Разказ по действителен случай
Посвещение: На всички невярващи и колебаещи се в съществуването на Бога
Първият специализиран екип се появи след ден и половина. Докторите я прегледаха обстойно и, на свой ред, също както и провинциалните си колеги, онемяха. Всички бяха единодушни, че момичето е живо, но как се бе случило така, че бе залепнало за пода и защо тялото му бе толкова твърдо, не можеха да си обяснят. Опитаха се да й поставят инжекция, за да я отпуснат. Иглата обаче се счупи. Опитаха отново, с по-голяма игла. И после пак. И пак. Но, безрезултатно. Иглите се чупиха като клечки за зъби. В изблик на ярост от безсилието на докторите, единият от присъстващите милиционери се засили и с все сила се опита да я повали. Но не само не успя, но и си счупи ръката. Това допълнително шокира присъстващите и те още повече се объркаха.„Но... това... няма... никакво обяснение!", призна най-накрая главният лекар и предложи да я откарат в Москва, за да я изследват в лаборатория. Речено – сторено. Повикаха дърводелец, който с електрически трион да среже дюшемето на пода. Трионът забръмча победоносно, но при съприкосновението с дъсчения под отскочи назад. Дърводелецът, който бе здрав и набит мъж, около четиридесетте, прие случващото се като предизвикателство, запретна ръкави, извика гръмогласно и с все сили повтори опита си. Трионът отново отскочи, като този път премина заплашително близо до единия от докторите.
Неусетно, в различните опити да помръднат момичето, изминаха няколко дни. Ситуацията изискваше някакво решение, но уви, никой не бе в състояние да намери такова. Това нажежи обстановката до такава степен, че мълвата за вледененото момиче достигна чак до първия човек в държавата. За изненада на всички, той пожела лично да провери случая. Първоначално местните политически първенци не повярваха на намерението на техния ръководител. Но за тяхна изненада немислимото се случи и най-голямото величие в страната пристигна със собствения си самолет директно от Москва. Той премина с луксозната Волга по разкаляните улици на провинциалния град, влезе в строго охраняваната къща и се спря пред неочаквана картина. Другарят номер едно пристъпи неуверено към нея, докосна я и със сдържан, но строг тон попита:
„Какво става тук?".
Присъстващите вдигнаха рамене.Водачът на народа се поколеба за миг и, за почуда на околните, хвана ръката й като я дръпна силно. Момичето не помръдна.
Визитата продължи около четвърт час, след което Другарят се разпореди да подсилят охраната на къщата и да потулят вече плъзната мълва за случилото се.
Въпросите в главите на хората бяха много. За Зоя обаче вече нямаше неясноти. Тя бе осъзнала какво е извършила и се разкайваше за него. Но докога щеше да продължи наказанието й?
Дните се нижеха бавно и мъчително. После дойде ред на седмиците. А подир тях и на месеците... Достъпът за външни хора в къщата бе невъзможен. Единственият човек, който бе пускан, от време на време при нея, бе майка й, която бе толкова изплашена, че когато я погледнеше, само тихо плачеше.
Милиционерите се сменяха периодично. Високопоставени партийни величия идваха и си отиваха. Приятелите на Зоя се навъртаха уплашени отдалече. Съседите, колегите, познатите, близките и далечните, дори децата на улицата, бяха в неведение и смътно трескаво очакване.
Никой обаче нямаше и идея какво се случваше в ума и душата на бедното момиче. Тя не само не можеше да помръдне, но дори не можеше да си поеме дъх с пълни дробове. Сякаш се намираше в невидим каменен саркофаг. Краката й бяха силно отекли и сковани. Очите й бяха подути и кръвясали. Погледът й се бе премрежил. Сърцето й биеше бавно, като неговите удари отекваха, като далечно ехо, в тъпанчетата й.
Ех, да можеше поне да поспи, макар и съвсем малко, мечтаеше тя. Или пък да... умре. Да, това бе съвсем реално желание, защото след изтичането на втория месец, тя вече желаеше собствената си смърт с увереността, че това ще е най-добрият изход за нея. Но нито можеше да заспи, нито пък да умре. Нищо не й беше подвластно. Вместо това около нея преминаваха непознати и странни същества. Тези същества, за неин ужас, бяха съвсем истински. Странно беше, но никой от присъстващите не можеше да ги види. Те бяха злобни, с някак странно удължени и разкривени лица, като съвсем бегло приличаха на хора. Виеха се край нея, кикотиха се и плюеха в лицето й. Това бе не само отвратително, но и смразяващо страшно. „Милиционери, моля ви, изгоните тези гнусни неща оттук!", мълвеше тя, но устните й не помръдваха. А съществата бяха все там. Непрекъснато!
