За силата на две ръце

Normal_hand_in_hand

Понякога съдържат чувство по-плътно и наситено от най-пламенно "Обичам те"

Виждали ли сте възрастни двойки на по 80-90 години, които вървят по улицата, хванати за ръка? Винаги ги разглеждам с нескрит интерес, какви са лицата им, как вървят, как са облечени. Свързвам ги най-вече с хубавите ни пролетни празници – когато е вече топло, но слънцето е все още щадящо – тогава можем да ги засечем по някоя от централните улици, облекли най-хубавите си дрехи със спомена за едно друго време.

 

Около тях има много по-млади хора, хванати за ръце, но никога те не могат да ме впечатлят по същия начин. При по-младите държането за ръка е най-често просто задължителен и формален реквизит от някаква връзка помежду им, в повечето случаи мимолетна и случайно прелитаща. Връзка, която рядко трае повече от година, а понякога дори само една нощ. Мисля си какво е да надхвърлиш 80 години и да държиш усмихнат все същата онази ръка, която си държал и преди 60 години. Животът, при все всичките си стихии, при все всичките тъжни равносметки, че всяко нещо омръзва, че всичко се променя, не е могъл да раздели тези две ръце. Любовният пожар вероятно отдавна е позагаснал, но въглените все още са живи и тяхната топлина е по-мека и сгряваща от непостоянните и суетни пламъци на младостта.

Любовното чувство е прераснало в уважение и благодарност за споделените години. Държейки ръката на другия вероятно мълчаливо му благодариш за това, че е бил твой спътник през всичките тези години и допирът на ръката съдържа в себе си асоциациите за всичко онова, през което сте преминали заедно. Бурите са затихнали, вече нищо не е страшно. Достатъчно е да хванеш другия за ръката и с това да му кажеш всичко.

Впечатлявал ме е погледът им. Това не са лицата на хора, които търсят вниманието на околните. Останалите около тях търсят одобрение на минувачите - за партньора си, за себе си, сравняват се с околните, преценяват, все още се лашкат на суетната ладия на живота. При най-възрастните отсъства каквото и да е желание да впечатляват околните. Вървят, вътрешно усмихнати, и в озарените им лица се съдържа усещането за една тяхна тайна, която е непонятна за другите около тях.

Мисля за всичко това, понеже често разсъждавам за възможностите и перспективите на съвместното съжителство, за устойчивостта на връзките, за това колко трае любовното чувство – тема, доста актуална в днешно време. Срещите с подобни хора, макар и съвсем спорадични, ми дават много материал за размисъл. Съзнавам, че пиша за едва няколко двойки, които са ме впечатлявали през годините. Срещам ги много рядко, затова ме  вълнуват така.

Учат ни да се държим за ръка още от детската градина, когато трябва да държиш другарчето си, за да има дисциплина, да не се изгуби някой. Тогава просто изпълняваш онова, което са ти наредили възпитателките. После следва срамежливото докосване на ръката на първото любимо момче или момиче от твоята първа класна стая. След това в гимназията – вече не толкова плахо, а доста по-директно. Постепенно тръпката от хващането за ръка за повечето се превръща само в отработено движение, лишено от особено емоционално преживяване. Понякога мъжете целуваме ръка, а жените кокетно ни я поднасят като в повечето случаи това е само маниерен, протоколен жест.

При хората на преклонна възраст, за които пиша, хващането за ръка вече не е етикет, нито протокол. Не е рутина или учтиво поведение в обществото. Думите вече са излишни, нещата отдавна са назовани и хващането за ръка е онова напълно естествено и наглед простичко нещо, с което най-пълно можеш да благодариш на другия и същевременно да му покажеш, че си все още там до него и той е все така важен за теб. И в тези хванати две ръце, се съдържат спомените за няколко поколения хора, въжделения и надживени суети.

Красивите и стойностни неща в света около нас не са крещящи и шумни и не нахлуват нахално в личното ни пространство. Те са тихи, ненатрапчиви и спокойни, и само от нас зависи дали ще ги забележим и ще се замислим върху тях.

В случая става въпрос просто за две ръце, хванати една за друга. За някои това е само инфантилна история за двама старци, избледнели от времето. А за други, в тези две ръце се съдържа чувство по-плътно и наситено дори и от най-пламенното „обичам те", казвано някога.


Създадена на 06.09.2011 г.

Коментари

  • D41d8cd98f00b204e9800998ecf8427e?size=50&default=http%3a%2f%2fassets.club50plus.bg%2fassets%2fuser%2fdefault_pictures%2fmale

    Мариана Димитрова написа:

    Преди повече от 8 години

    Нямам какво да коментирам защото толкова вярно е написано и коментара е излишен.Винаги съм се възхищавала на отношението между възрастните хора не казвайки си нищо хванатите им ръце говорят за толкова обич и необходимостта им е един от друг,