club50plus.bg

Съдба на любяща майка, сестра и жена

На 16 август, през далечната 1900 г. е родена писателката Магда Петканова. Никога няма да забравя разказа на дъщерите на писателя Константин Петканов, Сълза и Поля, които пред камерата и пред мен си спомняха с любов за „тяхната мама Магда“.

През 1931 г. съпругата на Константин Петканов, Станислава, умира и той остава сам с двете малки момиченца – Сълза и Поляна. Но скоро писателят среща младата поетеса Магда Минева, която от 1932 г. ще бъде вече Петканова.

Запазила съм спомена, който самата Сълза Петканова ми разказа, за влизането в техния дом „на мама Магда", както тя нежно я наричаше до края на дните си... След което с усмивка добавяше:

мама Магда се ожени за нас

Една година след смъртта на мама Станислава, писателката Мери Грубешлиева решила да запознае баща ни с поетесата Магда Минева, разведена с едно момиченце – Зоя. Среща ги в тогавашната сладкарница „Роял" (днес Чешки културен център). Съдбата се намесила активно и ние – двете сирачета на 6 и 9 години – получихме любяща майка и сестра. От първия миг я нарекохме „мамо" и тя зае мястото на починалата мама Станислава...

Балада за мъртвата жена

Дойдох в този дом бездомна
да бъда майка и жена.
Оставих безприютен спомен
във призрачна далечина.
Дойдох от вяра осенена,
аз – отзвук на предвечен зов:
наместо майката рождена
да бъда радост и любов.
Но в този ден, когато влизах
на устни с първите слова,
в миг детски поглед ме прониза.
На прага той ме прикова.
В мен свойта майка те откриха,
чрез мене чуха майчин глас –
с целувки детски ме покриха.
И още в този първи час
усетих смъртоносна рана,
над мен проплака кобен стон,
че чужденка ще си остана
завинаги във моя дом.
Не аз самата влязох в къщи,
а влезе мъртвата жена.
Видяха те, че тя се връща –
скръбта стаена избледня.
А някой плачеше във мене,
гласът ми беше странно тих
и вместо светло упоение
безпаметна забрава пих.
За мен остава само тежък жребий,
по-лош от този да умреш –
да съм писмо – написано до тебе,
което с радост ти четеш.

Магда Петканова предлага своята „Балада за мъртвата жена" за първия сборник Сноп, издание на

Клуба на българските писателки

Включва баладата и във втората си стихотворна книга Изгубеният камък, която излиза през 1933 г. За нея поетесата получава насърчение от Министерство на просветата и наградата на Съюза на българските писатели.

Ще се обърна и към емоционално обагрените спомени на Стела Янева – също членка на Клуба на българските писателки.

Срещнах я преди години в Клуба. Тя тогава не беше още съпруга на Константин Петканов. И както научих отпосле, беше сама, разделена с първия си мъж и отделена от детето си. Въпреки нерадостната си орисия, Магда бе запазила усмивката на нежното си лице, наред с меланхоличния отпечатък в очите и устните... Обикнах я от самото начало... и каквато и задача да имахме да изпълним за клуба, вършехме я с радост и пълно съгласие. За личните ѝ болки научавах от стиховете ѝ. В тях тя изливаше мъката си. Но тази мъка тъй изплакваше, сякаш не тя, а Жената плачеше...

Дейността на Магда Петканова в Клуба на българските писателки води началото си от самото му основаване през 1930 г. и продължава до края на съществуването му, когато през 1947 г. той е разтурен.

Българките писателки създали своя първи творчески Клуб с цел да се откриват и да насърчават всички ценни литературни прояви сред жените. Цел – наложителна за следване, защото знайно е, че по ред причини, жената е поставена при по-мъчни условия не толкова да започне, колкото да продължи своето творчество.

