club50plus.bg

Любовта е болка, любовта е като жаждата.

Любовта е томление. Любовта е възраждане.

Любовта е взаимно изяждане, поглъщане.

Отстоявай   любовта със  своите  нокти, 

отстоявай любовта със своите зъби...

                                             Василий Розанов  

 

            Рашо не мислеше за любовта. Не разсъждаваше - всичко, което го заобикаляше, му беше ясно: врабчетата се събираха под стряхата и правеха гнезда; кобилата стоеше до жребеца. Ей там, на поляната, зад бъзето, кучетата се търсеха…

Зана, жена си, я знаеше като виделото. Възгрубата кожа на тялото й и оня там неин дъх - на кълцана трева, на хранило за прасето, на манджа и още нещо, женско –  не го тревожеше, не възбуждаше чувствителността му. Обикновено беше: като вятъра, който гонеше бурените из двора, като слънцето, което препичаше... Ако размишляваше за нещо, то беше за Бога: къде точно се намира на небето  – над облаците, под облаците?

            По цели часове прекарваше, седнал сред камбулишника в двора, и мислеше. Ей го небето – ясно, опушено, по-ниско паднало, високо вдигнато, дъжделиво или пронизано от светлината - Господ на трон ли седи там   разположен или хвърчи, като ангелите и птиците? И Божия работа ли е това, което става на земята?...

           Всичките тия мисли му отнемаха много време. Понякога усещаше съзнанието си раздвоено – хем му се искаше да вярва, че има нещо, там горе, хем недоумяваше какво е: дух, светлина? Кой можеше да му каже? А пък много му се искаше да  разбере....

           Зана непрекъснато мърмореше: мързяло го, не искал да работи, затова по цял ден се криел в тревите. Вярно, при тракторите в кооперацията не го искаха - страх ги беше, че като се замисли, както е на трактора, може да падне в браздите и да се нарани. При животните също не го искаха – ще се забрави да гледа я в небето, я другаде и овцете или козите ще изчезнат нанякъде... При това положение кой можеше да го изтрае Рашо? Пак Зана: става тя сутрин рано, отива на работа във фермата, вечер се прибира по тъмно, убита от умора. Сама върти къщата. И Рашо й е на главата. Да вземе поне да окоси тревата в двора, козата да изведе на паша. Кочината едва се крепи – някой ден прасето, като пощръклее от глад, ще хукне нанякъде с нея. И мрежата за оградата на колко места е прокъсана – ама кой да я запуши?... Боже, Боже, окайва себе си Зана, другите жени какви мъже имат: всичко в дворовете им натъманено, светнало, градините прекопани, стока всеки си е завъдил...

        Навремето, малки като бяха, ходеха с Рашо да пасат шилетата до Голямото дере. И други деца имаше от селото, които водеха животни на паша. Но те двамата, Рашо и Зана, винаги заедно бяха: минаваха по долния път - през най-зашуменото. Зана го бе измислила това – да са отделно от другите... Тревата в дерето беше буйна и влажна, бреговете изглеждаха така, сякаш са застлани с меки зелени килими. Оставяха шилетата да пасат накрая на дерето и започваха да играят и да се гонят в тревата. Прескочи кобила, миженица, сляпа баба – край нямаха игрите им. Най-забавно и весело им беше, като се спущаха по бреговете на дерето, търкаляйки се надолу. Рашо все гледаше около Зана да е, когато започнеха да се спущат...

          Веднъж, както се претъркулваха в тревата, роклята на Зана се закачи на една млечка и краката й се откриха над коленете и още по-нагоре. Рашо остана като треснат на брега: не беше виждал досега такова нещо. Зана бързо се оправи, прибра полите си и се скара на Рашо:

          -Хайде, бе какво си зяпнал.

