club50plus.bg

ГЛОБУС

Чуваше се странен звук, леко скърцане и различни светлини се сменяха, стаята наподобяваше дискотека.

- 5, 4, 3, 2, 1 стоп – гласът на малкия Мардик, седнал на масичка, върху която беше новият му подарък, глобус – нощна лампа, запълваше стаята. Детето оглеждаше очертанията, сричаше имената на държави, морета, океани и продължаваше да върти глобуса и да брои до следващия СТОП. Избираше си страна при спирането на глобуса и започваше да разучава градовете и реките …

Вратата се отвори и баба Мари го стресна.

- Мардик, защо си на тъмно и само с тази нощна лампа?

- Бабо, бабо, на лицето ти е картата на Турция, охо, виждам Босфора, не мърдай, светлината прожектира тази част от глобуса на красивото ти лице, бабенце.

Баба Мари остана безмълвна, доближи ръцете си до лицето и тънките й пръсти зашариха по носа, челото. Тъга и почуда се изписаха на лицето й:

- Мардик, ще ти разкажа за Босфора, това е моето родно място.

- Добре, разказвай и без това трябва да напиша есе за Арменския геноцид, а знам толкова малко.

- Хайде да светнем лампата, вземи си тетрадката и записвай. Искам да разкажеш на всички за красивия Босфор и за тежката съдба на твоите прародители, и да се бориш никога да не се повтаря станалото в миналото ни.

Мардик беше навършил 10 години и умееше майсторски да разказва и да увлича приятелите си с различни истории. Очите му гледаха плахо, като че ли очакваше нещо тежко да му се стовари на главата. Като някакъв кодиран инстинкт очакваше и бремето на миналото.

- Бабо Мари, готов съм, ела, седни тук до мен и разказвай.

- Бях много малка и помня лицето на прислужницата, нежната Зоя, която се втурна в трапезарията с думите „Ханъм Елбис, вземи децата, приготвила съм чантата ви, тръгвайте веднага, не поглеждайте никого, вървете по задните улички, корабът ще тръгне след два часа.” Майка ми Елбис се доближи до Зоя, прегърна я и двете жени се разплакаха. Усетих ръката на майка си, а от другата ми страна ръката на сестра ми Арусяк, които ме дърпаха да слизам по бързо по стълбите. Чух как Арусяк подсмърчаше и питаше къде е татко. Майка не й отговори.

- Бабо, ти какво си мислеше тогава, защо така бързате, накъде сте тръгнали, а? – попита Мардик, следвайки внимателно разказа на баба си.

- Не подозирах нищо, бях на 5 години, а Арусяк беше 11 годишна. Бързахме из тъмните, калдъръмени улици на Бешиткаш, перлата на Цариград. Чухме някаква врява в една от къщите, говореше се на турски, викаха жени, чуваха се писъци и тогава майка ме грабна в прегръдките си и ми каза да мълча и да си затворя очите. Арусяк се хвана за ръката на майка и тичаше заедно с нея. Задъхани и двете се спряха за почивка зад едно дърво. Поехме отново и стигнахме до кораба. Навярно бях заспала в ръцете на майка, защото когато се събудих се опитах да запазя равновесие, но беше трудно, ние се клатушкахме, корабът плаваше. Мама ми даде хляб и кашкавал – бях много гладна, Арусяк ме целуна и зарадвана каза, че отиваме в нова страна и че татко ще ни чака там. Минаха години, поотраснах и знаех ужасяващата истина за жестокостите на ония, които ограбиха радостта, гордостта, таланта на нашата християнска нация. Векове наред арменците са били архитекти, художници, композитори, войници, интелектуалци, занаятчии – но това секва с масови кланета. Чудовищни, кръвожадни, управниците организираха дълги походи на арменци от Турция до пустинята Дер Зор в Сирия. Трудно е да ти говоря за злините, за жертвите, за травмата, останала в очите на всяка оцеляла арменка, свидетелка на случилото се. Мъжете се бореха, но не беше възможно да се преборят с многохилядна армия. По-късно, когато се установихме тук, в този красив град, на същото море – Черно море, всички говореха какво се случва в Турция и постоянно търсехме близки, роднини с надеждата да са живи. Не схващах защо след като сме се спасили, очите на майка бяха много често тъжни, пълни с мисъл, като че ли се пренасяха някъде и трябваше да бъдат стреснати, за да спрат своето „отсъствие”. Мардик се натъжи и прегърна баба си.

- Бабо, нали са победени тези кръвожадните и лоши хора?

………………………..

В класната стая беше тихо, чуваше се само гласът на учителката, която четеше и от време на време поглеждаше към учениците, като че ли търсеше отговор в очите им. Учителката направи пауза и завърши с последното изречение от съчинението: „Това е разказа на моята баба, в очите на която виждам не само мъката, но и силата на целия Космос”. Учителката затвори тетрадката, погледна към всички и попита:

- Познайте на кого е това съчинение?