Това изтъква в Устава си Клуба на българските писателки и следва своята мисия докрай. Жените-писателки участват в различни сказки в страната, четат свои произведения по радиото, поддържат редовна страница във „Вестник на жената", включват се в международни прояви, организират вечери и срещи. И през цялото време издават свои произведения – една наистина впечатляваща като обем литературна продукция. Клубът действително помага за опознаване на българските писателки.

Не само членството в Клуба, но и по-нататъшните поетическите търсения, показват трайна ангажираност на Магда Петканова с проблемите на жената. Литературното ѝ наследство я очертава като една от най-изявените женски фигури в тази епоха, с ясен поглед за мястото и ролята на жените в обществото.

За втората стихосбирка на Магда Петканова

Изгубеният камък

критиката е единодушна: нейните стихотворения са повече „мъдри, отколкото чиста лирика"; Магда Петканова е българската поетка, в която има най-много мисъл, при това дълбока и интересна, засягаща въпроси на човешкото всекидневие.

Самата загуба на скъпоценния камък е наистина болезнена, но с нея не настъпва краят на живота. Това е само една от трудностите пред съвременната жена, която вече не е в ролята на пасивен наблюдател, а има активно участие при определяне на собствената си съдба – тя захвърля във вълните златната рамка на пръстена, за да не ѝ напомня за скъпата загуба.

Видях, че сляп бе пръстенът на пръста ми
захвърлих го във пенеста вълна
като ненужна вещ. Да го не виждам вече,
да ми не спомня загубата всяка вечер.

В цялата стихосбирка се оглежда животът на жената от тази епоха – способна да понесе предизвикателствата на времето. И отново ще се обърна към спомените на Сълза Петканова:

Творческият процес на родителите ни беше коренно различен. Обединяваше ги само неизменното кафе, което пиеха сутрин на гладно. Баща ни, ранен по време на войната в дясната ръка, пишеше на машина. Мама Магда – винаги на ръка, на продълговати листчета – изрезки. Тя пишеше по вдъхновение. Може би ще ви се стори невероятно, но тя само за една седмица написа пиесата Царица Теодора в стихове. Пиеше кафе след кафе и пишеше затворена в малката си стая, при пълна тишина...

Премиерата на пиесата Царица Теодора е през 1945 г. на сцената на Народния театър, с Невена Буюклиева

тя е и сценарист, и либретист, и драматург

Българският филм Шибил, от 1968 г. и по творбата на Йордан Йовков, е с неин сценарий; нейно е и либретото на операта Ивайло на маестро Марин Големинов.

След 1945 г. Магда Петканова се отдава основно на драматургията. Пиесите си тя пише в стихове, а за сюжети подбира съдбоносни моменти от българската история – Буна за земя, Самуил, Апостолът...

Умиращият български цар в драмата Самуил изрича предсмъртния си завет:

Короната ний може да загубим,
държавата дори, но знай, беда е,
ако загине българският дух.
Врагът отне на хиляди очите,
да бдим – душите да не ослепи!

Не е ли това и заветът на Магда Петканова към бъдещите поколения, актуален и днес?...

В литературата Магда Петканова е влязла още през 1927 г. с първата си стихосбирка

Македонски песни

Мисля си, че малцина вече си спомнят името на автора на няколко много популярни песни от градския фолклор:

Ако зажалиш нявга за драмска ракия,
дойди на гости с кон шарколия.
Татко ракия ще ти налее,
старите песни ще ти попее...

Тази песен на Добри Христов е по стихотворение именно... на Магда Петканова, включено в Македонски песни. В цикъла също е и песента „Гурбетчия":

Няма ли за мене кой да замилее,
няма ли за мене слънце да изгрее?

Ще завърша със стих, който спомня за другата Магда Петканова – не авторката на тъжни песни и трагични развръзки в драмите си, а усмихнатата Магда, закачливата:

Ако зажалиш нявга за момини устни,
прескочи нощем портите пусти.
С одринско вино, с люта ракия
момини устни ще те опият.

Тази песен десетилетия се пее като народна. А едва ли един творец може да желае нещо повече, едва ли Магда Петканова би могла да желае нещо повече...