Завръщане у дома

За вечната любов към Родината
Normal_206366_220462321304267_3242351_n

Стоян седеше мълчаливо на мястото си, отправил замечтан поглед през прозореца. Дървета и безкрайните златни полета преминаваха забързано пред погледа му и сякаш с магическа пръчица го връщаха назад във времето. Вагоните бяха същите, каквито ги помнеше. Със същия аромат, протъркани седалки, стари огледала и тясно пространство, което не позволяваше на дългите му крайници да се протегнат спокойно. Единственото изключение бе, че вътре не се пушеше.

            Шумът от тракането и скърцането на старите колела, движещи се върху вече ръждясалите релси, караше слухът му да тържествува. Някога заспиваше сладко в скута на майка си, унесен точно от този сладък звук, сякаш вагоните и релсите му нашепваха своята собствена житейска история. Как са се родили, как са тръгнали на своето първо пътешествие, как хората са ги приветствали с радост и възторг. Той ги слушаше внимателно и после разказваше на майка си всичко, което бе научил от тях, докато тя му се усмихваше нежно и полагаше гальовно ръце върху главата му.

            - Спи, синко, спи! Когато се събудиш, вече ще сме стигнали! Как неусетно ще пораснеш! Колко бързо и жестоко ще отлети времето, за да ме отнеме от теб.

            - Но аз никога няма да те изоставя! – отвръщаше й малкият Стоянчо, силно огорчен от думите на майка си. Как можеше тя да знае по-добре от него какво ще стори в бъдеще? Как изобщо възрастните си въобразяваха, че знаят кое е най-добро за децата им?

            - Спи, сине, спи! Ще пораснеш голям и силен, за да избягаш оттук. Може би ще отидеш в Америка. Да, казват, че това е страната на неограничените възможности, където можеш да бъдеш когото си поискаш. Там ще получиш шанса, който тук едва ли някога ще имаш. Но сега спи! Радвай се на своето безгрижно детство и блянове, докато все още имаш време да мечтаеш.

            Майка му беше на тридесет и осем години, когато Стоян се роди. Лекарите го наричаха „чудо на природата”, защото тя не можеше да зачене в продължение на цели десет години. Точно когато родителите му се отказали от напразните опити да имат свое собствено дете, станало чудо. Никой не можел да обясни как е успяла да забременее. Медицината тогава не била толкова добре развита, както днес. След пет години чудото се повторило и се родила и сестра му Надежда. Но радостта от нейното появяване на бял свят била жестоко опорачена, след като баща му починал при трагичен инцидент в завода, където работел, за да изхранва семейството си.

            Въпреки бедността, те бяха щастливи, обгрижвани и обичани деца. Годините отлетяха неусетно, той растеше и възмъжаваше, докато родината му линееше и боледуваше под властта на алчни хора, ограбващи младостта и красотата й. Въпреки че се заричаше никога да не изоставя семейството и родината си, един ден беше принуден да го стори. Майка му се разболя, а сестричката му бе само на петнайсет. Нямаше кой друг да се погрижи за тях, а в България нито една работа не би му осигурила необходимите доходи, с които да плаща лекарствата на майка си и учебниците на сестра си. Беше само на двайсет години, когато замина, за да търси спасение навън. Закле се, че един ден, когато се установи, ще се върне, за да ги вземе при себе си.

            Този ден най-после настъпи.

            В страната на неограничените възможности наистина получи шанс за работа, образование и кариера. Стана уважаван и търсен адвокат, но никога не се почувства щастлив, защото не си бе у дома. Чувстваше се на чуждо място, сред чужди хора, живеещ сякаш нечий чужд живот. Никога не успя да се впише напълно в тази непозната за него среда. Беше като пришълец от друга вселена сред бетонна джунгла от небостъргачи, сгъстен мръсен въздух и едва няколко късчета недостижимо небе, което изглеждаше като парченце от несполучливо нареден пъзел. А небесата над България, особено през лятото и пролетта, изглеждаха винаги толкова наситено сини и близко до земята, сякаш можеше просто да се протегнеш и докоснеш с ръце кристалната им повърхност. Как копнееше за един уикенд, прекаран високо в планината със семейството си, или пък на морския бряг, където вълните игриво се закачаха с децата, които пищяха от искрена радост и възторг. За него нямаше по-красиво място на света от обширните плажни ивици, простиращи се по Черноморието като безкрайни пясъчни дюни, окъпани в злато и мед. Или от гордите планински върхове на Рила и Пирин, величествено изпъчили гърди пред огнения залез, който бавно заспиваше в прегръдката им. Или от гъстите борови гори, в които човек можеше да се изгуби, без да пожелае някога да се върне в цивилизацията. Или от безкрайните слънчогледови полета с цвят на карамел, където той обичаше да тича като дете, загубил себе си в мечти и  фантазии, провокирани от приказния свят наоколо.