             От този ден всичко стана друго. Пак ходеха заедно да пасат животните, пак играеха и се спущаха в тревата; лалугери гонеха, калинки ловяха - но случваше се Зана да седне на някой камък или на по-високо място, а Рашо да пълзи към краката й и да й носи това, което е поискала: я хвърлената пръчка, я обувките й. И очите му - все в коленете й са... Понякога Зана си слагаше на главата венец от лайкучка или други цветя и приличаше на царица – така, както е седнала на камъка.

           Завършиха училището в село: Рашо се захвана да учи занаят в града, но не му потръгна, после го взеха войник. Зана започна работа в стопанството. Търсеха се двамата пак –  на вечеринки в читалището, по празници и събирания - винаги заедно танцуваха. Ходеха на кино и вечер, след прожекциите, Рашо изпращаше Зана до техния вратник.

            Ожениха се и започна  всичко, както му е редът. Дом, деца... / Децата вече бяха пораснали, нямаше ги около тях/. Рашо ту едно, ту друго се захващаше да работи, но повече времето му минаваше в разсъждения. Зана отначало ходеше с жените на полето, после отиде при пилетата.

            Един ден Рашо изчезна. Нямаше го нито сред треволяците в двора, нито се виждаше да подпира с гърба си стената на навеса, където обикновено седеше на сянка, когато слънцето напечеше. Зана се върна от работа и не го намери. Провери вкъщи – да не е заспал някъде из стаите, погледна и под навеса. После за всеки случай надникна в кладенеца, но тая мисъл бързо я махна от съзнанието си – не искаше да повярва, че Рашо... Да се е запътил към пивницата или да се е запилял някъде по къра? И едното, и другото не й се струваше вероятно:  Рашо не обичаше да ходи сред селото, а пък в къра –изобщо не му се стъпваше! / От кооперацията отпущаха на всяко семейство по някой декар люцерна за фураж, Рашо и за тая работа го нямаше никакъв. Зана пак се оправяше с всичко: вземаше косата или плащаше на някой от селото да окоси тревата/.

            И така, Рашо беше изчезнал. Мръкна се, а него го нямаше никакъв. Зана сериозно се разтревожи. Шеташе из къщи, вършеше това-онова, а очите й бяха все навън, вглеждаше се в тъмното - няма ли Рашо да се покаже? Ослушваше се също дали няма чуе стъпките му по калдъръма пред къщи. Канеше се, ако се зададе отнякъде, хубаво да му се накара. Не стига, че всичката работа нея чака, а и той номера да й върти!

            Зана цялата нощ не мигна. Вслушваше се в шепота на листата на овощките пред къщи; от време на време някоя кокошка се обаждаше в съня си, петлите в селото няколко пъти се чуха да кукуригат. Козите потропваха в кошарата. Прасето грухтеше в кочината. И тия котараци, дето са замяукали - през цялата нощ се гонят по керемидите на навеса!...  Зана не издържа, стана от леглото, наметна върху нощницата си някаква дреха и отиде до вратнята. Дълго стоя и гледа към пътя. Нищо обаче не се виждаше: там, където беше стълбът на уличната лампа, имаше едно по-светло петно, а нататък – тъмнина само. И луна не се показваше тая нощ, звездите и те едва блещукаха на облачното небе. Чудеше се Зана какво да прави.

        Прибра се вкъщи и започна отново да се вслушва – всеки шум, идващ отвън, караше тялото й да потръпва. Усещаше душата си сгърчена от тревога: питаше се какво може да му се е случило на Рашо? На разсъмване се облече и тръгна да го търси. Най-напред обиколи селото – да не би някъде да е заспал из треволяците? Може да е искал да се разходи, да е седнал някъде на припек, и вглеждайки се в небето, неусетно да е задрямал. Какво друго може да е?...

