Страхът от уволнение ни прави раболепни

Normal_sycophant_davemcclure_flickrcc

Грубото подмазване може да е силно оръжие, но и голям риск – зависи от началника

Когато минеш 45 и държавата се тресе от икономическа криза, а безработицата нараства с всеки изминал ден, неминуемо започваш да мислиш за дните, в които, не дай си Боже, може и ти да си без работа.

Тези дни (или години), които някои шеговито наричат „дни с неограничено свободно време", съвсем не са белязани с безгрижие и е естествено всеки да се стреми да не попадне в категорията на хората с безкрайна отпуска.

По-лошото обаче е да не попаднеш в категорията на тези, които постепенно започват все повече и повече да се унижават пред „ръководството" и да се чудят как едновременно да са незабележими, а от друга страна полезни, за да не попаднат в полезрението им и да се превърнат в „излишни". Някои усвояват раболепието с времето, и то само ако наистина има нужда. Други са си родени лакеи, чиито поглед никога не среща този на началника.

Като стане дума за хората с вроден лакейски нрав, винаги се сещам за един познат. Именно познат, а не приятел, защото такива хора много трудно могат да станат истински приятели. Те са изцяло зависими по линия на подчинението и служебната йерархия.

Та този познат с колоритното име Иван Баджаков, за мен през годините в които сме били колеги, бе нагледен пример как човек може да се превърне в подметка само и само да угоди на хората отгоре.

Погледът винаги надолу

е външния белег, по който можеш веднага да познаеш хора, като Баджаков. Те до такава степен са свикнали да не гледат шефа в очите, че този им навик е прехвърлен и към всички заобикалящи ги в службата. Сведените очи веднага подчертават подчинената позиция – нещо, което обикновено действа като мехлем за повечето началници.

Милите думи в ухото на шефа... Снимка: Tim Bellefleur, Flickr, CCНаведеният поглед подсказва, че този човек може да бъде натоварен безкрайно с работа и отказ не може да се очаква. Хората в подобна фаза на раболепие приемат да изпълняват и 100 процента безмислени заповеди, даже такива, които граничат с откровен майтап.
– Шефът ме погледна студено и не ми отвърна на поздрава. Боже, сигурно ме е нарочил!

С такъв страх Баджаков влизаше в стаята ни всеки втори ден, като преживяваше до края на деня липсата на топло отношение от страна на шефа. Факт е, че в 99% от случаите на самият шеф въобще не му е било до Баджаков или просто не го е забелязал. Но страхът прави картините изкривени, страшни и с ярки тонове.
Такъв човек, надарен от природата с раболепие, се превръща постепенно във

вечният доброволец

Това, че е готов на всякаква допълнителна работа е ясно, но Баджаков винаги си отиваше последен, задължително след шефа, независимо че в повечето случаи нямаше какво да прави. Страхът, че може да го видят когато си тръгва, независимо, че работното време е свършило, е направо ужасен при такъв човек.

Затова той е податлив и се хваща на всякакви допълнителни безмислици, даже в събота и неделя. Пръв е, когато е организиран тим билдинг, носи най-тежкото, макар и с операция от херния. Готов е по всяко време да вложи доброволен труд за ремонт на самия офис, както и „да помогне на шефа" за частна работа – например да отиде да му мъкне новите мебели или да чака 5 часа малолетния му наследник да кацне на летището с голямо закъснение.

Няма дъжд, вятър, студ. И камъни да падат от небето Баджаков е готов „на допълнително натоварване" без заплащане и мрънкане.
Напълно ясно е, че подобен раболепен индивид се отличава с

пълната липса на собствено мнение

За вниманието на шефа се състезават не един и двама в офиса... Снимка: FlickrCCБаджаков е винаги съгласен, и то не само с шефовете, но и с всички останали колеги. Спор с него не може да има, защото той не спори никога. Липсата на собствено мнение за едни началници е лоша характеристика, но те са малцинство.

Повечето от хората, които ръководят екип, обичат да поспориш малко, но в крайна сметка да се съгласиш с тяхното мнение. Диалогът е просто екстра без значение. Раболепният Баджаков е напълно наясно с това и поради тази причина прескача момента с лекия спор и направо минава към съгласяването.

Да се съгласяваш при всички обстоятелства си има и своите плюсове, особено ако шефът е агресивен тип. Лишавайки го от спор, ти се предпазваш и от агресията, а хора като Баджаков най-малко обичат срещите с агресивни началници. Такава среща би ги изпратила в психиатрична клиника.

