club50plus.bg

„Земята се тресеше, като грохот на вулкан се приближаваше шумът от копитата на многохилядната конна армия. Утрото бе прохладно, лицата на мъжете обгорели, силите им изчерпани. Шумът започна да утихва, докато напълно спря. Младият хан слезе от коня си, огледа се, черните му очи като че ли пробождаха въздуха и гледаха надалеч, много надалеч – в бъдещето.

- Земя завинаги – извика хан Аспарух и заби меча си в рохката пръст на Онгъла.

- Земя завинаги, завинаги, завинаги – чу се гръмогласната многобройна конница и придружаващите ги жени, деца,старци.”

По очите на Юрдан се четеше възхищение. Момчето остави любимата книжка на леглото си и развълнуван от прочетеното, погледна през малкото прозорче, взираше се, искаше му се да гледа в бъдещето. Пред погледа му се появи Мира – момичето със златната плитка, която, подскачайки, минаваше покрай къщата на Юрдан. Юрдан ѝ чукна по прозореца и ѝ направи знак да го изчака на улицата пред дома му. Поздрави я с типичния за славяните диалект и бялото лице на Мира порозовя, но тя не му остана длъжна и му отвърна с типичния за прабългарите поздрав, наведе глава и постави дясната ръка на гърдите си.

Двамата тръгнаха по окаляната улица и без да се уговарят, вървяха към езерото. Отдалече се чуваше нечий глас.

- Чууш, чууш!...

Стадо овце тичаше за паша и овчарят ги подканваше към тревистата долина. Юрдан хукна подир овцете, грабна една клонка и я размаха във въздуха като леко си подсвирваше. Мира се смееше на глас, а овцете напълно се объркаха, тичаха ту в една посока, ту в друга. Тогава гласът на овчаря стресна малкия Юрдан:

- Момче, плашиш животните така, ако искаш да станеш овчар, ще те науча. Пъргав си и млад – продължи старият овчар.

- Много обичам животните и обичам да тичам с тях на воля – каза Юрдан, наведе се и улови едно мъниче-агънце, което едва бе проходило, и започна да го гали по късата козина.

Старецът го гледаше с радост и възхищение и му обеща да го научи да води агнета на паша. Мира с радост добави:

- И аз, и аз ще идвам да се уча и помагам и да обикалям планинските пасбища. Но сега искам да покажа на Юрдан тайната рекичка, която ту се появява, ту изчезва.

- Тичайте, деца, дано магията на Родопите ви достигне – чу се дрезгавият глас на овчаря.

Мира и Юрдан газеха през калта, прескачаха локви, подхлъзваха се върху накапалите есенни листа, продължаваха да вървят през поляните и стигнаха до езерото, което беше ту синьо, ту зелено. Заобиколиха го и задъхани се спряха до рекичката.

- Идвал съм тук и друг път, но никога не съм виждал тази река – каза Юрдан с учудване.

- Тя не винаги е тук, понякога изсъхва и няма следа от нея,като че ли се крие от някого – пошегува се Мира, – но явно нас ни обича. Мира потопи пръстите си в ледената вода. Юрдан се наведе и взе едно камъче, хвърли го във водата и чакаше да чуе познатото пльок, пльок, пльок, но камъкът потъна без никакъв звук.

- Видя ли това, Мира? - попита Юрдан.

- Да, видях и още мога да ти кажа: ледено студена е реката. От къде ли идва?

Реката се извиваше като змия между скали, поляни, а в долината се виждаше водопад, който се стичаше отвисоко, много високо, почти от небето. Юрдан и Мира продължиха и стигнаха необичайно голямо дърво. То като че ли спираше реката и не ѝ позволяваше да продължи разходката си.

- Погледни този великан, това дърво, високо почти до небето и широко като стена без край – обърна се Юрдан към Мира.

Очите на Мира като че ли поглъщаха слънчевата светлина и цветът им беше ту син, ту зелен – също като цвета на езерото, помисли си Юрдан, Мира го стрелна с поглед и задъхана от дългата разходка и вълнение, припряно заговори:

- Тръгвай, не спирай, да се изкачим на това дърво, само така ще можем да видим цялата красота на реки, езера, пасбища, скали, ще гледаме от височината на водопада.

