Българското слово в „Градът на жеравите"

С благодарност към Величка Настрадинова
Normal_500x500june3

~~       Свърши! А така не ми е иска да свършва..Затворих и последната страница на книгата. А това не бе обикновена книга – българска книга от българска писателка. Написана на  български език – кристално чист, изваян с най-фино перо. Думи, които заливат като водопади, ромонят като бистър планински поток, разливат се и потичат бавно като пълноводна река, спират и се замислят като езеро, в което се оглежда като огледало божествената им красота. Думи- изпята песен, думи - излята душа. И уж нищо особено като си помислиш, но те карат да мислиш. И това ме подсеща, че много малко написани слова са ме предразполагали да мисля. Да мисля с любов, да мисля с копнеж по изживени или наблюдавани мимоходом дребни, почти невидими в жизненият ми път неща. Че именно те го създават, осмислят. Че всеки от нас има своето битие, простичко, човешко, малко, сивичко, но обогатено с чувства. Именно тези, за които не си даваме сметка, че съществуват подминавайки ги със забързана крачка в стремежа си да стигнем колкото може по- бързо до нещо, което и ние не знаем къде ще намерим и  същност какво искаме да намерим. В устрема си не забелязваме, че се сблъскваме, но подминаваме съдби. Не тези които преобръщат живота, а онези, дребни неща, които го изпълват със смисъл. С изопнати от напрежение лица, забравяме да се усмихнем. С поглед устремен напред гледаме и не виждаме, че сме станали слепи за човешкото в себе си и другите. Бурен кикот, а не фина самоирония ни правят не себе критични. И изведнъж  от това уж нищо се появи този ромон, този изтъкан от чувства и човечност, от красота и копнеж, забравена далеч във времето, отхвърлена от мода и критика, така обичана и благославяна българска реч. Изпивах те, както само жаден пие вода на големи глътки, уж бавно, но бързо. Страхувах се, че някой ще ме откъсне от твоята животворна свежест, а ти се лееше и ме изпълваше с прохлада, като самотник в жарката пустош на ежедневието. Нещо ме хваща за гърлото и май и сълза припари в очите ми и си мисля. Живо си, има те Боже, още не са те забравили, тук си, витаеш и ме изпълваш българско слово и те откривам в моят „град на жеравите”, там от където бликна и ме заля с надежда, че вечно ще те преоткривам.
 
26.05.2012
 
 

 


Създадена на 05.08.2014 г.

Коментари

  • 69371e65782683afcd92614bf76b9069?size=50&default=http%3a%2f%2fassets.club50plus.bg%2fassets%2fuser%2fdefault_pictures%2ffemale

    Славка Лукипудис написа:

    Преди почти 8 години

    Докато има българи, в чието сърце живее българското, България няма да загине!
    Поздравления!