Раболепен, без лично мнение и с наведена глава, Баджаков се е превърнал с годините в

истински дипломат в офиса

Първата работа на такива хора е веднага да разберат, кои освен шефа, са другите „силни на деня" – личните му приятели и приближени. Подобно разузнаване не би отнело повече от ден-два на човек, който умира от страх за работата си, без да има истински причини за това.

Така Баджаков веднага успява да стане приятел с всички приятели на шефа и да се държи по същия раболепен начин и с тях. Така този тип хора се опитват да ограничат до минимум всички „вредни странични шумове", които биха им навредили в работата и съответно биха развалили пред началството образа им на примерен служител.

Всъщност тази политика на раболепие и към приятелите и приближените на шефа обикновено е обречена на голям риск от обратен ефект. Хората, особено по-младите, са много чувствителни спрямо индивиди, чието поведение е изцяло фалшиво. Те лесно надушват това и постепенно започват да изолират раболепният натрапник.

Баджаков и хората като него обаче не се трогват ни най-малко и се стремят да демонстрират слугинаж във всеки подходящ момент. За тях важи максимата на Мечо Пух „колкото повече, толкова повече".

Естествено, най-върхови достижения на униженията са насочени лично към персоната на началника. По правило

смешките на шефа са най-смешни

Този известен коньовичарски майтап си е жива истина за Базжаков. Във всеки удобен момент хората като него успяват да се доберат до шефа на безопасно разстояние и да показват с всяко движение и мимика, че са съгласни с началството и одобряват на 100 процента неговите виждания. А какъв най-добър начин да подчертаеш възхищението си, от това да се смееш винаги, когато шефът пуска майтап?

Умея смешно да се шегувам... Но съдбата ви зависи от мен не на шега! Снимка: Flickr, CCТака избягваш от образа на скучния единак и скъсяваш дистанцията до ръководството, като трупаш максимален брой плюсове.
Един вид подчертаваш, че даже и извън сериозната работа, когато има служебен купон, началникът е най-мъдрият от всички в компанията.

Въобще с течение на времето раболепният тип постепенно стига и до апогея на своя слугинаж. Това е моментът, в който започва наляво и надясно да обяснява, че

шефът е най-велик

Грубото подмазване винаги е било силно оръжие, особено ако едновременно с рахатлъка се стремиш и към нещо допълнително – повишение, премия, по-хубав офис.

Фазата с грубия слугинаж и най-неприятна за околните, но често е единственото средство да си запазиш работата, когато си прехвърлил 45, а отвън чакат „младите специалисти". То работи безотказно в случаите, когато шефът е от типа „откровен простак". Това са началници, които имат садистични наклонности към своите подчинени, в преносен смисъл разбира се.
Именно тогава за „мазохистът" Баджаков офисът се превръща в рай, а той живее известно време с мисълта, че е недосегаем, защото винаги е под обувките на шефа.

Това е и най-измамния и рискован момент за всеки безпринципен нагаждач или обикновен страхливец. Лошото е, че има и хора, които наистина са притеснени и имат основание да се страхуват за работата си и са избрали този погрешен подход.

Оказва се, че винаги, когато си се навел дотолкова, че буквално си под обувките на началника, първият който той ще изрита при нужда си именно ти, просто защото си най-удобен за шут.

Точно така се случи и 3-4 пъти с Иван Баджаков, но въпреки шутовете, при всяка нова работа той пак заема раболепната поза. Не защото има нужда, а защото той постепенно се е превърнал в неспасяема жертва на страха от уволнение.
А този страх се увеличава с годините.


Създадена на 11.07.2011 г.

Коментари

  • D41d8cd98f00b204e9800998ecf8427e?size=50&default=http%3a%2f%2fassets.club50plus.bg%2fassets%2fuser%2fdefault_pictures%2fmale

    НеДа написа:

    Преди около 9 години

    Има мъдри хора, които твърдят, че Вселената подкрепя плановете ни, когато те извират от истинското ни Аз. Разбира се, ако й дадем възможност да установи, че наистина имаме такива. А за да дадем възможност на Вселената, първо трябва да дадем и на себе си такава - да разберем за какво сме дошли и какво да правим? Колко ли обаче от нас могат да споделят нещо по въпроса? Все пак хлябът на децата ни е с пари, а и нали сме отговорни!