Зоя чувстваше, че без сън и храна човек някак може да оцелее. Дори без никакъв покой може да живее, но не и сред тези неописуеми демонични същества. Това бе един безкраен, истински и напълно осезаем ад.
Преди да я сполети нещастието, тя не вярваше, че има Бог. Но сега, когато постоянно виждаше този невъобразим и нескончаем ужас около себе си, започна да се моли. Какво казваше, не знаеше, нито пък разбираше. Но се молеше. Молеше се по детски, искрено и простодушно, всичко това да свърши. Образите обаче, уви – не си отиваха. Обикаляха я и нещо й шептяха, сякаш чакаха душата й. Самата мисъл, че това чуждо присъствие може да продължи безкрайно във времето, толкова много я ужасяваше, че й идваше да крещи и да моли за пощада именно онзи, чиито свят образ бе опряла до гърдите си.
Дали бе съвпадение, или пък най-накрая молитвите й бяха чути, тя така и не узна. Онова обаче, което всички видяха, бе, че на третия месец от стоенето й пред врата на къщата, отнякъде се появи странно облечен беловлас старец. Той понечи да влезе, но милиционерите го спряха. Няколко дни по-късно той се появи отново. Милиционерите го разпознаха и го смъмриха за упорството му, като категорично забраниха повече да доближава къщата.
Когато същият беловлас старец дойде за трети път, бяха изминали 128 дни от „вледеняването" на Зоя и тя вече изглеждаше като привидение. Единственото нещо, което подсказваше, че е жива, бе слабо туптящото й сърце. Старецът каза нещо на милиционерите и те, този път, сметнаха, че е безобиден и го пуснаха вътре. Той влезе бавно, застана пред Зоя и тихо я попита дали се е уморила вече. Този въпрос изненада милиционерите и те наостриха уши. Той я попита още: „Е, вече вярваш ли, че има Бог и отвъден свят?" На което тя отвърна мисловно: „Вярвам, дядо, да! Само, моля те, не си отвивай!". Тя каза това, защото, когато той бе застанал пред нея, страшните същества изведнъж бяха изчезнали. Старецът не отвърна нищо, а лаконично поклати глава и си тръгна.
Няколко минути след това Зоя се строполи на пода.
Милиционерите веднага докладваха за случилото се и, под конвой, тя бе отведена за разпит в сградата на местната милиция.
„Защо го направи?", попита я строго следователят.
Тя го погледна с безжизнен поглед. Това го подразни и той я удари гневно през лицето.
„Кой ти нареди да стоиш?", попита я друг. Но отговор не последва, защото Зоя бе преживяла нещо, което не можеше да се обясни.
На третият ден, малко след залез слънце, докато бе оставена за кратка почивка от следователите, при нея, незнайно откъде, се появи същият старец, който я бе посетил и преди. Тя се смути, но събра смелост и пристъпи напред, за да го погледне отблизо. Да, точно така, нямаше грешка – това бе същият старец, като онзи, от иконата. Това я порази и тя, не знаейки какво да каже, само промълви:
„Съжалявам".Старецът се усмихна благо и я докосна по рамото.
„Е, хайде – рече той, – стига толкова. Идвай с мен."
В същия миг Зоя издъхна.
Посвещение:
На всички невярващи и колебаещи се в съществуването на Бога.
Бележки на автора:
Фамилията на Зоя е Карнаухова, а адресът й е град Самара, улица „Чкалов" 84.
Най-важният човек в държавата, който я посети през 1956 г., бе Никита Хрушчов.
Филмът, който направи за нея режисьорът Алексанър Прошкин, се казва „Чудо".
Елена Ни написа:
Преди почти 13 години
Вълнуващ разказ за трудни времена, през които по-висшите от нас сили са били отричани и децата са расли без вяра. Тъжно е, че по този начин Зоя е научила истината за Бога. Убедена съм, че човек истински започва да Вярва едва след като му се случи някакво Чудо.