Денят на християнското семейство

Normal_831547

За добро сме на този свят. Добре да живеем и да не забравяме своя род и корен.

На 21 ноември българският народен календар отбелязва празника на семейството. Дедите ни отстоявали вековния народен опит и вярвали, че това, което прихване в детството, остава за цял живот; че домът е мястото, където детето получава най-сериозните си познания за света, най-добрата подготовка за живота; че семейната среда е определяща не само за възпитанието, но и за изграждането на характера, за по-нататъшното развитие на дарбите и заложбите на детето.

Народни вярвания

Както в много други народни обредни практики и тук намираме преплетени стародавната традиция с православния канон. 21 ноември е Въведение Богородично – общ православен христянски празник, но само от българите се празнува като ден на христянското семейство.

Предците ни приели библейското сказание като потвърждение на своя дълговечен опит и вяра, че само едно благочестиво семейство може да отгледа Девата, достойна да роди сина Божи и да създаде Светото семейство.

Според Библейското сказание на този ден родителите на Дева Мария я отвели в храма на Ерусалим, за да я посветят на Бога, както се били врекли при раждането ѝ.

Тригодишното момиченце с учудваща лекота изкачило 15-те стъпала без ничия подкрепа, и се спряло на най-горното. Първосвещенникът Захария я въвел в Светая светих, където веднъж годишно влизал само той.

От този ден нататък бъдещата Божия майка останала в храма – в специално помещение към него, където живеели и се учели посветени на Бога девойки, вдовици и служителки. Родителите на Дева Мария изпълнили своя обет към Бога – да му посветят дългоочакваната си едничка рожба.

За разлика от другите възпитанички, които, достигайки брачна възраст, „се връщали в света“, Дева Мария пожела да се посвети на Бога докрай...


И празничният камбанен звън, припомнящ православното Писание, връщал в душите на дедите ни стародавната вяра, че българското семейство е храм, в който се учим на добро.

Обърнем ли поглед към българското словесно народно творчество, ще усетим веднага коя е била най-важната, основната стойност в живота на българина: да създаде семейство и да отгледа деца и внуци.

Обреди и гадателски практики

Още в обредните практики при раждане на детето, ведно с основните пожелания за здраве, щастие и радост, срещаме и благословии за бъдещ богат дом с много челяд, с много радост.

При обичая „стрижба“, когато момчето стане на 5-6 години, кръстникът взима коса от седем места на главата на детето и благославя: „Айде, ега ни е живо кумче – както на златни ножици, така на сребърни венци.“ Сребърните венци са всъщност неотменимият реквизит на сватбения ден, а благопожеланието в деня на „стрижбата“ определя и занапред житейската програма на момчето.

Една седмица след раждане на дете в семейството се меси погача, събират се само жени, а на угощението се пеят и песни. Като тази за бездетната булка, която повива камък и го люлее девет месеца. Но щастливият завършек в случая – камъкът се превръща в дългоочаквана рожба – вдъхвал вяра в магическата сила на словото.

Погача се прави и сега, но не винаги е съпътствана от характерните песни-пожеланияВ Кюстендилско на погача се пеели специални песни за момче, за момиче или за близнаци, и се наричат „повойничарски“, от „повой“ – повиване на бебето.

Това са песни-пожелания, в които се възхвалява хубостта на девойката, величаят се юначеството и военните подвизи на момъка, а щастливият им край винаги води до сватбата, до създаването на новото семейство.

Многобройни са вярванията, с които старите българи са се стремили да осигурят свой дом, свое семейство за всеки. Днес не разбираме някои от тях, други ни разсмиват. Така повсеместно съществува забрана да се бият с метла мома или ерген, защото няма да се оженят. Та кой не се е пазил да не бъде „заметен“? Пак по същата причина.

А знаят ли госпожиците днес, че на Великден всяка мома трябвало да носи в джоба си червено яйце, за да е бяла и червена, но не бивало да го яде през първите три дни на празника, за да не остане неомъжена...

