дълги ресни.

Моята майка винаги се съветваше с нея, а тя щастлива, че ѝ зачитат уменията, се отзоваваше. Разменяха си нищелки бърда, масури и какви ли не такъми за домашното специално производство. Често притичваха една до друга, когато построихме малка къщица на хармана срещу Ушевата фабрика, близо до тях. Бяхме като рода с тях, докато не ни изселиха и нас.

***

Всички къщи долу при реката и по целия баир нагоре бяха съборени, заради строителството на почивната станция на тогавашния ЦК на БКП – сегашния хотел „Велина" във Велинград. Баща ми не можеше място да си намери, къде ще отиде сега? Ядно изхвърляше покъщнината от етажа по двора. Милата ми майчица се просълзи, тъжно гледаше изпотрошените пособия, набърдила, нищелки, бърда в различни дължини и какво ли не, събирани години с цената на лишения.

Отваряйки портата, се озовах пред купена с похабеното познато имущество, разкъсани и разпилени книги, учебници, тетрадки, а от тавана – със сила, запокитваното продължаваше. Блъснах силно вратата и притичах при мама да я прибера вътре, далеч от потискащата картина. Доколкото може, тихо я успокоявах, че ще ги вземем да живеят у дома.
Омъжена бях вече за Христо и предложението му беше такова. Татко се забави да слезе, изморен потиснат от голямата мъка, едва се движеше с болните си крака с бастуна. Тежки, с нови трудности пенсионерски години! Полегна си, направи знак с ръка да не го закачаме и се обърна към стената да си изплаче тегобата.

Дереджето на мохамедани и християни беше едно и също. Това важеше и за нашата, изхвърлена от плана на града, махала. Времето вървеше своя ход, животът продължаваше.

*Кокозе – така в моя край казват на червените боровинки
**Чепино – тогава село, сега квартал на Велинград
***Аша – ръчно тъкана завивка от естествен цвят вълна; подобна е на китеника, но с по-дълги ресни

 

Коя е Мария ПраматароваМария Праматарова – по баща Янчева, е моето име. Стара баба съм вече, скоро ще навърша 83 години. Имам си две дъщерички, мили и красиви, които ме дариха с 4 внука – по едно момиче и едно момче на всяка. Първата щерчица ни изненада с женитба още като студентка след първата сесия и от нейния син имам двама правнука – дъщеричката му е на 5 г., а синчето му започна втората си годинка.
Внуците обичат да им разказвам собствените им приключения от ранното детство, когато бяха край нас с дядо им, прадядо им и прабаба им – родителите ми, които живееха у дома. А сега настояват разказаното за дедите и прадедите, заедно с приключенията, да го напиша, та тази зима трябваше и на компютър да се науча да „кълва".
Ще успея ли? Времето ще покаже какво ще излезе от съкровищницата ми! Натрупала съм вече стотина страници – нарекох спомените си Житието и битието на една щастлива Мария. Публикуваното е „парчета" от тях.

* * *

Ако искате да видите и вашите произведения публикувани на тази страница, без редакторска намеса – така, както вие си ги харесвате, пишете ни на literatura@club50plus.bg

 


Създадена на 17.06.2011 г.
  • Популярни


Коментари

  • D41d8cd98f00b204e9800998ecf8427e?size=50&default=http%3a%2f%2fassets.club50plus.bg%2fassets%2fuser%2fdefault_pictures%2fmale

    Ралица написа:

    Преди повече от 7 години

    Продължавай да „кълвеш“, бабо Марийо! И запази духът си все така млад.
    Да се научиш да използваш компютър на тези години си е постижение. Сигурно идва от желанието децата и внуците да знаят какво и как е било. Наистина трябва!
    Не знам какво си работила на млади години, но явно си жена, която съзира истинските стойности.