            Колко много безценни спомени и красиви картини бе запаметил в съзнанието си, за да може да оцелее в онова отчайващо сиво и непознато място, където човешките амбиции наистина се превръщаха в реалност, но копнежът по един по-хубав и вълшебен свят изчезваше заедно с поредния мъглив залез, умиращ зад циментовите гърбове на бездушните сгради.

            Цели десет години не бе виждал родината си и сега очите му поглъщаха пейзажа наоколо, радваха се на гледката, разкриваща се през прозореца, и от време на време се премрежваха от напиращите сълзи. Той изтриваше влагата в очите си с ръкава на своето дънково яке, защото не искаше да гледа света навън през плътна мъгла. Американският смог в чужбина му беше станал омразен и непоносим, усещаше го просмукан дълбоко в дрехите и порите на кожата си. Искаше да избяга от него, да забрави натрапчивия му мирис и да изпълни сетивата си единствено с незабравимия аромат на България – букет от благоухания на цъфнали пролетни дръвчета, люляк и момина сълза, кокичета и лалета, зряла липа и лайка, пресни плодове и зеленчуци, сочна диня, солен морски бриз и борови иглички, мусаката и несравнимия боб на майка му, топла баничка със сирене и боза, домашна лютеница, крем-карамел, тиквеник и домашни палачинки. Господи, така ухаеше свободата! Така ухаеше родния дом и бащината къща.

            Стоян усети как влакът постепенно намали скоростта си, защото вече навлизаше в гарата. Той се отърси от своите спомени, сърцето му трепна от вълнение и започна да се озърта на всички посоки като нетърпеливо дете. Сякаш отново бе на дванайсет години и с майка му се връщаха у дома, след задължителната почивка извън града. Въпреки скромната й заплата, тя винаги успяваше да задели средства поне за петдневна екскурзия на планина или море два пъти годишно, за да бъдат децата й здрави и щастливи.

            Треперещ, развълнуван и затаил дъх, Стоян слезе от влака, за да се озове на пловдивската железопътна гара. Нямаше кой да го посрещне, понеже в последния момент Надежда му бе пратила смс, че не може да дойде и ще го чакат у дома. Затова той задърпа тежките куфари към първото такси, върху което му се спря погледът. За малко да каже адреса си на английски език. Усмихна се вътрешно на това свое моментно объркване, облегна се на седалката до шофьора и се остави на околните крайпътни пейзажи да завладеят сетивата му. Поглъщаше с жаден поглед всяка стара къща, улица, магазин, дърво, светофар или случаен минувач. Родният му град не се бе променил особено за десет години, освен че бе станал още по-красив и добре устроен. Все още имаше неасфалтирани дупки по улиците, но като че ли дори те му бяха липсвали. Човек не преставаше да обича някого заради дребните недостатъци, които всъщност го правеха да изглежда необикновен и интересен.

            Движението беше натоварено, хората - изнервени, пешеходците – разсеяни, но цялата тази лудница му харесваше, защото въобще не можеше да се сравнява с лудницата в Щатите, а освен това тук си беше у дома.

            След половин час шофиране из трафика и хилядите коли, най-накрая стигнаха до посочения адрес. Стоян затаи дъх, когато колата спря пред малката тухлена къща, в която бе прекарал своето детство и юношество. Изведнъж в съзнанието му се прокрадна едно позабравено, но любимо стихче, което някога бяха изучавали в училище.

 

 

Бяла, спретната къщурка,

две липи отпред.

Тука майчина милувка

сетих най-напред.

 

Тука, под липите стари

не веднъж играх;

тука с весели другари

скачах и се смях...

 

Къщичке на дните злати,

кът свиден и мил!

И за царските палати

не бих те сменил!

 

            Колко много спомени и силни  емоции го връхлетяха, когато пристъпи прага на своя стар и уютен дом. В коридора най-напред го посрещна аромата на домашна мусака, шоколадов кекс и липов чай. Стоян хвърли куфарите си на земята, напълно забравил, че е оставил входната порта отворена, и се втурна пъргаво по стълбите, водещи до втория етаж и стаята на майка му. Вратата бе леко открехната и той с треперещи пръсти я бутна, за да влезе в просторната и светла стая. Там, точно до прозореца, където проникваше слънчева светлина, седеше майка му и четеше някаква книга. Дребната й фигурка бе леко прегърбена напред, докато очите й, скрити зад дебели диоптрични очила, попиваха с ентусиазъм буквите от историята, завладяла цялото й внимание.

            - Мамо, прибрах се! – рече Стоян с тих глас. - У дома съм!