Мощен рев разцепи въздуха. Юрдан и Мира се доближиха един до друг и си стиснаха ръцете. Огледаха се, но не видяха откъде идва опасността. Повторно изреваване ги накара да хукнат, но и те като овцете се лутаха ту наляво, ту надясно. Нещо тежко се стовари малко пред тях и двамата, паднали на земята, се развикаха от страх. Гласовете им се носеха в спокойния въздух, а небето се намръщи. Юрдан видя над себе си главата на огромно животно и пълзешком се изплъзна, дърпайки Мира за крака. Животното поклащаше глава и не помръдна от мястото си. То беше голяма кафява мечка, изправена на задните си лапи, която повторно изръмжа. Небето стана още по-сиво.

- Мира, какво ще правим, тази мечка ще ни излапа, погледни я, тя е гладна – хленчеше Юрдан.

Мира плачеше и не можа да продума. Юрдан, изплашен започна да нарежда:

- Мили облаци, помогнете, заплачете, изсипете целия си гняв, прокудете мечката – продължаваше да си дере гърлото Юрдан.

Започна да се стъмнява, облаците се приближаваха… Мира избърса сълзите от красивото си лице и треперейки,вдигна ръката си нагоре и почувства леки капки по пръстите си. Стана още по-тъмно, сив прозрачен облак препречи пътя на мечката. Децата я гледаха как вдига лапи и се опитва да премине през облака.

- Виж, Мира, молбата ми е чута, облаците ни помагат.

- Да, този облак е по-силен и от мечката, не я пуска да ни достигне. Да бягаме, както ни посъветва овчарят: „Тичайте, деца и дано магията на Родопите ви достигне” – трепереща, бавно говореше Мира.

Тъкмо когато понечиха да побягнат, странен глас, идващ от облака, ги спря:

- Аз съм Господарката на планината, къде сте тръгнали, деца?

Обърнаха се към облака и Юрдан, и Мира и останаха като вцепенени. Мечката се беше превърнала в жена с дълга рокля, а на главата си имаше диадема. Но облакът беше все още там и не допускаше тя да се доближи до Юрдан и Мира.

- Разглеждаме планината, искаме да видим красотата на Родопите от високо – престраши се Юрдан.

- Запомнете, тази планина е свещена и трябва да се пази. Силата на реките и езерата е могъща, може да повдигне скали. Водата умее да помни, не трябва да се замърсява, горите пазят въздуха чист и свеж, не трябва да се изсичат. Животните са животът и духът на планината и не трябва да се избиват.

Изведнъж се изсипа пороен дъжд и двете приятелчета побягнаха търсейки къде да се скрият. Юрдан се обърна и видя в далечината мечката, изправила се на задните си лапи, тръскайки водата от себе си. Измокрени и изплашени, застанаха до още по-голямо дърво от това, което бяха видели до реката. Мира се огледа и започна да се катери. Юрдан се наведе, затегна кожените върви на цървулите си, нахлузи още по-надолу шапката си и се хвана за дървото и с отскок се озова на един от клоните му. Беше тихо, Мира се протегна, за да хване по-отдалечен клон и се придвижи още по-нависоко. Спря се за малко, огледа се и видя колко са се отдалечили от мястото, където беше реката и началото на дървото, обърна се да провери къде е Юрдан и извика от почуда.

- Погледни наляво, гледай какви цветя, разперени като чадъри, с цветовете на дъгата – червено, оранжево, жълто, зелено, синьо, индиго и виолетово – спря задъхана Мира.

- Небесната дъга от цветя? Истински ли са? – попита Юрдан. - Да скочим върху едно от тях – предложи смело той.

Мира хвана Юрдан за ръка и двамата полетяха към червения чадър-цвете. Паднаха по очи и нослетата им усетиха аромат и мекота. Опиянени от миризмата, започнаха да си тананикат и почувстваха как потъват. Листата се отвориха още по-широко и двамата бяха заобиколени от красива червена-прозрачна стена. Тогава пред тях се откри цял свят от красиви стомни, огърлици, кукли. Дългите черни мигли на Юрдан се отваряха и затваряха и като че ли докосваха всичко около него. Той ги чувстваше близо до очите си, до носа си. Очите на Мира отново смениха цвета си, златните стомни преминаваха пред погледа ѝ, плитките на куклата бяха златни като нейната. Мира сви рамене, не продума и развълнувана реши да провери някое от другите цветя-чадъри. 

Юрдан следеше движенията на Мира, която приличаше на фея, като че ли летеше устремена към оранжевото цвете-чадър. Когато Мира падна, се дочу нежна песен и тя разпозна песента на Орфей, за когото баба ѝ и беше разказвала. Почувства със сърцето си силата на неговата музика,като че ли свиреха на 100 цигулки. Лека усмивка на наслада се появи по нежното ѝ розово личице, а Юрдан се любуваше на приказката.

