Приемен родител – трите опита на Султана Фотева

Normal_sultana_foteva

Собствените ѝ три деца, институциите, законодателството, биологичните родители

Пристъпвам прага на малкото частно училище в Банкя, в очакване да се срещна с неговата създателка. Всъщност тук ме води не точно образователната дейност, с която тя се е заела, макар начинът, по който се обучават децата, и резултатите, които се постигат с тях, да заслужават внимание.

Доведе ме нещо друго – опитът на тази жена като приемен родител или по-точно – трикратният ѝ опит.

Тя и съпругът ѝ взимат в дома си първото дете във времена, в които нито държавата, нито обществото имат отношение към проблема „деца лишени от родителски грижи". Няколко години по-късно, когато второ дете намира дом при тях, все още не съществуват точни рамки в отношенията „приемен родител – дете – биологичен родител".

Тогава това не пречи на семейството да дари безвъзмездно обичта си.
Днес, когато вече има Агенция за закрила на детето, и съществуват закон и правилник, регулиращи приемната грижа, те отново са приемни родители. И този път в дома им са приютени три деца – две момченца на 6 и 10 години и тяхната по-голяма сестра на 14.

Семейство Фотеви – Султана и Митко – продължават да даряват с грижи децата, които имат нужда, със същата всеотдайност и желание, с които са започнали да правят това преди 15 години.

Началото е през 1996 г., когато Султана прочита в пресата за самоубийството на мъж от Кюстендилско. Взривил се с две привързани към гърдите гранати. От взрива съпругата му останала без ръце, а четиригодишното им момченце се спасило, защото било извън къщата. Без да се колебае, героинята на нашият разказ се свързва с журналиста, описал историята, и с негова помощ стига до лелята на детето. Предлага ѝ помощ в отглеждането на малкия Ради и така той идва в дома им, а те

стават приемни родители за първи път

Понятието „приемен родител" все още е чуждо за нашето общество.
Връщайки са в онези години, Султана си спомня:
– Моите деца бяха чели и ми бяха превеждали информация за такива семейства в Англия и в САЩ. Аз знаех за опита, който имаха чуждите държави. Бях ходила в София, в Министерство на просветата да кажа, че ще бъде хубаво да се помисли за закони за приемни семейства. Споделих, че и ние с мъжа ми искаме да се грижим за такива деца, но служителката там ми каза: „Госпожо Фотева, вие луда ли сте, Вие знаете ли колко са изостанали, колкото са ненормално развити тези деца?"
Казах ѝ, че точно за това говоря, защото между тях има и големи таланти, деца с възможности, на които трябва да се помогне, за да се развият.
Въпреки неразбирането, което среща Султана в институциите, тя стига до информация, че в България все пак има заложен такъв опит, макар, че за него нито е говорено, нито е писано.
– Пело Пеловски се казвал човекът, който предложил система за отглеждането на изоставени деца в семейна среда. Имаше три семейства, които бяха приели такива деца, и ние ходихме с мъжа ми в две от тях, за да поговорим, да видим как се справят.

Това е първият контакт на семейство Фотеви с реалното измерение на приемното родителство. Те вече са взели решение, че ще поемат грижата за деца, останали без родители, и тогава съдбата ги среща с Ради.
Детето идва при тях „голичко, с една тениска и едно тъничко якенце"– гласът на Султана трепва, когато си спомня как всички от училището са донесли дрешки, за да го облекат.

Малкият Ради се оказва талантливо дете – рисува много добре, свири на пиано, учи английски с лекота и се справя с всички училищни дейности.
– Мечтаеше да стане футболист, независимо, че всичко му се отдаваше. И ние с мъжа ми не искахме да му пречим – казва Султана.

Митко започва да води детето на стадиона. Учителките му събират снимки на известни футболисти и му правят албум. Намират и училище със спортна насоченост, в което да продължи да учи след VI-ти клас. Но когато Ради навършва 10 години, идва леля му и казва, че иска да си го вземе. Да ѝ помага за гледането на болната му баба.

