club50plus.bg

Вечният втори на пистата на живота

Трябваше да мине време, за да разкажа за това как в едно малко селце – моето родно, аз не много престарял, но на шестдесет и кусур – реших да стана кмет.

Не, че ми се връщаше към онази работа, на която бях отдал немалко години, онази неблагодарна и трудна работа с хората. Дълго се колебах, но накрая склоних. В съботните и неделни дни, когато се завръщах на село се изредиха да ме увещават, все хора на почит и уважение. Бай Атанас Партийния, не виждаше друго решение и дълбокомислено заключи:

- Ти трябва да бъдеш, ти можеш – ще те подкрепим.
Дойде и Бай Асен Горския, така го знаеха хората, макар че беше в пенсия „НАШИТЕ" хора ще те подкрепят – аз съм зад теб. Ходжата – мой съсед също ме завръщаше.

А кои са те „нашите” хора?

Това са близо четиридесет семейства, а заселени през седемдесетте години по нашите места от тогавашната власт. Без тях селото до днес да е станало махаличка с малко застарели жители, каквито са съседните села. Но за близо четиридесет години те вляха свежа кръв в живота на селото. Накупиха си и построиха къщи, заработиха като механизатори, строители, отвориха магазини и кафене.

Техни хора с европейски пари построиха хотел-ресторантски комплекс в центъра. Със собствени сили и дарения издигнаха медресе (молитвен дом/, от чийто репродуктор на върха всеки петък се носеше свещената за мюсюлманите молитва „Алах, акбар" (Алах е велик). Децата им напълниха с глъч класните стаи на училището. Отворена бе новопостроена детска градина с лъчезарното име – „Слънце".

С две думи те се вписаха в живота на селото и започнаха по естествен път да изместват отвсякъде местните хора.

По някое време си избраха кметица

Та тази кметица – млада амбициозна жена, но с прекалено самочувствие и груби обноски – крайно нередовна в работата си бе една от причините да склоня. Не я обичаха в селото, беше се възгордяла, ден на работа три я няма и все я теглеше навън – в чужбина. От Общината бяха вдигнали ръце, защото всеки слагаше „на място" – пък се бе пуснал слух че е „човек" на някого.

Хората не я искаха и бяха си решили в разговори – в кръчмата, в кафенето, на сбирнака (място за събиране животните за паша), на мегдана, че аз съм решението на проблема.

Така се и получи, но историята не свършва до тук, както и моят разказ, защото има продължение. Не бих желал да разказвам за всичко, но

минах през преизподнята на едни местни „демократични” избори

през този октомври на 2011 година.

Моя патрон – Общинския кандидат за кмет, млад и енергичен човек, юрист по професия ме „нахъса" да го подкрепя. В замяна на това да инвестира в някои придобивки за селото – ремонт на улици, водопровод, пенсионерски клуб и други.

Най вълнуващият момент за мен, въпреки че в големия град се бях изправял пред къде по-изискани аудитории, беше срещата ми с хората от селото и то на събранието за издигане кандидатурата ми за кмет. Ще го опиша този момент – защото той се запечата трайно в съзнанието ми.

Нея вечер се чувствувах като новороден,

като младоженец на сгода. Хем познавах хората, хем като, че ли за пръв път ги виждах. Чувствувах върху себе си одобрителни погледи, виждах плам в очите на някои, в други любопитство. Едни ме поздравяваха открито, други свойски ме потупваха по рамото. На входа на читалището, в което отдавна не бях влизал една по възрастна от мен жена стискайки ме за ръката проплака:

- Ох чедо де да беше жива майка ти, да те види!...

Това окончателно вля сили в мен и вяра, че мога да работя за тези хора. И когато Общинският кандидат за кмет ми даде думата, словата които изрекох тази вечер се изляха направо от душата ми. Те бяха отправени към тези хора, които дълги години, докато ние живяхме повечето време в града – поддържаха с труда си и кой с каквото може селото, работеха и живееха своя си живот.

Затова, за пръв път от много години, се обърнах към тях в тази хубава октомврийска вечер, като към много близки хора с думите: Скъпи приятели, съселяни... и това беше от сърце и дълбоко искрено. Връщайки се в годините ги виждах млади и ентусиазирани на поредната първомайска манифестация като минаваха пред трибуната по звена: полаевъдно, градинарско, лозарско, животновъди. На голяма четириколесна платформа, теглена от трактор бяха наредени най-хубавите крави и доячките до тях. Хора много хора имаше тогава, помня жените, нашите майки с бели забрадки и сърпове на рамо.

Виждах ги и по жътва, когато на изсъхналата и пропукана от жегата земя редяха кръстци (снопове) от ожънати житни класове, чувах жътварската песен, веселият глъч и радостта, която струеше по лицата от добре свършената работа.

Нахлуха спомени, много спомени в душата ми. Как тогава, ние децата бягахме боси по изпепелените от слънцето пътища, след конските впрягове натоварени с жито за вършитба. И това чудно за моите детски очи тогава творение – вършачката с голямата трансмисия, която я свързваше с боботещия и задъхващ се от натоварване бензинов агрегат. И хората около него повечето жени, които подаваха в ненаситното гърло на машината житните класове, за да отсеят узрялото зърно.

Видях в краткия си спомен тази вечер и онова Новогодишно училищно тържество, което се провеждаше по традиция в тази зала. Когато в най-сюблимния момент – в края на пиесата, в която играех главния герой, в место свещите запалихме елхата, окичена с памук и хартиени украшения. Тогава годините бяха такива – нямаше лъскави играчки, всичко си изготвяхме сами от подръчни материали – прости но красиви украшения. Като че ли чувах тревожните гласове на моите учители, притеснени от конфузния финал на тържеството. Още помня справедливата „награда" за тази моя първа, и оказа се последна актьорска изява, болката от зачервеното си ухо.

И ето сега в тази вечер аз се изправих пред тези същите хора, някои от тях вече ги нямаше, както и моите родители, за да им кажа, че аз съм добрият избор за кмет.

Какво съм говорил не помня, но в края на моите думи залата избухна...

Товар се смъкна от плещите ми – значи ме приемат, а сега предстоеше най-важното..

И то се случи от четирима кандидати, накрая останахме двама. Аз и Сали – представителят на онова население от селото, което преди години се засели по тези места. Те бяха повече, по-млади и с амбиция да спечелят и взеха тяхното. И, както се изрази на разбора Бай Атанас, партийният (бивш кадрови офицер) не ни достигна „ресурс".

Аз останах втори, така бях и в училище, вечният втори. Така бях и в живота, все малко не ми достигаше, явно това е карма, но сигурно е за добро.

От това време – време на избори ми остана само измъчващото ме видение за

отминаващия пред очите ми влак и червените сигнални светлини на последния вагон в далечината. Поредният влак в живота ми, който не можах да хвана и останах на перона. В главата ми нахлу онзи стих, който си повтарям винаги в такива случаи:

А може би така е отредено, че
път изминат, брод преброден,
назад се никога не връщат!