club50plus.bg

В Народния дворец на културата продължават дните на ХVІ салон на изкуствата. Продължават и празничните дни, посветени на българското слово, защото Зала 3.1 е отворила врати за Пролетния базар на книгата. До 29 май тук ще се провеждат срещи с писатели и премиери на нови книги

Автор: Марин Георгиев
Жанр: художествена литература
Издателство: Хермес, 2011 г.
Страници: 464
Цена: 14,95 лв.

Към една от тях насочваме вниманието ви с удоволствие. На 26 май, четвъртък, от 18 часа на 7 етаж на НДК в Зала 3.1 писателят Георги Мишев ще представи книгата на Марин Георгиев Отворена книга.

Ето няколко думи споделени от автора...

„В прозата нагазих неусетно, макар че според мен поетите не умеят да пишат проза; все не смогват да преодолеят своя Аз...

Но имах и пример за обратното: Иван Бунин. А защо не и Илия Волен. Четейки, бях се самонаучил да разглобявам играчката, от следствието да открия причината; какво е видял-изживял авторът, за да напише това и това изречение. С годините прозата ми стана най-големият учител по поезия: Толстой, Чехов, Мопасан, И. Бабел, Труман Капоти, Йовков, Ивайло Петров.

Наистина има преживявания, наблюдения, които не се побират, или не са достатъчни за поезия; поезията е силно пресован живот, а същевременно не всичко в живота се подава на пресоване.

И посягаш към прозата – тази свободна метрика.

Школуването в стиха ме научи на пестеливост; и сега мога да позная кой преди прозата е писал поезия и кой само проза.

Когато в края на един понеделник предложих „Екарисаж" на Васил Попов в кафенето на писателите за „Литературен фронт", а нетърпелив във вторник „случайно" минах (знаех, че всяка вечер първо там отсяда), той ме повика: – „Маринчо, запетайка не съм ти пипнал. Утре излиза."

Това е най-бързо отпечатаният ми текст!

След няколко дни ми се обади Георги Мишев и ме покани да напиша сценарий. О, това не го мога. Никога не съм го правил! „Щом си написал такъв текст, можеш и сценарий по него" – опита се да ме окуражи той, но моята неувереност бе по-силна. Когато излезе книгата Праг, в която бе и този откъс, той я похвали в прегледа на някогашния вестник „Поглед" за най-добрите книги на годината. А главният редактор на вестника, в който отскоро бях постъпил, Ефрем Каранфилов, ме извика на специален разговор, започнал с: „Никога не съм предполагал, че ти можеш да напишеш такава книга!"

Ами похвалата на Радичков, произнесена на глас, пред всички в писателското кафене, т.нар. „тих кът": – Ти ли си Марин Георгиев? Поздравявам те за спомена ти за Васил Попов в „Септември". И се обърна към присъстващите: – „Четохте ли го? Като издялан е. Дума не можеш да махнеш..."

Ех, спомени сладки!..."

Петер Юхас за Марин Георгиев

Към поета на потъналата народна Атлантида

Дължа ти едно признание, Марине. Преди четвърт век поетът Иван Цанев те представи по следния начин: „Млад поет, старо куче", „Старо куче овце варди" – казва българският народ. В унгарския език този идиом означава, че някои възрастни хора надхвърлят младите в способностите им, в страстта, в знанието им, с една дума, те са по-обиграни, по-шлифовани.

Признавам, че тогава на доверие приех думите на Иван, защото почувствах способността ти, без да познавам основно твоята поезия, просто от тежестта и излъчването на личността: „Краставите магарета се надушват отдалеч." И аз почувствах по същия начин струящата от теб топлина на някогашната обща кошара, както няколко десетилетия по-рано аурата на Петър Алипиев. Не е случайно, че за половин век само вие успяхте да прекрачите прага на моята кошара. Запознахте се с майка ми, която обичах от сърце и уважавах най-много от всички на света. Тя бе много страдаща и примиряваща се със съдбата си жена.

Спомняш ли си? Искаше да целунеш ръка на майка ми, като на градска дама. Бедната, дръпна сухата си, мазолеста ръка. „Аз би трябвало да ви целуна ръка, задето доведохте вкъщи блудния ми син" – каза тя и излезе. Запали огън, закла три гада, както казват по вас, а аз изпържих лук и от кръвта им направих истинско варварско мезе...

На другия ден закусихме при вуйчо ми, който тъкмо беше заклал едно прасе, а после обядвахме при братовчедка ми.

След няколко седмици, четейки пътеписа ти, за който по-малкия брат на Ласло Наги, Ищван Аг, каза, че е най-хубавият, най-лиричният пътепис, който чужденец е писал за Унгария, не разбрах как можеш да сравняваш тези стари селяни със светци: „Един до друг, цял живот, съединени от труда, с тежки ръце, скромни и тихи, леко притеснени, те ми приличаха на светци – светците на тази земя и на този свят, на всички сегашни и бъдещи светове, може би единствените хора, приели това, което имат за най-многото, което могат да имат сред все по-обърканите и лакоми човеци."

Ти погледна на нашите селяни с амбицията да разбереш издълбоко унгарската душа със загрижеността за човека и света. Четейки пътеписа ти, внезапно ме озари мисълта, че рано или късно прозата ще стане твоят жанр...

С огромен интерес и удовлетворение прочетох великолепните ти книги: Село, Памет, От първо лице, Показалец. Те са най-проникновеното и прочувствено поетично пресъздаване на нравите, духа и битието на някогашното село.

От тях струи първична българска жизненост, но и блян от изгубения, далечен рай, полъхът на старите времена и топлината на някогашния живот. Поезията ти гъмжи от селски пейзажи. Чувства се, че за теб селският живот е преживяна даденост.