– Бяхме го научили да се труди и заедно с другите деца от училището той помагаше в двора, в градинките... Беше толкова работливо, добро и умно дете – спомня си Султана и очите и се пълнят със сълзи. – Ние бяхме много привързани и с мъжа ми трудно преживяхме раздялата.

Ради отдавна вече не е с Фотеви, но Елена, Слави и Ангел наричат техния дом свойСемейство Фотеви не могат да задържат Ради, макар че през последните 6 години са се грижили за него изцяло – храна, дрехи, добро образование и не на последно място – обич. По закон обаче, правата върху детето са на лелята и тя е човекът, който има последната дума.

Момчето напуска приемния си дом, но времето прекарано тук се оказва много полезно за него. В момента той учи в Търговска гимназия и има отличен успех. Мисли да продължи образованието си във ВУЗ. И не е забравил хората, които са му подали ръка в един от най-трудните моменти в живота му. Все още поддържа връзката си с тях и те са истински щастливи всеки път, когато го чуят.

Макар, че раздялата с Ради е тежка, семейството не се отказва от идеята за приемното родителство. Те все още искат да помагат на деца, останали без родителски грижи и чиято единствена алтернатива са социалните домове.
Жорко е

второто дете, прието в семейството им

В този случай те не успяват да повторят успеха, който имат с Ради.
Все още Законът за приемните семейства не е готов, липсва и правилник за неговото прилагане, но вече открито се говори за проблема с изоставените деца и тяхното отглеждане.

Макар че в началото липсата на нормативни разпоредби не е пречка за Султана и Митко, по-късно тази липса оказва решаващо влияние, когато взимат решение детето да бъде върнато.

– Майката не го потърси една година – започва разказа си Султана. – На втората се появи и каза, че иска да си го вземе за ваканцията. И аз ѝ го дадох, защото все пак е майка.

Когато след десет дни Жорко се връща мръсен, със същото бельо и дрехи, с които е тръгнал, и с още по-вулгарен език, става ясно, че нещата няма да вървят гладко.
Султана и съпругът ѝ полагат много усилия да научат момчето да чете, да пише, да смята.

– Но Жорко нямаше качествата, които имаше Ради. По-бавно се развиваше. Иначе беше много работлив. Научи се да плува много бързо, беше здрав физически и щеше да стане един добър работник... Още ми е мъчно за него – навежда поглед жената. – Много съжалявам...

Майката взима Жорко още един-два пъти, но при всяко от завръщанията си той разказва все по-шокиращи подробности от начина на живот, който тя води. Ставайки свидетел на неща, неподходящи за детските очи, и споделяйки ги с другите деца в училището, момченцето започва да им влияе зле. Това кара Султана да потърси помощ от социалните служби – тя отправя към тях молба да ограничат контакта на Жорко с неморалната среда, в която живее майката.

– Те имат право да ѝ забранят да го взима, след като установят какъв живот води. Аз не исках да спре да го вижда и затова предложих да идва при нас и тук да се срещат. Но не исках той да ходи при нея и да става свидетел на неща, които не са за неговите очи и после да ги разказва – въздишката на Султана ми показва колко неприятно е за нея връщането към тези моменти.

За съжаление молбата ѝ остава без отговор. Каква е причината – дали все още липсващите ясни правила за приемната грижа или равнодушното отношение на някоя служителка – не можем да знаем. Но каквато и да е, тя води до едно – решението Жорко да бъде върнат на майката, тъй като престоят на детето при нея проваля всички усилия и грижи, положени от Султана и Митко.

Така те преминават през втора раздяла с приютено и гледано от тях дете.

И досега Жорко не е успял да намери други приемни родители. Може би няма и да успее. Обречеността на неговата история се описва най-добре с думите на Султана:
– С Жорко аз бях победена! Там не можах да се преборя.


