Вход 
Влез чрез Facebook 
Регистрация 
Кога птичките трябва да отлетят от гнездото
рубрика "Истината с дебати"
След повече от 15 години заедно, две деца за сега, обичайните ни проблеми през почти десетгодишния ни брак, съпругът ми и аз сме все още така влюбени, обичащи се, оценяващи личната свобода на другия и вслушващи се в желанията и копнежите на половинката си. Сигурна съм, че това е верния път и така оцелява брака ни, с компромиси, часове разгорови, когато е необходимо, за да излее всеки това което го мъчи и да намерим верния път накрая. Но безкомпромисно сами, без помощ или съвет от добрата свекърва или „лошата" тъща. Държа да подчертая, че преди да станем семейство и двамата живеехме при родителите си, не сме изнасяли да живеем самостоятелно от тах. И така, докато бяхме сами, без деца, всичко беше различно. Знаете как е, отиваш на работа, след това вечеря навън, може и на бар, кино, театър, приятели безброй, живот до зори. Да, за всичко си има време.В миналото
младото семейство е заживявало със свекъра и свекървата, които са били на най-голяма почит. Снахата е била длъжна да уважава свекърва си като своя родна майка и дори не рядко да търпи нейните промени на настроенията като господарка на къщата. Често обаче се замислям дали този матриархат не е бил за доброто на семейството, да се съхрани и оцелее, да има сговор и всички заедно да посрещат ударите на съдбата, а не всеки да дърпа чергата към себе си? Вижте по колко много деца са се раждали, да, ще кажете, за да има кой да работи на нивата, но ако не са могли да се грижат за тях сами, дали са щели да раждат младите булки по десет деца. Ако не е била свекървата минала вече по този път, веща в занаята „отглеждане и възпитаване" в трудолюбие, уважение, почит и страх от по-възрастния, дали са щели да се запазят до днес обичаите ни - целуването на ръка за прошка на свекървата, варенето на кафе от булката на свекъра?Днес времената са други
всяко младо семейство иска да бъде само, а дори съм свидетел, че и родителите казват, че за тях ще е по-добре сами да се борят? Аз самата съм на мнение, че когато децата ни навръшат пълнолетие (21 години), изучило се е, започнало е работа, е редно да поеме своя път в живота, да напусне семейното гнездо и да направи свое. А ние родителите да сме насреща и само да помагаме, колкото и с каквото можем.
От друга страна, дали днес и аз не мисля с промит мозък по западния манталитет? На 21 години младежът се изнася да живее сам. То хубаво, но пак мое мнение, нашите деца не са западнячета, нашите са българчета – смея да твърдя по-глезени, по-пазени, по-обгрижвани. Няма как да не е така, на нас българките ни е заложено да сме такива – грижовни като орлици да браним децата си, да сме вечно до тях и да ги пазим, защото 500 години децата ни са били взимали насила от майките си. Този страх се е пренасял във времето до днес и ще продължи през поколенията. Сега си мисля, как ли сърцето ми ще се пречупи и ще им кажа да тръгнат по своя път ако те самите не са го направили вече? Как да разбера кога ще са готови да напуснат бащината си къща, защото за мен никога няма да са готови.
Кога трябва децата ни да отлетят от семейното гнездо и трябва ли въобще ние да им дадем начален тласък или да останат с нас до когато те пожелаят, пък дори и да се задомят и да живеят с нас родителите им?
Дали само икономическото състояние на държавата ни е предпоставката да сме със отрицателен естествен прираст и на 225 място от 230 страни в света. На последно място са Островите Кук. Дали младите хора не се страхуват да имат деца, защото ги е страх да ги отглеждат сами, без ничия помощ, каквато и да била тя и гордостта им да им пречи да осъзнаят какво губят? Има хиляди млади семейства, които след година брак се развеждат, кои с деца, кои без деца и се питам дали наистина не е имало някой близък до тях да ги разбере, да застане до тях, да ги побутне леко напред, да им помогне или просто те не са го позволили?
Трябва ли всеки млад човек, взел хляба в ръцете си, да предприеме смелата крачка към самостоятелност и да разчита на собствените си сили, да живее сам и да посещава родителите си по празниците? Дали така ще се научи да пести, да уважава труда, собствения и на другите, да мисли рационално и разумно и да създаде стабилно семейство?
Другата страна на монетата е да остане с родителите си, да работи и да им помага, да се грижи за тях. Да се задоми и бабите и дядовците да се раздват на внуците си вкъщи, но тогава идва на дневен ред вечната драма „свекърва+снаха=вечната война", тема на друг дебат.
Диана Чернева написа:
Преди повече от 12 години
Самуила, напълнихте ми душата!
Моите сърдечни адмирации за смелостта и куража, че сте взели живота си в ръце! Написали сте го точно и ясно - когато човек по-млад поеме своя път в живота с независимост и се сблъска с трудностите, калява увереността и силите си.
Сигурна съм, че децата ви се справят отлично в трудния живот, който живеем, защото вие им вдъхвате вяра за успех и ги подкрепяте в начинанията им. Такива родители трябва да сме, но за съжаление е трудно постижино конкретно за българина.
