club50plus.bg

БЛУДНИТЕ ДЕЦА НА БЪЛГАРИЯ

Притчата за блудния син, е тази, която винаги е будила недоумението ми, въпреки заложеното в нея, че Бог обича еднакво всички човеци и помага на праведните да постоянстват в доброто, а грешните призовава към покаяние. Завършваща с думите на бащата към въпроса на недоволния, но покорен син, останал при родителите си, защо предпочетен е блудния, а не праведния син – „Чедо, ти си винаги с мене и всичко мое е твое! А сега нека да се зарадваме  за това, че брат ти мъртъв беше и оживя, изгубен беше и се намери!”

Но заслужават ли майчината и бащина прошка безвъзвратно изгубените блудни синове и дъщери на Родината, които като библейския си прототип са напуснали бащиния дом с мисълта да го заменят с чужд, да преследват химерата на материалния успех и въпреки някои разочарования и трудности окончателно да му обърнат гръб. Гузно, но гръмко оправдавайки се, че видите ли, изпращайки мизерната си лепта от по 100-200 долара, или евро  месечно на изоставените си родители са най-крупните инвеститори в икономиката на бедстващата си родина. Работни места ли създават, заводи ли строят, аутобани ли прокарват родителите им с подаянията им, или просто оцеляват с тях?

Честа практика е, докато децата им са малки да прикътват обикновено майките си за безплатни гувернантки и домашни помощнички, като с навлизане в училищна възраст на отрочетата да бъдат незабавно отзовавани от задграничната им „командировка”. Не са редки и случаите на оставяне за отглеждане на децата на догробно задължените им родители, които в опеделен момент, след като бъдат изгледани пак ще припознаят за свои. За всеопрощаващата любов на родителите, ангажиментите, както и страданията,  които  доброволно поемат е разбираемо, с оглед на патриархалното възпитание на вече отиващото си поколение. Но държавата ни, макар и „мащеха” според думите им също продължава задочно да ги обгрижва. Дори и с малкото си възможности в чуждата държава. Дава им право на глас, за това кои и как да я управляват, възможност за безпроблемно завръщане без всякакви бюрократични затруднения, както и на дипломатически улеснения при възникване на нужда от такива. Мнозинството от емигрантите ни са с двойно поданство, в невъзможен шпагат между новата им „обетована земя” и Отечеството. Но даващо им възможност при форсмажорни обстоятелства, обикновено от материален характер бизпроблемно да се завърнат. Тази възможност е една от причините,  поощряваща все още наплива към летищните терминали.

Причините за това жалко положение са очевадни. Това е огромната и увеличаваща се разлика в материалния статус между бившите източноевропейски страни и богатото ядро на Европейския съюз, Скандинавия САЩ и Канада. Посещаващите световните столици като Ню Йорк, Лондон, Париж, Берлин и други мегаполиси имат чувството че са попаднали в съвременен Вавилон на смешение на хора от различни раси, етноси, езици и култури. Фалшивият лозунг за „свободно движение на хора, стоки и капитали” на съвременния неоколониализъм облагодетелства именно богатите страни, като изпомпва от по-слабите и неразвити държави младата им квалифицирана и образована работна сила и ги превръща в зависима и обезлюдена територия, завладявана последователно от едрите им промишлени и банкови корпорации. Демилитаризирани, деиндустриализирани и затънали в нарастващи дългове, те са се превърнали в плячка и донори на  млада кръв за застаряващия Запад. Досущ, както случая с наскоро починалия, но доживял 101 години милиардер Дейвид Рокфелер с цели 7 трансплантации на млади сърца. Това е модернизирината версия на еничарство, но без насилие, в която родителите едва ли не с радост и „за доброто на децата и внучетата” се лишават от тях.

Вече в много държави управляваащите се замислят профилактично да премахнат статута на двойното гражданство, с надеждата, че ще разколебаят решението за постоянна емиграция на желаещите, а сериозните трудности  за възстановяване на родното ще възпрат тенденцията. Мигрантския натиск на десетки милиони от Африка и Азия по границите на все още благоденстващия Запад е с тенденция да блокира провалилата се химера за „свободното придвижване на хора” в съвсем обозримо бъдеще и всяка държава, макар и членуваща и обвързана в рамките на редица съюзи да започне да съблюдава собствените си интереси. Защото автоматизацията и роботизацията на производството ще направят излишно дори и част от коренното им население. А подбора за приеманене на миграти ще стане жестоко избирателен.

Ще поживеем и ще видим, ако за нас вече не е твърде късно...

СВЕТОСЛАВ  АТАДЖАНОВ

Djani.blog.bg