„И сам воинът е воин!" е казал народът. Има случаи обаче, в които битката се печели само от цяла армия.
Слави не е разкрил още талантите си, но е само на 6 годиниЗа щастие Султана не е съвсем сама, защото освен съпругът ѝ, в това начинание тя има подкрепата и на трите си деца – двете ѝ дъщери и синът ѝ. Още преди Ради да стане част от техния живот, освен че намират информация за приемната грижа в другите държави, нейните деца твърдо застават зад решението ѝ да приеме в дома си чуждо дете.

А сега дъщеря ѝ, която живее в Бургас, помага по телефона в уроците по английски на Елена – най-голямото от

трите деца, за които в момента се грижат Султана и Митко

Държавната агенция за закрила на детето, законът и правилникът за неговото прилагане най-сетне са готови и започват да действат и да дават реални резултати. Семейство Фотеви отново заявяват желанието си да бъдат приемни родители. Този път преминават през всички задължителни етапи на одобрението. Султана е доволна от предварителното проучване, което им е направено.
– Специално за мен проверката беше много сериозна – казва тя, – така и трябва да бъде!

Преминават и задължителния курс на обучение за приемни родители. Тя споделя с останалите опита си при отглеждането на Ради (както и на собствените си три деца) и се запознава с опита на други приемни родители. Научава новости, които ще ѝ бъдат в помощ при осъществяването на една от най-големите цели в живота ѝ – грижата и образоването на децата, останали без родители.

Семейството вече отговаря на всички законови изисквания. Какво се случва после?
– Много чаках аз, но благодаря на Бога, че такива добри деца ми се паднаха.

Дълго чаканото обаждане от Агенцията за закрила на детето най-сетне идва. А когато ги извикват там, се оказва че им предлагат да приемат не едно, а три деца.
Желанието на майка им (починала след дълго боледуване) било децата да не се разделят. Но възрастовата разлика между тях изисквала те да бъдат настанени в три различни социални институции.

Султана и съпругът ѝ се съгласяват да приемат в дома си и трите деца – двете момченца Слави и Ангел и тяхната сестра Елена.
Много скоро приемните родители разбират, че задачата, с която са се нагърбили не е никак лесна. Децата нямат никакви хигиенни навици, липсва им елементарно възпитание. Да не говорим за изоставането в учението.

– Когато отидох да ги взема от дома, където е починала майката – спомня си госпожа Фотева – бях направо потресена. Мръсно, целият апартамент мирише, не можете да си представите какво заварих. Разбрах, че баща им се е отказал от тях, когато станало ясно, че майката е с ракови разсейки по цялото тяло, и ги изоставил. Жената била на легло почти две години, а през това време децата са се отглеждали сами. Можете да си представите как!

Въпреки тежката ситуация, приемното семейство не се отказва. Те се заемат да научат децата на хигиена и ред.
– Много е важно човек да свикне да бъде чист, да се мие, да се изпере, когато се налага... Това са битовизми, но те са много важни и мога да кажа, че в това бързо имахме резултат, – явно доволна от постигнатото Султана се усмихва.

Голяма гордост за нея е 14-годишната Елена, която ѝ помага в домакинската работа със завидна сръчност и желание. Освен това момичето притежава остър ум и бърза мисъл, които, насочени в правилната посока, ще ѝ помогнат да израсне достойна и успяла личност.

Не толкова бързи обаче се оказват резултатите в учението. Тук трябва да се проявят повече търпение, педагогически усет и упоритост – както от децата, така и от приемните им родители. Постепенно с общи усилия започват да създават навици за учене, за писане на домашни, отговорности към учебните задачи.

След като прочита първите няколко книги заедно със Султана, на Елена ѝ харесва и тя започва да чете много. За последните две години е прочела над 40 книги!
Брат ѝ Ангел, който в момента е в III–ти клас, показва склонност към рисуването. Опитва се да копира големите художници и постига наистина добри резултати. Той също обича да чете, макар и не така активно, както сестра му. От кратката ми среща с него разбрах, че в училище се справя добре, обича математиката и дори помага на децата, които имат затруднения.

Най-малкото от децата – Слави (на 6 г.) все още не е разкрило талантите си, но Султана е сигурна, че и у него има голям потенциал и скрити възможности.

Проблемите...

