Невъзможна любов

Разказ за невъзможна любов между рептилоидна жена и земен мъж
Normal_500x500june3

Отблясъците  на разлятото слънчево злато искрят върху короната й, издигат се в тъмнеещото небе. Тя седи на трона и не помръдва. Всяка вечер се повтаря едно и също. Вече стотици години. Издига бавно трона  изпод земята, обръща го към залеза и дълго остава там. Всяка вечер потъва в спомена  за Войсил. Нейната голяма  любов. Сърцето й замира когато слънцето разхвърля жаравата по хоризонта и бавно съблича златото от себе си.

В такава вечер видя за пръв път Войсил. Възседнал кон, изправен на високото, с ръка над очите, загледан към залеза. Сърцето й тогава  трепна. Облече най-бялата премяна, разпусна златните коси, сведе небесен поглед както правят жените и пристъпи към него. От този ден любовта им гореше като тази жарава. Всяка вечер по залез се срещаха на хълма с лозята. Неговите лозя. Неговото имение. Той беше болярина на областта. Силен, млад, красив. Не можеше да се откъсне от него. Той лудееше по нея. Никога не намери сили да му признае, че е Змеица.  Любов между смъртен и змеица беше невъзможна.Само беше чувала за любов като тяхната, но не вярваше. Мислеше,че е мълва, да предпазва младите и неопитните от съблазънта. Знаеше, че само на змей  е позволено да люби девойка.  За нея нямаше път към такава любов. Законът е суров. Когато се влюби във Войсил забрави всичко. Забрани, закони, предупреждения, всичко отлетя. Имаше само любов.

Късно разбра. Когато в една такава златна вечер отиде при лозята да чака своя любим  и той не се появи, когато  на следващата вечер го нямаше,  тогава се досети. Пазителите на реда  го бяха убили. Тогава си спомни, че за тяхната любов друг изход няма освен смъртта.

Нищо не каза никому, нито на нея някой нещо. Остана там, при Войсиловите лозя. Гледаше от високото селяните му как работят, вечер издигаше трона си и дълго потъваше в залезите. Пазеше от всичко и всички тези земи. Не даваше градушка да падне над тях, суша да ги изсуши. Само това можеше да стори. Превръщаше се от Змеица на голяма жълта змия, изпълзяваше върху камънака и по цял ден слушаше речта, песните и смеховете на селяните. Те напомняха за Войсила, за голяма й любов. Хората отдавна бяха свикнали с нея, не я закачаха, радваха й се и се страхуваха, но знаеха, че голямата жълта змия пази имотите и труда им.

Годините и вековете минаваха. Отдавна проектът на рептилиите за Земята е прекратен и корабът отпътува към тяхната звезда. Останаха тези, които трябва да продължат наблюденията върху  създаденото поколение между  жените от Земята и звездните змейове. Останаха във вечно дежурство до второто пришествие на рептилии от далечното съзвездие. Змеицата сама пожела да остане в наблюдаващата група. Любовта  живееше все така в сърцето й. Вечер отваряше високите люкове, издигаше трона си из подземията на лабораториите, сядаше и оставяше отблясъците  на слънцето да позлатяват люспите по тялото й. Денем отново се превръщаше в змия и пазеше Войсиловата земя.

Това не бяха предвидили  учените от Звездата на рептилиите  в грандиозния си проект  за експерименти на малката планета Земя. Не бяха се досетили,че Любовта съществува навсякъде във Вселената.

 

 

Милка Маркова

 

вдъхновено от „Извънземни от древността” на History channel и легенда за голямата жълта змия, която пази Ветите лозя в моето село.


Създадена на 30.07.2014 г.

Коментари

  • Picture?type=square

    Живка Добрева написа:

    Преди почти 8 години

    Красив и заомнящ се разказ! Поздравления за авторката!