- На Мардик, Мардик, Мардик – крещяха дружно децата

. ………………………..

Мардик четеше задълбочено в библиотеката Ечмиадзин и като че ли чуваше гласовете на съучениците си, въпреки че бяха изминали 15 години. Интересите му бяха по расология, имаше влечение към природния цикъл, към точните науки, но заложеното в него арменско усещане за трагичното минало на прародителите му, крещеше в съзнанието на младия човек с гласа на баба Мари. Остави трудовете на братя Алехинян – видни физици, стана и започна да търси нещо по рафтовете с книги по история. Редуваха се стени с надпис: Отоманска империя, Арменски геноцид, Документални разкази; снимки – очите му не успяваха да проследят само заглавията. Издърпа една от многобройните книги, разтвори страниците и черно - белите снимки като че ли го удариха по лицето. Ужасяващите образи на гладни хора, на скелети на жени и деца, на мъртви… Отдалечи се с книгата в ръка и видя един голям Глобус. Като в детските си години завъртя глобуса и спомени се заредиха в главата му. Очите му шареха, от континент на континент, от държава на държава, но реките още бяха червени…

- Света ли обикаляте млади човече? – го сепна приятен женски глас. Мардик видя пред себе си жена на средна възраст с изпито лице и много изтънчени обноски. С познанията си по расология веднага я определи като индо-европейка.

………………………..

- Добре дошли в Ню Йорк, температурите са пролетни и ви пожелаваме приятен престой. Благодарим ви, че летяхте с Еър Армения. Мардик отвори кабината за чанти и си взе малкото куфарче, усмихна се на стюардесата и погледна от височината на самолета. Нежен бриз мина по лицето му, бриз на надежда, знаейки че много скоро ще мине по червения килим на откриването на Трайбека филм фестивал.

Хората се суетяха, минаваха красиви жени с дълги рокли, със светещи камъни, обшити по тях, мъже във фракове, журналисти, фотографи… Чувстваше се празнична атмосфера. Мардик чу обявяването на прожекцията на" С цел унищожение" и видя засмяното лице на Джо Берлингер. Тръгна по червения килим и усети прожекторите по лицето си, извървя срамежливо своя път до вратата, зад която го чакаше документалния разказ в картини за Арменския геноцид. Светлините угаснаха, нежна арменска песен се разнесе, а на екрана се появи черно - бяла снимка на фургон претъпкан с деца, жени в дрипи, дори и по покрива му. Картините се меняха, старци разказваха, изведнъж Мардик се сети за баба си Мари. Гласовете се преплитаха тези на героите от филма с гласа на баба му Мари. Филмът свърши, лампите светнаха, никой не мърдаше от мястото си. Тишина. Бавно хората започнаха да стават и да ръкопляскат. Мардик се обърна и видя до себе си възрастна жена по очите на която имаше сълзи.

Телефонът му звънна, нежен глас го потърси и се представи като негова роднина. Срещнаха се в един от многото бляскави и уредени квартали на Ню Йорк. Две елегантни жени, близначки с поразителeн чар, го прегърнаха и го отведоха в модерно обзаведен дом, a на стената блестеше кристалня и горд АРАРАТ нарисуван върху огромно платно .

- Мардик, ти си единственият ни роднина, когото познаваме вече от страна на баба Мари – твоята баба. Жените се надпреварваха и беше трудно да се следва смяната на езиците - на английски, на арменски и пак на английски. Мардик разказа своята история и показа семейна снимка, на която беше и обичаната баба Мари. Момичетата погледнаха и двете в един глас извикаха:

- Това е невероятно, тя е абсолютно същата като нашата баба, с която са братовчедки. Те от своя страна извадиха една от многобройните снимки. Гледаше го жена малко по-млада от баба му. Мардик погледна двете си красиви братовчедки и каза:

- И в нейните очи виждам мъката на арменката и обичта и силата на целия Космос. Днес за първи път усетих надеждата, когато вървях по червения килим и изгледах филма на Джо Берлингер. Вървях по килима на истината, на признанието, на утехата. Почувствах и вече знам, че ние всички ще бъдем свободни някой ден да споделяме трагедията си с внуците на нашите убийци, че те ще леят сълзи и сърцата им ще туптят от неправдата, която са извършили техните предци. Те ще поискат прошка от нас, младите арменци, те ще признаят за станалото и ще осъдят случилото се. Иска ми се да бях ястреб и да летя, и да обикалям, и да раздавам мир и любов.

Двете жени го гледаха заинтригувано, а на прозореца се чу почукване – погледнаха и видяха един ястреб, кацнал отвън.