Свещенодействието да омесиш пита

Normal_snimka

Денят, в който протягам ръка 

Толкова те обичам, мамо! Обикновено майка страда цял живот за детето си, но при нас е обратното. Ние сме обърнатият модел на майчината и човешката обич. Не че е странно, има ги и такива, но нашите отношения са различни – студени, отчуждени и враждебни. А това не е нормално. Не искам да е така. Многократно правих опити да се сближим, да поговорим по човешки с теб, мамо!

Не се получи. Не и до днес. По телефона чувах само твоите укори, усещах твоята враждебност. По делата ти разбрах, че ме изхвърляш от живота си. Трайно. Но това не може да е така! Мен ме има, съществувам. Имам своите прекрасни две деца. Вече съм на 44, още съм млада, но дочаках и внуче от сина. Децата ме радват, обичаме се. Много. Само с теб не се получи. Защо, мамо? Не спирам да търся причината през целия си живот от мига, когато усетих, че отношението ти към сестра ми е различно, от това към мен. Опитвах се да те оправдая. Тя е по-малка, повече обич и внимание иска. Години наред, цяла вечност това се повтаряше. Не дочаках да промениш отношението си към мен. Опитвах да стопя ледовете помежду ни. Всеки път срещах непреодолима ледена преграда. И един леден атом не се стопи в теб, заради мен, мамо! А, аз бях добра, прилежна, работлива. И днес работя от тъмно до тъмно, отгледах децата си. Имам добро семейство, разбран съпруг. Но в сърцето ми остана онзи познат от детството ми студ в човешките отношения, той не се стопи. Липсва ми любовта ти, мамо! Твоята обич.

Как да ти напомня за себе си, мамо, та аз съществувам

В мен бие от твоето сърце, във вените ми тече твоята кръв. Защо ли в тази кръв няма и капчица обич? Това не можах да разбера през целия си живот. Когато се уморих и разбрах, че не мога да стопя леденото ти сърце, мамо, опитах се да продължа сама напред. Отдавам във всеки миг от живота цялата си обич на моите деца. Те никога да не усетят какво е майчино пренебрежение, студенина, необяснима враждебност, изоставеност.

Този материал е изпратен по инициативата на Клуб 50+ Стани Четен Автор
Опитвах сближаване с теб. Многократно. И днес не искам да завещая нашите ненормални отношения между нас, защото това, което е между нас не е нормално, не искам да го оставя като лош пример на моите деца. Това не е нормално. Нормалното е най-близките хора да се обичат, да се търсят и поздравяват по празниците, да се срещат, за да си дадат внимание, обич, грижа един към друг.

В безкрайно дългите ми безсънни нощи исках да чуеш душата ми как вика и дори крещи. Как плаче и се моли безмълвно. Колко празници минаха, колко весели събития се случиха без да присъства твоята радост дори за моите деца, сина ми, моя малък внук, снахата, която толкова обичам, и моята дъщеря. Те са твои внуци, мамо, имаш и правнуче. Празниците са затова, за да сме близки, да усетим отново любовта между нас, да я показваме всеки ден и да я предадем на децата си. Да им дадем най-добрият пример на това как да обичат близките си, после да използват добрия модел, когато да изградят своя. Може би различен, но непременно с дълбока и вечна любов, както самия живот.

Пак идва празник, особен и важен в бита ни. Спасовден!

1._Flickr_CCДен на нашия Бог Исус Христос – Спасителят. И мой професионален празник, на хлебарите. Толкова празници минаха, а моята болка задълбава с всяка измината година все по-дълбоки кладенци в сърцето и в душата ми. Не искам да е така между нас, мамо!

Сега отново през пролетта, когато природата се събужда за нов живот, идва този мой специален празник. Да си кажем думи на взаимно опрощение, да очистим сърцето си от не любов и да освободим място да влезе там обичта. Да се спасим от злото в нас! Така е редно, такъв е и природният закон. Само дето ние, хората, вървим често срещу природата – около и вътре в нас. Затова страдаме.

Научих се да правя топли закуски, като моя лична метафора на смътната ми надежда да дам топлина и обич още от сутринта за своите най-близки хора. Това не ми беше достатъчно. Започнах да правя закуски за непознатите, давах и на тях от неповторимия дъх на топлия хляб, приготвен с човешката обич между дланите ми. Хората харесаха моите питки, погачи, баници, гевреци и всичко за което се сетех да им предложа. Може би защото са вкусни, може би, защото в тях влагах щипка обич, с липсата на която никога не свикнах в живота. И започнах да го правя всеки ден.

Да посрещам деня с огромната надежда да се случи чудо и мама да ме потърси и да ми каже две топли майчини думи. После, късно вечер, когато денят отдавна си бе отишъл, недочакала да се сбъдне мечтата ми, изхвърлях от мен празните илюзии, за да отворя отново очи на сутринта, преизпълнена с още повече надежда и любов, която се научих да давам по моя собствен начин на хората – с топлия хляб и благата баница.

