Малко повече Гери...

Normal_gery_scan

Преживяла най-ужасния кошмар за всяка майка, родила три деца, тя упорито остава на 20

Признавам, че завистта не ми е чужда. Когато видях Гери, моята най-добра приятелка от тийнейджърските години, първата мисъл, която ми мина през главата бе, че ако днес отидем заедно на купон, съществува вероятността да я помислят за моя дъщеря.

Колкото и да я обичам, за момент ми се прииска и в нейното лице да открия признаци, че вече почти навъртяхме четири десетилетия.
По фигурата ѝ не открих никакви издайнически знаци, които да подсказват, че вече е родила три деца.
Очевидно в семейството ѝ всичко е наред... Сигурно просто не са ѝ се случвали

кой знае какви кризи в живота

– помислих аз, признавам, леко злобничко.
Оказа се, че съм сгрешила. Ама много.

Две приятелки, които не са се виждали от двайсет години, имат много да си кажат. Разговорът ни се въртеше хаотично от тема на тема, сякаш за половин час трябваше да споделим всичко, което сме преживели през дългата си раздяла.
Това не е лесна задача, имайки предвид, че в краката ни непрекъснато се въртеше две годишната ми дъщеря и нетърпеливо изискваше своя дял от вниманието на моята приятелка.

Отидох за момент да направя кафе и изпуснах важна част от купона – тракайки с лъжици, те изпълняваха с пълно гърло репертоар от македонски песни.
Не случайно дъщеря ми направо се влюби – от Гери извираше веселата жизненост, която сме свикнали да виждаме предимно в децата.

„Моята дъщеря бе горе-долу на тази възраст, когато се случи лошото" – вметна Гери между два куплета на „Кога зашумят шумите, буките".
„Какво се случи?" – попитах аз.

„Разболя се, но оздравя"

Това ми прозвуча като странна реплика – та кое дете не боледува?
„От какво се разболя?" – попитах с усмивка, очаквайки да чуя за поредната шарка или тежка ангина.
„От рак." – отвърна Гери, почти небрежно. Замръзнах.

Не можех да повярвам, че само преди час си бях помислила, че сигурно в живота не са ѝ се случвали разтърсващи кризи. Почувствах се виновна.
И все пак ми беше трудно да повярвам, че това лъчезарно момиче, на което трудно ще отгатнеш възрастта, е преминало през най-ужасния кошмар за всяка жена.

„Боже господи!" – бе единственото, което успях да пророня.
В такива ситуации е трудно да се ориентираш как да реагираш. Може би не иска да си спомня – а може би иска да сподели? Дали да я помоля да продължи, или да променя темата?

Бях забравила колко открит е характерът на най-добрата ми приятелка от най-лудите години. Тя продължи почти без да си поема дъх.
„Беше ужасно. Започна да ѝ се подува рамото. Сутрин ѝ обличам тениска, вечер не мога да я сваля – взимам ножиците и режа. Болеше я непрекъснато, обикаляме доктори, а те казват – нищо ѝ няма, инфекция. И я тъпчат с антибиотици."

Този кошмар продължил почти три месеца

И защото бедата никога не идва сама, оказва се, че малкото братче също има проблем – вроден дефект на червата.
„Нищо толкова сериозно" – казва Гери – „но го откриха късно, като беше чак на четири месеца, и ситуацията се беше влошила – получил бе перитонит. Иначе ги оперират веднага."

Не мога да спра да си повтарям, че синът ми се разболя, за да стане възможно лечението на какатаНаправо си глътнах езика. Само едно болно дете е достатъчно да побелееш, какво да говорим, като трябва да се притесняваш и за двете?
Но ако има човек, който да намери доброто дори и в най-тежката ситуация, това е Гери.
„Днес си мисля, че сина ми се разболя, за да оздравее дъщеря ми." – споделя тя.

Погледнах я объркано.
„Три месеца тъпчеха дъщеря ми с антибиотици без никакъв ефект" – обяснява тя. – „И съвсем случайно хирургът на сина ми, с когото вече бяхме станали приятели, сложи правилната диагноза."

Отишли на контролен преглед и Гери споделила, че бебето е вече добре, но каката има проблем.
„Ами то не се прави така" – възмутил се лекарят. – „Как ще я тъпчат така безразборно с антибиотици. Дай да направим биопсия, да определим каква точно е инфекцията, и да изберем правилното лекарство."

