club50plus.bg

Ти –
украсил света
и ти –
от бога дадена!
В най- светлия
и най- прекрасен ден –
да слеете сега духът си и телата си,
съгласни ли сте вий,
в съюз свещен?

Нека кажа –
ако някой има нещо против
да бъдат слети тези две души,
да ни обади всичко
и тука да го стори
или... Завинаги да замълчи
Така свещеникът,
подхванал ритуала стар –
питал той и искал да се знае...
Мълчали всички хора,
а пред църковния олтар –
двама чакали –
да ги венчае.
Но с изкривен от злоба лик,
и с диви крясъци:
„Самозванец!
Вещица проклета!"
в църквата,
един велможа знатен
влязъл с трясък.
Прекъснал той венчалния обред .
„Под страх от смърт,
да не оспорва никой
мойта власт!
Издигната е жертвената клада!
Да бъдат живи изгорени,
съм отсъдил аз!
Утре ще е сватбата ви...
В ада...
Така крещял,
а хората,
стаили ужас ням
се молели на Бог да го възпре.
„Неправдата,
която иска да извърши сам,
на всички ни, беди ще донесе!"

Мила и нежна била.
Все едно –
самодива.
Косите –
с цвят на препечена ръж!
В гората нямала страх
от животните диви –
на кръста носела нож –
като мъж!
Беряла, носела в село билки и корени.
Приготвяла лекове –
всякакви.
За добро
и за лошо я търсели хората –
тя обичала да им помага.

Той, велможата,
бил един път
в гората –
на лов.
- Там я срещнал –
сама под небето.
В сърцето му пламнала
дива и страстна любов,
ала нейното било заето...
Тя носела в него две очи –
като бадеми!
Бил кротък красавец лечителят!
И щом се срещнели с него
от време на време
все си казвали, че се обичат!

А той лекувал
войни ранени,
след битките –
шиел рани,
намазвал с мехлеми...
Превързвал ги
и вадел върхове на стрелите...
И пара за труда си не вземал..

Та тогава –
там в църквата,
навел се към нея,
в ухото й шепнел велможата.
Бил сигурен той,
че да я склони ще успее.
За това, ето що й предложил:
„Ако не може да си моя –
няма никой друг
да те докосне никога с ръце!
Но ако искаш
жива да останеш –
с мене,
тук –
сега ми подари сърцето си!
Него ще го прогоня,
ала ще остане жив...
Ти ще бъдеш моята графиня!
Ще носиш злато и коприна само.
Ще цъфтиш –
нежно цвете –
в моята градина!

Не била вещица.
Не стигнала до кладата.
Навярно вече сещаш се защо?
Животът на любимия
била наградата
за избора –
внезапен и жесток.

Отпратили
отвъд пределите
на графството
нещастния жених.
Останал жив.
Сам и в дън горите
да оплаква свойта младост –
там някъде из пущинака див!

Девойката пък,
скрила в дрехата си
остър нож
за да прободе съпруг-натрапник,
ако с омайно биле
не успее тази нощ,
тя да го приспи
и да избяга!
И той заспал.
Завинаги.
А тя избягала.
Гората дива я погълнала.
Любимият –
като безплътна сянка, чакал я...
Стоели мълчешком прегърнати.

И тука приказката свършва.
Сещаш се, нали ?
А аз най-после си отговорих.
Къде
и кога
съм ги срещала тези очи
Спомних си и какво съм сторила...

Здравей,
моя преродена,
моя свидна Любов!
Нима толкова време се мина!
И дали за това,
че аз твърде рано дойдох –
в този живот,
с теб, се разминахме!
Очите ми –
плувнали в сълзи,
всеки ден чакат
и най-краткия миг да те зърнат.
О, не!
Не тръгвай без мене!
Не потъвай в мрака!
Нека само веднъж те прегърна!
Но се страхувам,
че ти няма как да си спомниш –
коя съм
и от къде съм дошла...
Нека аз да си тръгна –
загърбила спомена!
Да не стресна твойта нежна душа!