Сега отново наближава този голям за мен празник, за кой ли пореден път. Споменът за всеки празник започва да ме изпълва с напрежение. Странен е човекът. С колкото и празни надежди да се изпълва, колкото и да се е убедил, че чаканото няма да се случи, необяснимо защо все пак продължава да произвежда в себе си още надежда и да вярва до последно в нея. Като част от живота.

Меся от сутринта толкова много хляб за хората, че това ми е станало с годините професионален навик. Но сега, мамо, аз искам за пореден път, както го правя за моя професионален празник, да ти омеся специален хляб, който искам да ти поднеса и когато го опиташ да разбереш за моята надежда, за моята обич към теб и за моята покана да се обичаме, защото сме майка и дъщеря.

Понеже думите ми свършиха, изказани през всичките години, искам без думи, само с моята погача да разбереш цялата истина, а топлината на топлия хляб да стопли и твоята душа.

Утрото е далече, но къщата ми се събужда. Нощем често будува

Започва моето всекидневие, но този път е по-различно. Този път не само ще приготвя питка. Докато я правя то ще е ритуал, свещенодействие. Рано е.

Маята е размита в купичка мляко с яйцето и брашното, като зачеване на нов живот. Трябва да пресея брашното. Два-три пъти. За да е мека погачата, изпръхнала, като душа. С пръст да я натиснеш, покорно потъва и пак се изпълва, щом се отдръпнеш. Брашното се стича под ситото в бял ситен прашец на пухкава недокосната купчинка. Пак пресявам, за да има повече въздух в него. Правя кладенче в средата. Изсипвам маята, солта, яйцето – като зачеване на един живот, свещенодейно, чисто, между топли напукани длани. Не се сдържам и отронвам няколко сълзи. Те се смесват с тестото и дават вкуса на моята страдаща душа. Топлината от ръцете ми се отдава на тестото меко, нежно. Поглеждам навън. Утрото блести в стъклата на прозорците и кани света да усети едно ново начало. Започнато със свещенодействие и благослов на жена, разбрала майчината обич. Светлината прави слънчеви вектори между клоните на отсрещните дървета. Нещо и в тях се бе събудило. Много утрини гледам това протягане, като прозявка на току-що събудило се дете, още не усетило първото си желание. Познавам го.

Децата ми още спят. Всеки следва мечтите си в съня, когато те все още се омесват като неосъзнати желания.

Тестото леко се огъва в ръцете ми, почти безтегловно. Движенията увличат в монотонен ритъм. Както се люлее дете в безсънни нощи, в които само майчината прегръдка е място за сладък и защитен от всичко сън.

  Завивам тестото с чисти кърпи. Сега ще поседна. Краката ми вече пулсират. Дори няма да пусна радиото. Тази сутрин не е като всяка друга. Тишината е тържествена. От нея идат струйки спомени. Следвам ги един по един, вслушвам се, вглеждам се в тях внимателно, докрай. Излизам на двора. Утрото е хладно, но отдалече идва тънък затоплен ветрец, като че приижда с нова надежда за нов живот на земята. Вдишвам няколко пъти дълбоко хладния въздух и влизам вътре при тестото. Премесвам отново вече втасалото веднъж тесто и го пъхам в печката.

Децата вече са станали, идват при мен един по един. 

- Мамо, каква димяща погача си направила! Цялата къща ухае!

Завъртат се в кръг около мен и ме целуват. После излизат за малко и пак влизат при мен с големи букети цветя в ръцете им. Много цветя, цяла прегръдка. Поздрави, горещи целувки, топли прегръдки. Слагам част от цветята до погачата и първите узрели череши от двора, които съм приготвила – за мама. Днес, на моя празник, ще направя поредния опит да я повикам близо до себе си. Да се почерпим с нещо ароматно, вкусно, току-що опечено. Ще си побъбрим. Имаме толкова много неща да си кажем. Да й споделя как се чувствам като майка и баба. Отправям последен поглед в огледалото. Събирам непокорните си коси – вглеждам се в големите дълбоки, като кладенци очи, събрали цялата надежда на вселената с всичките печати на радости и болки от младостта ми до днес – в деня на Спасовден. И излизам навън.

Тръгвам към мама.

Дали ще ми отвори вратата? На своето сърце за мен?

снимки-авторът


Създадена на 23.05.2012 г.

Коментари

  • D41d8cd98f00b204e9800998ecf8427e?size=50&default=http%3a%2f%2fassets.club50plus.bg%2fassets%2fuser%2fdefault_pictures%2fmale

    Люба Й.Тодорова написа:

    Преди почти 8 години

    Позната история, Дани! И вероятно трябва да спреш да строиш мостове. Благодари й на майка си, че е била точно такава, че липсата на внимание от нейна страна е провокирало у теб амбицията да станеш това способно момиче и тая прекрасна майка, която си днес. И, ако от нея не получаваш похвали и признание, със сигурност ги получаващ от всички други край теб. Какво повече? Тя губи.