Шарената птица

разказ
Normal_denka_ilieva_3a

Свечеряваше се. Две жени стояха една срещу друга на оградата и си говореха.

- Вчера минах по оня път – каза Павлина.

         - По кой? –  попита съседката й Веса и остави до оградата отрязаните черничеви клони, които носеше за козата си.

         - По оня... нали знаеш? Отивах при ветеринарния, на моята коза  вимето й... Откога не бях минавала там. Как да мина!... Всичко потънало в треволяци. От къщата не е останало нищо. И преди не беше кой знае каква – една стаичка само... Навремето Сакатото как я въведе вътре  о н а я ?  На някакъв панаир я намерил, той нали ходеше да продава  това – онова... Нямала си никого, затова... Иначе как ще тръгне с него? Пък като си помисля само: тая нейна хубост! Ох...  И знаеш ли какво видях? На крушата до вратнята една птица кацнала. Ама каква птица! Шарена, шарена... Перушината й свети направо. С качулче на главата... Такава птица не съм виждала. Откъде е прелетяла?

         - Да не е било фазан? От корията идват....

         - Не е фазан, аз фазаните ги познавам, нали ходехме в горското да копаем, като залесяваха. 

         - Може да е  о н а я,  да се е превърнала в птица? – засмя се Веса

         - Кой я знае  о н а я  жива ли е, не е ли... – рече Павлина сякаш на себе си. – Сигурно се е затрила някъде.

         - И аз тъй чувах – поде Веса. – Виждали са я преди години някои, ама не била, както преди... Пък навремето, като се появи в селото, всичко живо завидя  на хубоста й! И ти... полудяля беше сякаш.

         - Как да не полудея, такова нещо изтърпява ли се?... - рече Павлина и се обърна към Веса: - Що не оставиш тая шума, постлала съм едно чердже на пейката оттатък, ела да седнем.

         Пейката беше затоплена от следобедното слънце. Двете жени се отпуснаха на нея  и се умълчаха.

- Исках да я убия  о н а я – проплака изведнъж Павлина.

- И що не го направи?

- Ако гс бях  направила, в затвора сигурно щях да гния още.

         - Твоят Стамен... омагьосала го беше тая, Елеонора ли, как й беше името? -  поде Веса. – Хубавец беше Стамен! И ти не беше грозна, ама...

         - Аз все по къра, с жените - на тоз блок, на оня блок... Копаене, плевене. Ръцете ми - като мешин. Лицето ми – почерняло от слънцето.   Вкъщи крак не мога да подвия: децата бяха малки, кое по-напред? А той – сложи сутрин униформата, на пощата, през прозорчето... Оная го харесала там, нали все на телефона ходеше да се обажда. И той нея там сигурно я е харесал.

         -  Може любов да е било тяхното. Грешна любов!

         - Любов!... А моята душица? Колко рев съм изревала! Легнем си вечер, той на другата страна се обърне. Не съм му миришела на хубаво. Пък аз на какво да мириша: на ярма от прасето, на трева, дето цял ден съм я скубала... Ризата му – искаше всеки ден да е бяла. А пък униформата му, ако не е изгладена!.. Гаче ли беше генерал: копчетата на куртката едно по едно ги търкаше и лъскаше. Всяка сутрин се бръснеше и се пръскаше с одеколон. О н а я  също – докарана, напарфюмирана. Роклята й прилепнала на нея, косата й бухнала. Устата й начервена... Видях я веднъж, купуваше нещо от магазина при Нада: ноктите на ръцете й дълги и червени също. Рекох си: да са сега и моите нокти такива дълги, че да й извадя очите. За да не гледа в чуждите мъже!... Не знам  готвеше ли на мъжа си - на Сакатото?  Переше ли го?  Като все на пощата висеше!.. Той от малък тъй – с единия крак куцук - куцук. И за него ми беше мъчно: събудя се нощем, пък си мисля...  О н а я  обаче...

         - Кога го реши туй... с киселината? – попита Веса.

         - Туй после го реших. Исках оначало да я убия Елеонора – тъй ми беше обръгнало всичко! Да я удуша  или да я заколя... Отрова също мислех да й сложа, ама как? Затуй реших с киселината: като й се загрози лицето, кой ще я погледне?

         - Защо не й хвърли киселината?

         - Дебнах я аз, бях взела едно шише сода, уж сапун да варя. Криех се в бъзака покрай пътя. Гледах я как излиза от къщи, как ходи до вратнята и се връща. Наконтена, с разни фльонги по нея. Или само по потниче и поличката й една педя. Фръцка се насам-ната, пък на мене сърцето ми ще се пръсне от яд, като я гледам... Стискам шишето под престилката си и  чакам да се приближи. Но все нещо се случваше, че да не мога да я полея.

