Вълчи обреди

Normal_wolf

Поредното доказателство колко богат на вярвания и обичаи е българският народен календар

Всички обреди в живота на дедите ни през ноември са имали задача да предпазяат събраната зимнина от лоши духове, зли очи, завистливи хора и гладни диви зверове. За да успее човек да дочака пролетта и събуждащата се за нов живот природа. Голяма част от тези практики днес са със „затихнали" функции, но пък са интересни, именно защото са отражение на бита и душевността на българина.

Вълчите празници започвали веднага след Арахангеловден, в някои краища на България от 9 ноември, в други – от 11 ноември. Въпреки че продължавали по три, пет, седем или девет дни, традиционната им практика не се различавала.

Това е времето на късната есен и наближаващата зима, когато вълците бесуват, разгонват се, както вярвали дедите ни и ги почитали от стари времена, защото зимата за тях била „вълчо време".

Вълкът бил символ не само на зимата, но и на смъртта, на мрака и дивата, неусвоена природа. Предците ни вярвали, че Господ е създал кучето, а Дяволът – вълка. Поверията свързвали последния с дивото в гората и с отвъдния свят, поради което и представлявал реална опасност за хора и добитък.

През така наречените Вълчи празници, жените не работели почти нищо: не предели, не тачели, не плетели, за да не пипат вълна... Надявали се така да опазят овцете от челюстите на вълка.

Не кроели и не шиели мъжки дрехи, защото мъжът ходел в гората и можело да го срещне вълк.

Според легендите една жена не спазила забраната: на Вълчия празник скроила и ушила дреха на мъжа си. Самият той също се имал за много „безстрашен" и на третия ден от Вълчите празници отишъл в гората за дърва.

Точно заудрял с брадвата, появила се цяла глутница вълци – все гладни. Не усетил „безстрашният" мъж как се намерил сред клоните на близкия дъб. Но вълците не си отивали. Изяли магарето му и започнали да гризат кората на дървото. Сам Господ, като че ли му пошепнал, какво да направи, та да се спаси. Съблякъл дрехата си и я хвърлил сред вълците, а те я разкъсали и всеки, с парче в уста, побегнал в гората. На „безстрашния" не му оставало нищо друго, освен да се прибере гол и посрамен..."

Поверието допълва още, че ако се погребе мъж с дреха, изработена през Вълчите празници, мъртвецът ще „вампиряса", ще се превъплати във върколак или вампир.

Още в навечерието на Вълчите празници жените увивали ножиците с червен конец, за да бъдат вързани челюстите на вълка; замазвали пода и стените на къщата, за да замажат очите и устата му; слагали пирон в огъня, та да изгори езикът му; и най-важното – през тези дни не произнасяли името на вълка.

Третият ден от Вълчите празници се смятал за най-опасен, защото от него започвали така наречените Мратински нощи (познати още и като Мратинци), когато човек можел да налети на страшни болести.

Мратинските нощи се смятали за по-лоши дори от Мръсните, погани дни, които са от Коледа до Йордановден, и продължавали до 20 ноември.

Старите българи обикновено празнували Мратинците по три дни. Първият бил посветен на лошия дух, който морил кокошките. В народните представи това била една голяма черна кокошка с искрящи очи: Мрата, Мратиняк я наричали и в нейна чест било заколвано черно пиле.

В българската народна култура жената е символ на създаващото начало, а не на погубващото. Затова и касапската работа била поверявана на мъжа. Но в деня на първия Мратинец – жертвеното пиле трябвало да бъде заклано от жена и то най-възрастната в дома. Това се правело на прага и докато държала главата на пилето, жената благославяла: „Що похвана, да е лековито." Главата на закланото пиле трябвало да остане в къщата. Това мратиначе се сготвяло курбан за здравето на кокошките. Главата, краката, воденичката и перушината му се прибирали за цяр. С перушината бабите ни кадели родилки и болни от треска деца, лекували и главоболие. Краката и главата на мратиначето връзвали с червен конец и закачали над вратата или при огнището с вярата, че те ще пазят къщата от магии и всякакво зло.

Последният ден от Вълчите празници (20 ноември) дедите ни посвещавали на най-лошия, най-опасния, най-кръвожадния, най-стария и куц вълк. Той винаги вървял последен в глутницата и на всичко отгоре, само той „има привилегията" да яде и хора. Празникът е известен като Куцулан или Вълча Богородица. Според стародавното народно вярване Богородиците са три сестри – Голяма, Малка и Вълча. Вълчата е средната и тя заповяда на вълците. В народния календар 20 ноември, освен Вълча Богородица, е и един от най-опасните дни в годината – на този ден има пълна възбрана за работа.

Всеобща практика било, ако по това време ловци убият вълк, да одерат кожата му и да я напълнят със слама. С така приготвеното чучело, те ритуално обикаляли всички къщи в селото, а стопаните ги дарявали.

От една страна това било предпазна магия, която защитавала къщата и стопаните ѝ от среща със стария и зъл вълк, а от друга – доказателство за „усвояването", за подчиняването на дивото в полза на човека.

Чрез Вълчите празници още веднаж се уверяваме в народната мъдрост, проявила се дори и в опазването на „всичката жива дивина" в природата. Защото в празниците, посветени на дивите зверове, срещаме и забрани, с които се цели опазването на дивеча.

Едно поверие гласи, че ловец, който не спазва законите на лова „да не се убиват сърни и елени, дошли да търсят храна в землището", загубва гласа си или оплешивява. А една митична народна песен разказва за болен Дойчин, наказан за най-тежкия грях:

Зимна Богородица, Вълча Богородица-Сретение Снимка: trydiani.blogspot.comТри дни ходи Дойчин добър юнак,
три дни ходи вода не намира,
па попита зелена горица
къде има вода за пиене.
Отговаря зелена горица:
Иди доле, доле у долини,
доле има студена водица,
ама пие диваче еленче.
Кой утрепе диваче еленче,
ще да лежи до девет години!
Отишъл е Дойчин добър юнак,
отишъл е доле у долини
и утрепал диваче еленче.
Поболи се Дойчин добър юнак,
та е лежал до девет години -
из кости му трева поникнала,
из очи му червеи прокапали,
из уши му врабци пролетели
и на сърце змии промътили,
и при него нигде – никой нема...

Стародавният закон, наследен от традиционните вярвания на предците ни, действал със „сила силовита".

В друга песен пък се разказва за орли, които отмъстили на Стоян:

Тъмен се облак зададе,
до два го орли водеха,
два орли, черни гарвана,
и за Стояна питаха:
Де стои Стоян чорбаджи.
Стадото да му изплашим,
млякото да му напрашим!
Да знае Стоян да помни,
кога се й качил на круша
черни орлета да снема,
ноктите да им изрязва,
на гайда той да ги туря,
на гайда на гайдуница,
хубаво гайда да свири...

Макар обредите и обичаите по време на Вълчите празници отдавна са само спомен, за нас остават ценни както с отгласа си в народното словесно и песенно творчество, така и като доказателство за добродетелите на вековната традиция на българите.


Създадена на 08.11.2010 г.
  • Популярни


Коментари

Все още няма коментари