club50plus.bg

Студената ж.п. чакалня на столичния град ме приюти радушно в този привечерен час .Малкото топло в нея ми приличаше на сауна в сравнение със снежната виелица, която се разпореждаше по-улиците на града.Хората бързаха да се приберат по-домовете  си. Студът ги правеше по-угрижени и мълчаливи. И аз на свой ред ще чакам вечерния влак на път за дома си.Чакалнята се изпълваше периодично с пътници, които нахълтваха  през единствената врата ведно с шум  и сняг. Висок господин  прилежно четеше прав вестника си, облегнат на работещия някога радиатор .Младо момиче, седейки на пейката, стрелкаше с живите си очи ту кой влиза в чакалнята, ту разтвореното списание на кръстосаните си крака. До нея майка и дъщеря с финес си разменяха бели ръкавици, като одобряваха звучно направената покупка. Млад мъж с големи обици на ушите и маркова раница на рамене умело ме изпревари на опашката за билети ,  докато се вглеждах в чакащите.На свой ред и аз седнах на студената пейка.В очакване съм да се прибера към родния ми град след продължителен престой в известна столична болница. Малко вповече ми дойде това мое „гостуване” и  вече с нетърпение се ослушвах да изсвири пристигащия влак за да ме грабне с багажа и право надолу към низината ,където живея. Чакалнята продължаваше да се пълни с хора толкова различни и пъстри.И в моите мисли се възвръщаха срещи  и лица от прекараните  ми дни и нощи в болницата. Настаних се в топлия вагон и се оставих на сладките ми близки спомени........

Тихомир и Светла.

Не очаквах, че ще срещна в сегашно време такива силни и сърдечни млади хора. И аз, като повечето на мойта над половин вековна възраст, бях с резерви към израстващите в страната ни. Примери много за това. И в града, и в селото. И на улицата, и в  дома. И на работата, и в ресторанта. Дали съм прав е друг въпрос? Пределно ми е ясно  това вечно неразбирателство между поколенията.Та нали и аз за да дойда до тази възраст извървях подобен път. Но все пак в днешното демократично време ”свободията” малко дойде в повечко,си мислих аз.

  С подобни „бетонирани” позиции прекрачих преди известно време болничния праг.След обстойния преглед от лекуващия лекар бях трайно настанен в стаята за моите дни и нощи тук,на третия  етаж.Не бях се отделял от дом и семейство и с неяснота в главата се подготвях за този мой „гурбет”.Самота и хлад нахлуха в  топлата ми стая още първата нощ.Коридорът опустяваше и само себеподобни се разминавахме периодично охкайки и пъшкайки на път за леглата си.

”И с това психическо състояние трябва да се лекуваме допълнително”- си размишлявах аз, встренчил се в петното на белия таван точно над леглото ми. Така изминаха няколко дни, които умножени по настроението ми сигурно се равняваха на месец самота.И тогава го видях в стаята си. Преглеждаха го встъпително за предстоящия му „рецитал на тема ще се лекувам от......”Срещата и първите ни думи бяха бързи,неподправени и сърдечни. Сякаш имахме предварително уговорен час за посещението на концерт на любимия ни състав. Така заживяхме с Тихомир в стаята на 3-тия етаж. Момчето  набързо стана любимец на всички на етажа .Лекарите с охота го срещаха сутрин в началото на работния си ден.Медицинските сестри с доверие го издигаха в техен първи помощник на нашия етаж. При изпълнението на задълженията си, санитарките разчитаха на  неговото искрено желание да помага .Ние, лежащоболните, с радост търсихме срещата и разговорите с Тихомир в коридора, в столовата и навън при пушалнята. Болничният ни етаж,особено вечер, заживяваше друг живот. Сякаш млада пойна птичка се беше отделила от ятото си и намерила топъл подслон чуруликаше сладко игривите си песнички.Той неусетно вадеше на показ нашите добронамерени чувства и действия. Без да ни поучава излишно, момчето   нагледно ни развеждаше по диаграмата  на доброта и човешки отношения.Под негово въздействие аз ставах друг-по-грижовен, по-истински и по-обикновен.Той внимателно докосна моите позадрямали бащински отношения. Приятно ми беше  легло да му оправя, закуска да му донеса и цигара да изпуша с него. А разнообразните теми, които разглеждахме словесно, дообогатяваха моите втърдени представи за света като цяло.Момчето с младежки жар,усет и усмивка оцвети етажа ни в пъстрите цветове на живота.

