club50plus.bg

Иван Нестеров като господин Шуле

Автор: Феликс Митерер
Превод: Владко Мурдаров
Режисьор: Веселин Димов
Сценография: Венелин Шурелов
Музика: Тодор Стоянов

Участват: Иван Несторов и Ирина Голева

Къде: Народен театър „Иван Вазов“, сцена на IV етаж
Кога: 1 юни от 19:30 ч

Едва ли австрийският драматург и сценарист Феликс Митерер би могъл на избере по-точно заглавие за своята монодрама. А героят му Хелмут Шуле – да бъде по-откровен към публиката: „Това е второто ми депортиране!... Първото беше в Сибир... като военнопленник. Второто е в този дом... Също някакъв Сибир...“

Защото този луксозен „Дом за възрасти господа“ е по-скоро истински изолатор. Обзаведен е съвсем аскетично – никакви мебели, само две легла. Но затова пък камери следят всяко движение на г-н Шуле. И, ако не дай си Боже, той седне на второто легло, завива сирена и металически женски глас настоява да се върне на своето с препоръка да заеме лежащо положение.

Същият глас издава команди за целодневната му програма: ставане от сън, тоалет, вземане на лекарства и храна и т.н.

Флаконите със задължителните за здравето хапчета, както и закуските и обедите, се появяват по начин, който ни напомня моменти от прочутия филм на Чарли Чаплин Модерни времена.

Достатъчно е г-н Шуле да отвори вратичката на чекмеджетата, вградени в леглото, и те вече са „поднесени“. Само че в случая всичко това не предизвиква бурен смях, тъй като героят насилствено е принуден да понася тези достижения на съвременната цивилизация.

Г-н Шуле е въдворен тук от своите снаха и син без съгласието му. Ето защо копнежът му за свободни действия военнопленичеството му в Сибир тук, в Дома, е едва ли не по-силен и болезнен. Иван Несторов е актьор, който има и усет и влечение към остро характерен, дори бих казал – комедиен щрих. Да си припомним поредицата от неговите абсурдни герои в постановките на НТМ като Параграф 22, Шум зад кулисите, Вуйчо Ваньо и много други.

Този път актьорът е решил да реагира на хумористичните ситуации съзнателно дискретно. Приветствам решението на режисьора Веселин Димов да използва най-сложните и богати страни от дарованието на Иван Несторов, за да достигне авторовото послание до зрителя именно чрез тях.

За голяма радост и на всички нас, колеги и зрители, дългогодишният актьор на Младежкия театър и на тази възраст е запазил стройната си фигура, изразителния си и бистър поглед, приятния тембър на гласа. Майсторски Несторов вае „диалозите“ със своите снаха и син. Кратките паузи и последвалите ги звукови и мимически реакции подсказват много точно отговорите на въображаемите му партньори...

Сложно и същевременно много тънко Иван Несторов ни въвежда в сложния душевен мир на г-н Шуле. В първата част част той е с патерици – кракът му е счупен. Във втората е с проходилка, а в третата – само с бастун, от който към края съвсем не се нуждае. И точно тук актьорът проявява своето изключително майсторство: физическото му състояние се подобрява, но психически той постепенно рухва. Особено след опита му за нощно бягство от Дома, заради което е заключен с белезници за леглото.

В първата част г-н Шуле е и гневен и решителен – заплашва снаха си, че ще ги изгони от жилището му, което са обсебили. Облегнат на проходилката, той вече е готов на компромис – дори обещава да се „поправи“ и да приеме техния порядък. Прави опит за помирение и със сина си.

Някогашните спомени Иван Несторов поднася сдържано, без какъвто и да било сантимент. Което не им пречи да звучат нежно поетично със своята искреност. Затова пък сцената на заключения с белезници г-н Шуле е дълбоко трагична и предвещава неминуемото психическо рухване на героя. Във въображението му се появява поканения от него с писмо Президент, придружен от съпругата му и той ги развежда из лагера, за да видят с очите си какво означава отнемането на свободата – на мисълта, на словото, на действието.

След тази абсурдна разходка из лагера в Сибир г-н Шуле вече е готов за щастлива среща в отвъдните светове и с най-скъпите същества, с които се е разделил преди време – съпругата-спътница и кучето-другар.

Лицето на Иван Несторов е озарено от някаква особена светлина. Гласът му звучи меко. На устните му се появява блажена усмивка. Защото какво е човекът, загубил тези, които е обичал най-силно на света?! Какво е човекът, лишен от правото да решава сам собствената си съдба?! Щом и днес в цивилизования свят продължаваме да създаваме... Сибири!

Проф. д.изк. Петър Петров