            Жената като че ли леко се стресна и вдигна очи от книгата, за го погледне с любопитсвто и изненада. Господи, колко бе остаряла!

            Стоян се приближи бавно до нея, коленичи пред тънката й снага, взе ръцете й в шепи и започна да целува сухата и набръчкана кожа. Както винаги, тя ухаеше на лавандула и българска роза. Дори след цели десет години не бе сменила крема си за ръце.

            - Майчице, колко много ми липсваше! Аз съм – Стоян! Не ме ли позна?

            От очите му закапаха сълзи, които се приземяваха в скута й и оставяха мокри следи по бялата, колосана престилка. Майка му го гледаше някак странно и отнесено, в мътните й сиви очи се четеше явно объркване и смут.

            - Извинете, млади момко, познаваме ли се? – попита го тя с дрезгав глас и сякаш острието на остър нож прониза сърцето му. Не очакваше, че тя няма да го познае. Все пак не се беше променил толкова много през времето, в което го нямаше. Гледаше я изумено и невярващо, неспособен да й отговори.

            В този миг в стаята се втурна Надежда, хвърли се в обятията му и го стисна толкова здраво в прегръдката си, че едва не го задуши от любов. Откъде такова крехко създание притежаваше такава сила?

            - Батко! Ти си тук. Пристигна си дори по-рано! Ах, как се радвам, че си дойде жив и здрав!

            Стоян притискаше в прегръдката си най-красивата жена на света! Колко бе пораснала. Колко хубава бе станала! Сякаш гледаше оживели снимки на майка си, докато бе млада. Те се прегръщаха и целуваха един друг, плачеха и се смееха, а през цялото това време майка им седеше безучастно на своето кресло, безмълвно наблюдавайки драматачината сцена, разиграваща се пред очите й. На устните й танцуваше лека, загадъчна усмивка, но никаква друга емоция не разкриваше какво се случва в душата на възрастната жена.

            - Наде, какво й има на мама? – попитя я тревожно Стоян, когато и двамата се поуспокоиха. – Та тя сякаш не може да ме познае!

            Нежното й лице веднага посърна и усмивката отстъпи място на осезаема и дълбока тъга. Тя го хвана за ръка и двамата излязоха от стаята, за да отидат в трапезарията, където седнаха на кръглата маса и докато сервираше обяда, Надежда заговори с трешерещ глас.

            - Съжалявам, че не ти казах по-рано, но просто не намирах думи, а освен това не исках да те притеснявам, преди да си дойдеш. А и тайно се надявах, че дотогава състоянието на мама поне мъничко ще се подобри, за да те посрещне подобаващо. Уви, явно съм грешала!

            - Какво й има? – наложи се да повтори въпроса си, тъй като Надежда очевидно избягваше отговора.

            - Алцхаймер - отсече тя изведнъж, сякаш се надяваше, че като просто изстреля истината, тя би била по-малко болезнена. Но думите й рикошираха право в сърцето му. Стоян беше шокиран да чуе подобна страшна диагноза.

            - Започна преди година и нещо, но се влоши много по-бързо, отколото лекарите очакваха – продължи тя. – Вероятно тежкият начин на живот, работата, стресът, диабетът, както и всичко останало са „помогнали” на болестта да се развие твърде рано. Има си добри, и лоши дни. Понякога се държи абсолютно нормално, сякаш никога не е боледувала, пита кога ще си дойдеш, дали си се обаждал, а друг път не може да разпознае дори мен... Цял ден седи затворена в стаята си, гледа с празен поглед през прозореца или се опитва да чете книга, но винаги стои на една и съща страница. Лекарствата не й помагат. Аз...толкова ми е мъчно, че трябваше да разбереш по този начин!

            От красивите й очи закапаха сълзи и Стоян побърза да стане от мястото си, да я прегърне и успокои. Стояха така няколко минути, докато риданията й не секнаха напълно.

            - Всичко ще е наред – шепнеше й той. – Вече съм у дома и само това има значение. Никога повече няма да ви изоставя, чуваш ли? Ако трябва ще остана тук и няма да се връщам в Америка. Сигурен съм, че ще си намеря работа. Дипломата ми ще бъде високо оценена. Не се безпокой! Колко много съм жадувал да се завърна в България и мечтата ми най-накрая се осъществи! Всичко ще се оправи!

 

Следва

 

Материалът е изпратен по инициативата Стани Четен Автор

* * *

Ако искате да видите и вашите произведения, публикувани на този страница, без редакторска намеса – така, както вие си ги харесвате,  качете сами публикацията си на сайта, посредством опцията "Изпрати публикация"


Създадена на 22.09.2013 г.
  • Популярни


Коментари

Все още няма коментари