         Павлина помълча малко, после поклати глава и продължи:

         - Веднъж пак ме бяха хванали дяволите. Крия отново шишето с киселината под престилката си и вървя по пътеката, край оградата на Сакатото. Лятно време беше, слънцето напекло. Оглеждам се - няма ли да я видя  о н а я  да излиза от къщи. Исках вече да свърша туй, дето го бях намислила. Пък сетне да става каквото ще!.. Нямаше я на двора, не се виждаше и под сенките на дърветата. Направо щях да полудея – тъй ми се искаше да я орезиля! Исках да видя лицето й погрозняло и снагата й как се гърчи от болка. И на мене душата ми беше почерняла от болка!

         Оглеждах се, оглеждах се и я видях - зад къщата, на припека, къпе се. Гола, всичко й се вижда: лицето, шията, раменете, гърдите. И надолу... Снагата й – като излята!... Водиха ни веднъж от стопанството на екскурзия, една статуя видях в музея, дето влязохме – та същата като тая статуя и тя. Тялото, лицето – всичко в нея като на картина. Гледах я, гледах я и като ревнах! Тичам из тревите и рева. Препъвам се, блъскам се в клоните на дърветата покрай пътеката,  копривата жили краката ми, но нищо не усещам. Пред очите ми е само тя - гола.

 Не можах, сили нямах да посегна на тая хубост. Но вечер, като си легнех - пак същото: разкъсвах я Елеонора в съня си, душах я. Мира нямах от нея. И все си представях как Стамен как гали лицето и, как целува косата й... Държах шишето с киселината скрито в една дупка под навеса – и мине, не мине време, обикалях навеса... Най ми беше трудно, като  гледах Стамен как се гласи сутрин пред огледалото. Знаех, че за нея се гласи, за нея се бръсне и се полива с одеколон. Казваха ми някои от селото -  виждали ги двамата на „Ханчето”, черпели се там. И на курорт ходиха заедно – Стамен разправяше, че уж имал нужда от почивка...

         Един ден вадя вода от кладенеца – пуснах кофата надолу и се загледах към дъното. Мярна се сякаш лицето ми във водата. Викам си, ако се хвърля сега долу... Всичко ще свърши: душата ми ще се успокои и няма да е повече разкъсана от болка. Държа чекръка и все към дъното гледам. Забравих, че вода трябва да налея, че работа вкъщи ме чака. Чувам след малко - децата ме викат, време беше за вечеря. Ревнах отново и хукнах  към къщи.

         - Стамен казваше ли ти нещо? – попита Веса.

         - Какво да ми каже? И той като замаян ходеше. Понякога го съжалявах като че ли, а имаше моменти, искало ми се е и него сякаш...  

         - Ти нали и при районния беше ходила?

         - Тъй я, ходих – рода сме... И му думам: Мирчо, да вземеш да я изгониш тая от селото. Измисли там някакъв закон, та да се пръждоса нанякъде. Ами така е, може ли да се разваля семейство, деца да се разтурят? А той отвръща, че такъв закон нямало. Тогава арестувайте ме и   ме запрете, казвам. Щото човек искам да убия: тая Елеонора повече не мога да я гледам! Той пак: нямало законно основание да ме арестуват. Нито свидетелски показания съществували, че има закана за убийство, нито престъпление налице. И законите, и всичко ви е такова, рекох му. Докъде щеше да стигне, не знам, ако...

         - Май някакви минаха през селото – рече Веса.

         - Дето свиреха едни. Музиканти някакви, в хоремага се чуваха... И Елеонора тръгна с тях.  Сакатото не можа да я спре... Изчезна тя от селото, махна се. Олекна ми на душата.

         - А Стамен?

         - Стамен... той се поболя. Отведнъж падна: снагата му се смали, лицето му посивя. Зорлен сякаш ходеше на работа. По едно време май че взе да се съвзема . С децата се закачаше, в двора това-онова ще подхване... Пипна го после лошата болест – може и от мъката по Елеонора да бе. Отиде си от тоя свят... Ида сега на гробищата, отесам тревата, седна до паметника и му гледам снимката. Хубавец беше Стамен! Тия очи негови...

         - Елеонора повече не се яви в селото, нали?

         - Не се яви. Аз също чувах, че я виждали някои по градищата, ама не била вече като едно време. Може в чужбина да е заминала, а може и да не е жива. Но си мисля сега – тая птица... Кацнала на този, сухия клон - на крушата до къщата. Като че ли... Пък знае ли някой къде ходи душата на човека? Какво става с нея?

         Двете жени отново се умълчаха. Чуваше се само как козите хрупат черничевите листа. После отнякъде се появи вятър, развя клоните на черешата до оградата. И нейде далече светеше залезът...

         Една звезда след това се показа на небето – стоеше като закачена там и блясъкът й се усилваше.


Създадена на 09.05.2014 г.
  • Популярни


Коментари

Все още няма коментари