Самуила Тодорова написа:
Преди повече от 12 години
С интерес прочетох статията, а също и дискусията отдолу. Искам да споделя и своя опит. Когато се омъжих живях в един дом с родителите на съпруга си. Прекрасни хора, но нямаше как да не се получат разминавания и когато успяхме да се отделим осъзнах колко е важно за същността на семейството самостоятелността. Затова подкрепих моите деца в желанието си да се отделят и помагам дискретно с каквото бъда помолена, стараейки се да не се натрапвам.С радост гледам как чудесно се справят и колко умело решават проблемите си.
Диана Чернева написа:
Преди повече от 12 години
Нина, очарова ме!!!
В момента чета книгата "Как се възпитават момчета" на Стив Бидълф (имам син на 4 години) Човекът има четири момчета на различна възраст и е категоричен в следното: от 0-6 години момчето е "момчето на мама", след 6-тата година става "момчето на тати", започва да го копира и подръжава, а след 15-16-тата година, родителите все по-трудно започват да разбират децата си или както казваш ти "когато юношата се стреми, да скъса пъпната връв и да стане мъж". Тогава именно бил моментът, когато бъжещият мъж се нуждае от ментор, човек, който е близък до семейството, но не и родител, който се старае да не пречи на възмъжаването му, да възпитава и уважава мненията му. Най-лошото е, че наистина майката и бащата много много рядко можем да сме ментори на синовете и дъщерите си:(. Може би защото искаме винаги да постъпват правилно и когато грешат ги упрекваме, дори и несъзнателно:(
Нина Колева написа:
Преди повече от 12 години
Синът ми е на 21 и половина. От година насам(пък и повече, но още се ядваше), започна да нервничи, да ми намира кусури, отначало основателни, след това напълно безоснователни. Мисля, че тази нервност идва, когато юношата се стреми, да скъса пъпната връв и да стане мъж. Когато караниците ни станаха системни, а дома се превърна в врящ казан, започнах да настоявам да започне самостоятелен живот. Той прие и сега е при чичо си, ерген на 50. Вярно, малко му е далеч от работата, но той е млад и има всички шансове да намери нова.
Надявам се, този живот да го закали, да се отърси от нервниченето, да вземе живота в свои ръце, да стане по-мъдър.
Младия човек лесно се приспособява към нов начин на живот, ума му е бистър, силите-свежи.
В самостоятелния живот си има трудности, но предимствата са повече. Човек се изгражда като самостоятелна личност, борбена, здраво стъпила на краката си.
Диана Чернева написа:
Преди повече от 12 години
Абсолютно сте права Лидия!
През изминалите празници посетихме със съпруга ми Перущица и Батак. Може би сте ходила, но разказите на уредничките на музеите и църквите, в които са били масовите кланета и опожарявания през Априлското въстание, ме накараха да проумея привързаността, за която говорите, от страна на нашите майки и баби. Българина години наред е губил децата си, било то през робството, през войните и мисля, че това е една от основните причини да бди над тях. Спас Гинeв от революционния комитет, за да защити честта българска и своето семейство, убива жена си, четири от децата си и накрая себе си. Оставя най-големия си син да продължи бългаския род. И аз като майка-българка, сърцето ми подсказва, че трябва винаги да съм до своите деца, а в същото време знам, че свободата им да живеят и избират сами е по-важна на каквато и възраст да са. Да, това е особеното да си българин:)
Лидия Маринова написа:
Преди повече от 12 години
Скъпа Диана, аз благодаря че Вие сте подигнала тази важна тема. Ние българите сме особен народ, силно привързани към семейството и често тази привързаност прехвърля границите на нормалното и допустимото и пречи на децата ни да поемат свой собствен път. Особено по-възрастните хора онези към 80 смятат че са длъжни доживотно да отглеждат порасналите си чеда.
Диана Чернева написа:
Преди повече от 12 години
Лидия, благодаря ти,
напълно подкрепям мнението ти и това на сина ти! Майка ти също я разбирам, като моята е - иска да живеем с нея, но аз не съм съгласна. Сигурна съм, че ако сина ти предприеме смелата стъпка да заживее един ден сам, вие винаги ще сте до него от каквато и подкрепа да се нуждае - финансова, морална...мисля, че така се изгражда самостоятелната личност и мироглед.
Лидия Маринова написа:
Преди повече от 12 години
Случи се така че случайн в почивните дни ми попадна едно предаване, в което 45 годишен син се оплакваше от баща си.Няма да навлизам в подробности, но у дома възникна спор по въпроса. Майка ми твърдеше че родителите са длъжни цял живот да се грижат за децата си и децата трябва да живеят при тях, а синът ми беше напълно категоричен че това пречи.Моето лично мнение е, че идва момент, в който децата трябва сами да управляват своя живот и ако трябва да направят грешки, но те ги учат. За жалост финансовото положение не често позволява това но винаги е възможно мисля аз.
Диана Чернева написа:
Преди повече от 12 години
Здравейте,
няма ли никой да се включи в дискусията?:)
Моля изкажете мнението си по този наболял за българина въпрос!