Врачки и баячки се опитвали да разтурят „черната магия“, защото се вярвало, че тя е причина да остане стара мома или ерген. На застарял ерген родителите канели на „питка“, защото се вярвало, че на което дете не е спазен този обичай, то няма да се ожени.

И Кукерските игри си поставяли задача да ускорят закъснелите сватби. Кукерите биели тези, които след приключване на сватбарския сезон (дните от Йордановден до Заговезни) са останали сами. Най-често този кукер, който е връщан от мома, я преследвал с мех, пълен с пепел и голяма ряпа в ръка, и викал: „Не харесваш, връщаш, а сега да те видим!“ И как да не я преследва, като се вярвало, че такива моми задържат сватбите и на останалите.

Така в Габровско си имало местност, където се правело хоро – преглед на неомъжените; във Видинско пък през Тодоровата седмица се събирали поизостанлите, варели царевица и пеели шеговити песни – и хорото, и седянката с варената царевица били възможност за нови запознанства, за нови севди, за бъдещи сватби. Защото още от раждането – с песни, с наричания и с пожелания се определяла жизнената програма на младенеца: да създаде богато семейство с много челяд.

Един от най-тежките грехове за българина било пускането на лоша дума за момък или девойка. Лоша дума, която би попречила на бъдеща сватба. Затова и в народните песни се пее, че душата на човек, който „мома годена одума, одума и къща развали“ ще е отлъчена и на оня свят, като непростимо греховна.
Така най-жестоките клетви в българското словесно творчество са: „Венчило да не видиш!“ и „Стройник (сват) да ти не влезе в къщата!“

Сватбата била най-голямото събитие в личния живот на българина. Обикновено богатият кръг от сватбени обреди, придружени от многобройни песни и ритуални действия, траел цяла седмица. С чаша вино в ръка, кумът благославял: „Да сте честите и доброчести, да остареете и побелеете като Стара планина; да съберете дом и имот, та през прага ви да прелива; да нараждате челяд, размесена като цвете в градина, като млади фиданки около вас...“

На сватбарската трапеза се пеели песни с увлекателно и поучително повествование, свързани със семейния живот: за готовността да се замени „тежко имане“ и „двори широки“ за „от сърце рожба“...

SbornikВ многотомния Сборник за народни умотворения, наука и книжнина, съхранил митични вярвания, обреди и обичаи от различни краища на България, се споменава и за един нетрадиционен семеен празник – „стопанова гозба“, който няма определена дата в народния календар, но, според мен, е близък по насоченост с Деня на българското семейство.

За този строго спазван магически обред намираме потвърждение и в словесното народно творчество. Дедите ни вярвали, че всяка къща си има духовен Стопанин-покровител, и на неговите грижи е поверено всичко най-свято и най-скъпо за всеки дом.

Така ако членовете на едно семейство живеят до дълбока старост, ако жените добиват деца без много болки, ако стадата се множат, овцете дават обилно мляко, а нивите, лозята и овощните дървета раждат повече – това е все по милост на невидимия Стопанин на къщата.

В негова чест бил и поменът, известен под името „стопанова гозба“ – обред, близък по съдържание до обредите за мъртвите: с курбан на черна кокошка или чер овен, с погача, баница и вино. Най-старата жена в дома отделяла от всичко, качвала се на тавана на къщата и го поставяла в четирите ъгли с думите „Радвай се, стопане! Весели се, къщо!“

Преди да седнат на трапезата, тя изливала вино в огъня на огнището и в пепелта около него с думите „Цъфти къщо! Весели се, стопане! Където идеш, тук да се върнеш. Роса да доведеш, жито да донесеш.“ По време на обяда се изричали още много, много благословии за богатство и изобилие в този дом.

И като на всяка празнична българска трапеза се пеели песни. Те припомняли добрини и злощастия, сполетели къщата, заради недоволството на Стопанина-покровител. Една народна песен от Гоцеделчевско разказва тъкмо за такова отмъщение на разсърдения стопанин, когато семейството на Бойко не разбрало тайнствената му подкана да бъде нахранен:

Хлопане се чуло в Бойковата къща,
хлопане се чуло ноще на тавана,
сън си е видяла Бойковата щерка:
гозба направете, вино наточете,
че съм много гладен, че съм много жаден...