        Къщите една по една се събуждаха, чуваха се някъде врати да хлопват, крава измуча наблизо, после звън на хлопатар долетя. Зана минаваше от улица на улица, спираше се, оглеждаше. Стигна края на селото и пое към полето. Не знаеше накъде да върви, огледа се отново и тръгна към реката. Газеше направо през росата – между храстите и гъстите треви. Шипки дръпваха от време на време ръкавите на блузата й, бодили се закачаха по краищата на полата й, но тя нищо не усещаше. Никаква болка не чувстваше от това, че храстите дращеха ръцете и лицето й и бодилите се забиваха в коленете й...       Бързаше, колкото сили имаше. Пътят започна да се спусна към ниското, замириса на влага и на тиня. Между скупчените върби  проблесна реката. Чуваше се силно бучене откъм яза. Зана намери една пътечка и тръгна по брега. Изведнъж кракът й хлътна във влажното, едва успя да хване с ръка близкия клон на върбата и да се измъкне нагоре. Мина й през ума  Рашо да не би... Божичко, и ако не е успял да се измъкне... Започна да се вглежда в мътните води на реката. Държеше клона и се навеждаше надолу. Но освен трепкащите вълнички, нищо друго не се забелязваше.

             Обходи целия бряг – чак до завоя на реката. От Рашо – никаква следа. Повъртя се още малко, надникна пак тук-таме между върбите и тръгна обратно към село. Докато вървеше, помисли си  Рашо да не е отишъл при братовчеда си Матю. Матю беше лъжец и плямпало – цял ден може да ти приказва и да те баламосва, без да се усетиш. Наляво и надясно разправяше как веднъж хвърлил мрежата в реката и хванал една риба, а като я разпорил, намерил в корема й часовник. Още цъкал - със сребърна верижка бил. Обаче  някой му го откраднал... Та това си мислеше Зана: Рашо да не е отишъл при Матю? И оня да продължава да го баламосва. Колко му е на Рашо да повярва на лъжите на Матю!

            Тръгна направо към къщата на братовчеда Матю. Обаче Рашо го нямаше там. Матю нито го беше  виждал, нито го беше чувал последните дни. Зана направо се обърка – сега накъде да върви? Обиколи отново селото и излезе на полето. Мислеше да иде при трактористите и ако там го няма, да предупреди кмета Петко или районния, че Рашо е изчезнал. Огледа се и вместо трактор, забеляза едно стадо овце, пръснато на поляната отсреща. Нещо я побутна да тръгне натам. Прекоси люцернището, мина край блока с царевицата и наближи стадото. Кучетата я залаяха, но тя не се уплаши. Тольо, овчарят, извика кучетата, после се взря в идващата насреща му жена.

             - Ти ли си, ма Зано? – попита той и се подсмихна, както беше опрян на гегата. – Що дириш насам?       

              - Рашо... – започна да обеснява тя – няма го у дома. Навсякъде ходих...

              - Хм... Че къде може да е отишъл? – направи крачка овчарят и смигна с едното си око: - Той все в двора си седи.

              - Не знам, Тольо – проплака Зана. – От снощи го няма. Върнах се от пилетата и гледам празно е: нито на двора, нито вкъщи е. И край реката ходих да видя...

             - Да не се е удавил ли? – засмя се широко Тольо и премести тоягата в другата си ръка.

            - Знае ли човек...

            - Удави се той, удави се, ама другаде – замаха с гегата овчарят. – Хе, натам замина, къде ония ония върби, по долния път...

            - По долния път – не повярва жената. – Къде може да е заминал?

            И Тольо започна да обеснява: Рашо тръгнал с една циганска каруца - цяла неделя стоял катунът под върбите. Сигурно още не е изстинала пепелта от огнището им... 

            - Каква работа има той, че да замине?... – усъмни се Зана.

            - Има, има... – ухили се пак Тольо. – Ей оная, младата циганка, дето ходеше да продава кошници из селото. Рашо...

            - Какво Рашо?- вдигна глава Зана.

            - Замина с нея. Ако тръгнеш по оня път... Може да са спряли пак някъде, ходят да берат гъби по поляните. И леска режат...