Още един човек от село си отиде...
И гробището ни расте. И селото ни се смалява.
И сякаш чувстват живите рождения си ден като обида.
И сякаш че живот на село не е имало отдавна.
(„Януари")

Сега, от драматичния изказ на стихотворението ти, предполагам какви вътрешни катаклизми си преживял, дълбоко лични и обществени проблеми. Защото всъщност кого погребват? Баба ти Мария? Или дядо ти Марин? Потъналата народна Антлантида: поетичния ти свят, бай Тодор, бай Илия, тези възрастни хора, които са пазили неимоверното човешко богатство на общото минало, които са просмукали в себе си дълбинните съкровища на прегазващата гробища велика солидарност на човешки умове и човешки сърца, чиято чистота и морал показват привързаността към дома и семейството:

Заглъхва моят род и селото заглъхва.
("Памет")

Такова трагично усещане за изгубена духовна приемственост не съм срещал у друг български поет.

В духовна връзка с народа и с родния край може да е само този, който идва от дълбините им. Израсъл си сред трудна действителност. Вече и това е чудо, че си станал истински филолог-хуманист. Изумителното ти желание и неутолима жажда за знания, за търсене на целта и смисъла на човешкия живот струят от Записки на слугата. С такава страст си чел, както онези, които знаят, че се готвят за изключителни задачи. Или това е бил само опит да се измъкнеш, да не те погребат жив в провинцията? Така четат тези, които и в духовното си ориентиране са толкова големи, колкото в творението.

Поет, който не буха с бухалите и не чичирика с врабчетата –

дори и това заглавие бих дал на небрежно нахвърления портрет.

В края на краищата какъв поет си ти, Марине? Суеверен. Не се опираш на падащи стени, (въпреки че през 1989-а почти не го направи) и не гониш облаците. Докато някои от твоето поколение са се стъписали около 1990 г. – нито тук, нито там, като една въртогъзица, други се объркаха, озоваха се на глух перон – ти си вървял безспирно, следвайки главата си, докато не си стигнал до идеята за приватизацията на вестник „Литературен фронт". И с това – признават го дори и твоите врагове – си допринесъл за създаването на единствения сериозен литературен седмичник – „Литературен форум". Вместо да твориш, си създал възможност за публикации на стотици други, помогнал си за създаването на една по-демократична България.

Какво от това, че мнозина днес не го признават? Който е пил достатъчно от извора, след това му обръща гръб.

Старо куче или вълк единак?

Този въпрос бих искал да изясня за себе си.

Не зная дали Иван Цанев след четвърт век е запазил мнението си, защото, както пише Далчев: „Врази ти стават старите другари..." И в това не съм сигурен – „старото куче" варди ли още „овцете"? Или става вълк единак? В Показалец, излязъл през 1986 г., си описал вълка като твой антипод и съперник, дори враг...

Ала убия ли те – знам:
ще бъда мъртъв сам.

Недей да убиваш звяра преждевременно, Марине, въобще не го убивай! Ако го убиеш, върколак ще стане от него, ще те съблазни в сънищата ти и по-доброто ти Аз ще изчезне.

Наблюдавам те понякога, когато пием: характерните черти на лицето ти, твърдо като чвор в дървото; гъстата ти коса, черен диамант; извита като опашка на паток, пада на челото ти; в крайчетата на плътната ти уста – дълбоки бразди на горчивината; челото ти също набраздено, а под рошавите ти, сключени вежди, сините ти ястребови очи, които някога са били дълбоки като необятното есенно небе, сега са премрежени. Твърдите черти на лицето ти и реещият ти се от умора поглед ме карат да си мисля, че у теб живеят две души, както във Фауст на Гьоте, и едната иска да се отскубне от другата. Едната и за в бъдеще иска да свири на „жалната струна", която по-рано си настроил толкова изкусно, че ако си я дръпнал, трептенето ѝ в нас ще отекне. И в нас зажужава чувството за по-благороден, по-красив живот. А другата я съблазни душата на великия комбинатор Остап Бендер.

Кажи, не си ли имал и ти такива сюрреалистични сънища, че си бил две котки и едната непрекъснато преследва другата?

Затова ли изневери на поезията, защото не ти бе осигурен вътрешен мир, който би ти дал възможност за успешна и резултатна работа и за осъществяване на мечтите ти? Приятелите на поезията може да ги утешава това, което пишеш на края на Жалната струна: „Жалната струна! – тя още е опъната в мен. Звъни и от най-лекия лъх, като дъх. Но толкова е скрита-покрита от целия ми досегашен живот, че мисля си: той е бил само в нейно име, заради нея. Като с четинеста брада съм обрасъл от защитните си таралежови бодли отвън, за да запазя онази сърцевина, в която струната може безметежно да трепти. Тя е още жива, толкова жива и опъната, че само майка ми може да ми повярва.
А си я чувам само аз."

Това е истинска поезия в проза... Накрая, за да спазя известна дистанция, ще кажа малката си сентенция в трето лице: авторът на Записки на слугата, Праг, и особено Събуди ме, дядо, които са изключително постижение, е епик от голям калибър.

Р.S. Недей да изоставяш, Марине, поезията от младите ти години, върху която властва деликатната ведрина на очарованието като юнското слънце, докосващо житните класове в полето. (Същата свежест усетих в преводите ти на Ищван Шинка, които направи преди година.) Сигурен съм, че в недалечно бъдеще стихотворението ще стане необходимост, ще заеме полагащото му се място. Вихърът отнесе навигационното оборудване на кораба ни, той вече половин век лъкатуши в морето между Изтока и Запада, без да знае накъде да поеме. Но рано или късно ще стигне бряг, където хората, усещайки твърдостта на земята със собствените си нозе, отново ще се нуждаят от поезия...