- Това е Светла , запознай се - кратко и кротко ме събуди една сутрин той със звънкия си глас.С премрежен и сънен поглед се вгледах в запомнящите се женски черти на лицето и.

Две големи и дълбоки очи се криеха зад елегатната  рамка на очилата. Рано сутрин голямата и усмивка грееше като ярък слънчев лъч през прозореца. Двамата  ме гледаха ведро и с настроение.

- Познаваме се оттук.Тихомир ми говори за теб-напевно изрече всъплението си тя и моята дружба с  чистото и неподправено човешко взаимоотношение се удвои занапред. Светла сякаш увеличи кислорода на етажа ни. Дишаше се по-леко и спокойно с тяхното присъствие.Това младо момиче стана пример за подражание. Безкрайно отзивчива и  по самарянски добродушна Светла даряваше всеки с усмивка и хубава дума. Природната и даденост към красотата топлеше очите ни. Чистият смях вечер стана двойно повече. Внимателните ни кавалерски постъпки се увеличиха трайно.Разказите за това и онова се обогатяваха допълнително. Радостта да ги виждаме  усмихнати и ведри  изпълваше позитивно предстоя ни в болницата. Сякаш ни долекуваха след предписаните от лекарите ни  мероприятия.А и определено ефекта  им от това житейско лечение беше голям. Аз се чувствах щастлив да дружа с тези млади хора. Двамата явно ме заразиха с човечност и позитивност. Те ми предадоха успешно част от младежката си сила и енергия .

     Тихомир и Светла - Като два бели ангела в белотата на етажа.  

- Тръгнаха рано с линейката за лаборатория на другия край на града. Ще им правят обстойни прегледи. - ми отговори старшата сестра на озадачените ми пътания къде са Тихомир и Светла.

Тогава си спомних за крепките им синовни  прегръдки  предната вечер с благодарност, че сме се срещнали и запознали.

   Пред очите ми изплуваха мълчаливите им погледи по въпросите за здравето им. Колко благородно не ме натовариха до последно, щадейки  годините  и болеста ми. Днес в деня на моето изписване.Тръгнаха си така внезапно, както бяха се явили на моя жизнен небосклон.

Наистина ли срещнах тези млади хора в моя живот?

Бях ли с тяхната сила и неизвестност през това време?

Възможно ли е да има такива прекрасни деца?

...............Влакът изсвири  отчетливо в тъмната вечер, навлизайки в родния ми град.Бях се унесъл някъде назад във времето в топлото купе. Пристигах. При семейството си, в дома си, при живота си . И на нашата ж.п.чакалня беше пъстро от към хора. Чакащи и пътуващи. Коледа идваше. Във  въздуха витаеше вълшебството й. Бели снежинки около лампите увеличаваха  многократно бройката си.Загледох се в лицата на пътниците. Дали ще срещна дядо Коледа между тях? Ще ме изненада  ли приятно добрият старец в идващата нощ ?Ще ме дари ли с топлина и човещина, както само той го може?

   И тогава си спомних как ме гледаше от скъпия автомобил онова младо момиче, когато пъшкайки изкачвах трудно с голямата си чанта в ръка стръмното извън болницата .А тя с лекота направи маневра пред мен и ме задмина нагоре, оставайки ме да се пързалям  по пътя. Или как силни и здрави момчета се хилеха в автобуса на седалката до мен, гледайки ме как залитам прав на завоите из столицата,държейки отново този мой багаж. Как в купето на вагона с  последни мои сили надигах същата теж ка чанта за да я кача на местото за багаж и четирите им очи ме гледаха учудено без да мръднат телата си? А двамата бяха на възрастта на Тихомир и Светла.!

           На моите нови приятели Тихомир и Светла. Които са така истински трайно в мен.

Сигурен съм ,че дядо Коледа първо тях ще срещне в празничната нощ и ще ги дари с най-безценното на света.

 И после някой ден отново ще ги видя живи,здрави и щастливи!

        Аз вярвам,че това ще стане!              Защото е възможно!

18.12.2013 год.              Пловдив