            - Господ да те убие, Тольо, ако лъжеш. – ядоса се Зана. – Как тъй ще иде той?

            - Харесал я... Виждал съм я да минава край стадото, кучетата я налайваха. Висока, с черна коса... Пазвата й покрита с гердани. И косата й цялата в синци... Като е минавала   край вас... Рашо нали е все на двора. Хубава е, не те лъжа? И млада...

             -  Кога заминаха? – попита Зана.

             - Нощеска. Сигурно са спрели до баира. Има там паша за конете...

              Всичкото, което се случи по-нататък, на Зана й се стори, като на сън. Без да се разправя повече с Тольо, тя хукна през поляните, прекоси селото и стигна до птицефермата. След няколко минути излетя през портала с каруцата, с която разнасяха фуража на пилетата. Седеше изправена на дъската и размахваше камшика. Конят все едно че летеше.

            Как стигна до баира Зана не помнеше. Стискаше само юздите и размахваше камшика. Конят беше целият в пот. Мина й през ума Рашо да не са го откраднали катунарите. Това, дето го разправяше Тольо за циганката, може да не е вярно. Кой знае какви си ги измисля – стои и той по цял ден самичък в къра... Как тъй ще се появи някоя и ще вземе нейния Рашо! Работата наистина й струваше друга – малко ли случаи имаше на изчезнали хора? От друга страна пък за какво им е на катунарите Рашо? Какво умее той, че да го откраднат? После пак за думите на Тольо се хвана – това, че оная  била млада и хубава. И ако Рашо сам е решил да отиде с нея? Кой го знае - уж все в небето гледа...  Може и да го е омагьосала тая с герданите. Зана се връщаше вечер капнала от умора, вкъщи пак работа я чакаше; легнеше ли в леглото, заспиваше веднага. Пък на Рашо кой знае какви мисли са му минавали в главата?...  Да беше си сложила и тя гердани. И косата си да беше направила. Сега нека да гони Рашо по пътищата!

            Зана  усети такава сила в себе си, че баира можеше да прехвърли. Продължаваше да стои права в каруцата и да размахва камшика. Оглеждаше се напрегнато – наоколо върбалаци само, тук-таме полянки блесваха сред гъсталаците... Къде може да е тоя катун? Подкара коня по пътя, който извиваше покрай баира. Откри се една широка поляна, заобиколена от храсти и дървета. На поляната имаше няколко разпрегнати каруци с чергила. Виждаше се и колиба от пръти, покрита с парцали. Чуваше се детски глъч и викове зад храстите, в долния край на поляната димеше огнище. Зана стискаше юздите и въртеше глава на всички страни.

             Една възрастна циганка, облечена в пъстри шалвари и с цигаре в устата, излезе от шатрата и тръгна към огнището. Зана дръпна юздите на коня и го насочи към поляната. Стори й се че, чу женски смях и гласове, които идваха откъм колибата. Стисна още по-здраво камшика и скочи на земята. Отправи се с бърза стъпка към колибата...

          Миг по-късно над поляната се вдигна страхотна гюролотия. Старата циганка, както стоеше наведена до огнището, вдигна глава и вида Зана, разрошена и разярена като тигрица, как стиска Рашо за рамото и го тика към каруцата. Рашо държеше колана на панталоните с едната си ръка, а с другата се бранеше от Зана, която го блъскаше и удряше по главата. В един момент гащите му се смъкнаха и крачолите се замотаха в краката му.

            Така, както беше със смъкнати гащи, Зана го хвърли в каруцата. Зави го с един чул и удари коня с камшика. От колибата изскочи младата циганка, развика се и протегна ръце към каруцата. Старата също се разкрещя и замаха с цигарето. Няколко циганчета, измъкнали се от храстите, се затичаха подир каруцата, падаха в прахта и надаваха викове.

            ... На другия ден Рашо пак седеше на двора, сред тревите и гледаше към небето.