Вълшебството на червеното цвете бе изчезнало и чадърът се затваряше. Юрдан реши да отскочи върху бялото като сняг цвете-чадър. Цървулите му се докоснаха до меката повърхност. Усети нежността на белия чадър, приклекна и го погали. Изправи се, загледа се в далечината така, както любимият му герой от книжката - хан Аспарух - и изрече:

- Земя завинаги.

Мира го погледна и думите му ѝ подействаха завладяващо, но точно в този момент се чу хрипкав глас на старица, изникнала между стеблата на цветята.

- С векове чакам такива гости като вас, къде бяхте, та толкова много се забавихте?

Подпряла се на голяма, груба дървена сопа, старата жена доближи до стеблото на оранжевото цвете и го разкърши толкова силно, че Мира полетя право върху тревата до краката на старицата. Юрдан гледаше изплашен, но видя Мира на тревата да се търкаля и прихна в смях, до момента, в който и бялото цвете се залюля като люлка и Юрдан също падна, чувайки собствения си глас.

- Ааааа - и летеше със затворени очи, а черните му мигли светеха с оттенъка на златните стомни, той все още носеше спомена за тях в очите си.

Когато отвори очите си, усети нежното потупване на Мира по рамото си.

- Добре дошли в моето царство, мили деца - каза старицата и ги погледна строго.

Юрдан и Мира се хванаха за ръце и бавно се изправиха.

- Вие сте мои гости и ще станете мои посланици, вие сте тези, които ще разказват за тази земя, за величието на нашата Планета. Мили мои, това е земята на древните траки. Всичко, което видяхте, е от времето, когато Орфей е радвал хората със своята музика, поезия и мъдрост. Тези красиви стомни и огърлици са работени от сръчни ръце на занаятчии траки. Тази земя е най-древното и красиво място на Планетата Земя.

Старицата спря, погледна своите малки слушатели и запита:

- Как се казваш, красавице?

- Мира – плахо отговори златокосата приятелка на Юрдан.

- Мира, ти си тракийка, в твоето сърце тупти обичта и изкусността на тракийката. Аз съм Сура и съм от стар тракийски род. Майка ми Нона, баба ми Сета – всичките предаваха една на друга историята на тракийската жена. А сега аз ще я предам на теб, мило момиче и запомни, че си се докоснала до най-древната цивилизация и аз, Сура, съм част от нея. А ти, млади човече, какво име носиш?

- Юрдан – чу се ясно и силно.

- Юрдан, пред тебе е бъдещето на новите заселници тук.

Ти ще поставиш началото на голям прабългарски род, който векове напред ще се гордее със своя прародител. Ти ще вървиш с дни, ще прекосиш тази красива планина, наречена Родопи, и ще гледаш напред, само напред.

Минаха години, доста години. Земята се тресеше, грохотът наближаваше, конете на Юрдан стигнаха Попови ливади.

- Чууш, чууш – се провикна мъжки глас.

Черните очи на Юрдан се взираха в далечината, в пещерата, в реката и красивите му коне се спряха запотени на водопой. Водата беше студена, кристална, виждаше се дъното.

- Дядо, дядо, виж какво намерих – викаше малкият Йoрдан и тичаше изкалян и бос.

Юрдан скочи от коня си и се приближи до внука си. Момчето бе вдигнало глава нагоре и му подаде старинна монета.

- Йордане, това е монета от времето на траките,които са живели тук, на тази земя. Тези Попови ливади носят името на нашия прабългарски род, но земята тук се е казвала Геридава. Тук са живели най-древните хора.

- А ние какви сме? – попита с любопитство малкият палавник.

- Прабългари, които обичаме тази земя така, както са я обичали траките, тачим тази земя, както умеем и я наричаме Земя завинаги, така както е казал нашият велик хан. Хан Аспарух стъпил тук преди много години. Старият мъж си спомни детството - как с бяла роба (риза) и торбичка на рамо вървеше през Родопите и в главата му бяха думите на старата жена: „Ти ще станеш родоначалник на голям прабългарски род”.

Старата жена виждаше в бъдещето така, както бе сторил неговият любим хан - хан Аспарух.

- Дядо, дядо, това не е ли свързано с приказката, която често ми разказваш за красивата златокоса тракийка Мира и за старата баба Сура...

Гласът на детето кънтеше и Юрдан чувстваше как се носи в бъдещето.