Елена е в трудна възраст и общуването с нея е сложноКрайъгълният камък в отношенията се оказва дисциплината. И няма как иначе да бъде – две години децата са живели според собствените си разбирания за добро и зло, без някой да упражнява контрол върху тях. Елена е овладяла до съвършенство уличния жаргон, непокорна е, не е свикнала да се съобразява с другите, а това създава проблем в общуването. Като прибавим и „трудната" тийнейджърска възраст, в която е отскоро, става ясно защо тя не иска да приема съвети, избухва неконтролируемо и повишава тон.

Ситуацията се усложнява, отношенията също. Преди около месец Султана е на ръба да се откаже от борбата, защото чувства, че няма сили да се справи сама. Отново търси помощ от институциите.

И този път помощта идва от една немска фондация наречена „Приятели".
Българският клон на това сдружение често организира сбирки на приемни родители – да споделят своя опит, да се посъветват и да обсъдят наболелите въпроси. Една от целите на фондацията е да предлага специализирана помощ в решаването на проблеми от всякакво естество. Когато Султана отправя молбата си към тях, те изпращат социален работник, който започва работа с Елена.

Като казвам социален работник искам да уточня, че става дума за младо, усмихнато момиче, с което успявам да се запозная. Въпреки кратката ми среща с нея, не мога да не забележа професионализма и желанието ѝ за работа.
Султана потвърждава наблюденията ми:
– Тя идва един път седмично и смело мога да кажа, че много ми помогна – успя да научи Елена как да се владее, да се контролира, накара я да се вслушва, когато ѝ се говори... много постигна това момиче! Мисля, че с нейна помощ ще успеем да се справим.

Усещам открито изразената надежда, но ми прави впечатление и твърдостта в гласа на госпожа Фотева. Мисля си, че няма начин да не успеят, след като желанието им е толкова силно. Сигурна съм, че с тяхна помощ Елена ще оцени собствените си качества и ще се научи да ги използва за добро.

Минали са повече от два часа от началото на нашата среща, а има още много неща, които искам да науча, и много въпроси, които искам да задам. Мислено си обещавам, че това няма да бъде последната ми среща със Султана, Елена, Ангел...

Когато ме изпраща до вратата, госпожа Фотева казва:
– Дано да си успяла да усетиш каква е моята цел. – Усмихвам се и кимвам, но тя продължава – Искам тези деца един ден да бъдат успели хора. Искам да израснат със самочувствието на истински българи.

Не ми остава нищо друго, освен да кажа:
– Пожелавам ти го от все сърце, госпожо Фотева!


Създадена на 07.03.2011 г.

Коментари

  • D41d8cd98f00b204e9800998ecf8427e?size=50&default=http%3a%2f%2fassets.club50plus.bg%2fassets%2fuser%2fdefault_pictures%2fmale

    Veronika написа:

    Преди повече от 8 години

    g-jo foteva vazxishtavam vi se vie ste mnogo dobra jena


  • D41d8cd98f00b204e9800998ecf8427e?size=50&default=http%3a%2f%2fassets.club50plus.bg%2fassets%2fuser%2fdefault_pictures%2fmale

    Гергана написа:

    Преди повече от 9 години

    Поклон и от мен! Гледах ви по телевизията и много си мислих за вас, изобщо за хората, решили се на такава стъпка. Аз например бих искала и имам възможност да предприема такава стъпка, но... няма да успея да убедя и да се преборя със съпруга си. Три пъти поклон пред вас! За мен вие сте светци!


  • D41d8cd98f00b204e9800998ecf8427e?size=50&default=http%3a%2f%2fassets.club50plus.bg%2fassets%2fuser%2fdefault_pictures%2fmale

    Аннаta написа:

    Преди повече от 9 години

    вдъхновяващо!


  • D41d8cd98f00b204e9800998ecf8427e?size=50&default=http%3a%2f%2fassets.club50plus.bg%2fassets%2fuser%2fdefault_pictures%2fmale

    Стефка Миланова написа:

    Преди повече от 9 години

    Поклон.семеиство Фотеви!