Бойкови не послушали молбата и не направили „стопанова гозба“. Тогава станало нещо неочаквано и страшно: за една нощ измрели всички, както били на легло, пощадена останала само дъщерята. Загинали и волове, и коне в обора, и овци в кошарите, опустяла имотната къща.

Задача на кукерите е и да гонят старите моми Снимка:WikimediaСлед седмица се върнал от път най-малкият Бойков син и като чул от сестра си за станалото, паднал примрял. Тогава му се явил Стопанинът и му поръчал да направи обичайната гозба, за да се възвърне в къщата всичко три пъти по-добро.

Момъкът се свестил и изпълнил поръчката. На другия ден дошъл незнаен чужденец и отвел отчаяния син през три села в четвърто, за да го ожени за най-хубавата мома. Като се завърнал дома си, Бойковият син намерил дворовете пълни с овци, обора с волове и коне, хамбарите с жито и пшеница, раклите с жълтици. След година време на младоженеца се родили близнаци, син и дъщеря, хубави като две звезди.


Една тракийска притча също разказва за Стопанина на къщата, който причинява добро и зло, крие се недивим, явява се на сън или излиза като змия в къщи.

Живял някога богат селянин. Имал той много земя, стада, гори и ливади, скътани жълтици и трима сина. Приживе разделил имота си помежду им. На най-големия син дал земята, на средния – стадата, а на най-малкия – парите, и го пратил да се учи.

Останал сам, бащата имал навика привечер да сяда в градината си под огромен орех, като в краката си оставял ведро с мляко. Малко след това от земята излизал смок – Стопанинът-дух, пазител на къщата – и пиел от млякото. А подир това двамата кротко си приказвали. Така течели старините на богатия селянин в очакване да се завърне от науки най-малкият му син.

Минало време и през една от ваканциите момъкът си дошъл. Бащата забелязъл, че много се е променил – гнусял се от обора, никаква работа не похващал. Докривяло му, но си замълчал.

Една вечер синът излязал на двора преди баща си и видял под ореха смок да пие мляко. Грабнал прът и го халосал така, че му откъснал опашката. Смокът се обвил около врата на младия мъж и го удушил. Горко плакал чорбаджията за най-малкия си син и го погребал в двора. Смокът след тази случка изчезнал, а богатият дом запустял.

Минали години. Една привечер бащата излязъл и седнал под ореха. Малко след това видял от разстояние своя приятел, смока.

– Каквото било, било – рекъл старецът. – Станалото не може да върнем и поправим, но да се сдобрим, и както някога, поне по приказка да си разменяме.

– Не може – отвърнал смокът. – Докато ти гледаш тази купчина пред себе си, а аз обезобразеното си тяло, ни приказка, ни дружба помежду ни може да има.

И се шмугнал в своята дупка.


Дедите ни разказвали тази притча и се обръщали към синове, снахи и внуци с думите: „За добро сме на този свят. Добре да живеем, да не забравяме своя род и корен и най-важното – и в най-голям гняв да се опомним и зло да не струваме.“
 

Днес

За разлика от многолюдното патриархално семейство на старите българи, днес кръгът все повече се затваря и семейната формула все по-често е във вида „мама, татко и аз“. Това не пречи на празника на христянското семейство да приемем за своя стародавната изпитана вяра на дедите ни, че българското семейство е свята твърдина, в която през вековете са намирали опора, подкрепа и душевна радост; че българското семейство и днес е храм, в който трябва да се учим на добро.

21 ноември е добър повод да се събере и забързаното, задъхано съвременно българско семейство. И всеки от нас да остави проблемите си навън, до пътната врата, да посвети вечерта на най-близките си, да освободи душата си и я зареди с положителни емоции.

 


Създадена на 21.11.2017 г.
  • Популярни


Коментари

Все още няма коментари