Реалността се оказва далеч по-страшна от най-тежките ѝ притеснения

Рак на лимфите

След като диагнозата е потвърдена, Гери заминава за Италия с малката за лечение.
„Вече нямахме доверие на българските лекари" – казва тя и продължава – „Само шест месеца беше, но ми се сториха като шест години"
Не се и съмнявам.

Таткото остава в София да работи – някой все пак трябва да плаща сметките за болницата.
„Ако има мъжки недостатък, който да е приемлив, на нашия татко притежава точно такъв – голям работохолик е!“
И не само работохолик – по присъствие на духа може да се мери с негубещата надежда своя съпруга. Нормално като всяка майка, Гери е в амок, като чува диагонзата. Съпругът й организира лечението – за късмет, той поддържа бизнес връзки с Италия, и неговите партньори го насочват коя болница да избере.

Гери остава сама с болното дете в маломерен италиански апартамент, осъдена на домашен затвор.
„Стоеше известно време в болницата за терапия, после я връщат в къщи, после обратно в болницата, и така... А докато е у дома, са позволени само много ограничени контакти. Практически не трябва да се виждаш с никого, защото детето е на практика без имунна защита" – разказва тя.

В чужда страна, без да знаеш добре езика, с малко болно дете, сама, изправена пред най-ужасните си страхове. Честно казано, дори не искам да си го представям.
Но Гери си е Гери, все пак.

Мислите ли, че е изгубила вярата си?

Аз сигурно щях да съм отчаяна и да проклинам всички богове наред. Съвсем случайна нейна реплика, изречена на другия ден, ми разкри различна картина.
„Имаше там един италиански татко в болницата, все с мен искаше да си говори, а аз почти не знам езика" – засмя се тя, докато обсъждаше как завижда на съпруга си за това колко лесно усвоява чужди езици.

„Сигурно те е свалял." – отвърнах аз, убедена, че ако бях от противоположния пол, със сигурност бих направила точно това.
„Ами казваше, че му било приятно с мен, защото само аз не се оплаквам".
Е, тук вече не се стърпях и се опитах да разкрия тайната ѝ.

„На какво се дължи твоят весел нрав? Как след всичко все още изглеждаш толкова млада и жизнена? Дали е нещо генетично, с което се раждаш, или...?"
Тя сви рамене.
„Не съм винаги весела. Не и ако дъщеря ми ме помоли да ѝ напиша домашното по литература" – засмя се Гери.
„Все пак признавам, че смехът е важен за мен – влюбих се в съпруга си именно защото е толкова забавен. А и е единственият, който може да ме наговори" – с лукава усмивка допълва тя.

И отново изтъква положителната страна на всяка криза

Зарекох се, че като дъщеря ми оздравее, ще родя и трето дете...„Вярно, че беше много тежко като се разболя дъщеря ми, но пък така родих третото си дете. Идеята не ни беше чужда, съпругът ми много искаше още едно, но аз се колебаех. И докато бях в Италия, се зарекох – ако оздравее малката, ще имам още едно. И ето го сега, почти на годинка!"
Усмивката ѝ отново грейва на лицето.

Струва ви се невъзможно да има така жена, нали? А можете ли да познаете какво работи? Учителка по математика.
Е, това се казва разбиване на шаблона за математиците сухари, нали?

Едно си обещах – следващият път, когато се видя с Гери, няма да позволя завистта към младежкия ѝ вид да засенчи деня ми.
Ще се оставя на настроението, и току виж и аз съм прихванала част от тази жизнена сила, която изглежда извира от нея.

Имам нужда. Всъщност, май всички имаме нужда от малко повече Гери.


Създадена на 20.05.2011 г.

Коментари

  • D41d8cd98f00b204e9800998ecf8427e?size=50&default=http%3a%2f%2fassets.club50plus.bg%2fassets%2fuser%2fdefault_pictures%2fmale

    Рахнева написа:

    Преди повече от 8 години

    Наистина прекрасни неща ни предоставяте да четем.Продължавайте в същия дух.Благодаря ви, дано има наистина такива хора с такъв дух.


  • D41d8cd98f00b204e9800998ecf8427e?size=50&default=http%3a%2f%2fassets.club50plus.bg%2fassets%2fuser%2fdefault_pictures%2fmale

    Костадинова написа:

    Преди повече от 8 години

    Анна Уолф вече е авторката, от която търся да прочета нещо повече. Улавя *нишките* умело, и още по-умело ги разнищва за читателя. Анна, продължавайте да пишете, а Вие продължавайте да ни я представяте. За менпоне е удоволствие.