Самодивското кладенче

Фаталната любов на самодивите
Normal_500x500june3

Ранна утрин беше ранила. Росата още блестеше в тревите. Слънцето не бързаше да изгрее и сенките се помайваха в ниското. Таеше наоколо. Птиците още не пееха.

Пъргава булка кършеше снага надолу по пътеката към кладенеца. Бързаше да ошета дорде е ранина. Блестяха бакърите на витата й кобилица, нозете й мокрееха в тревата. Кога слезе долу в ниското, отвори вратата на корубата що пазеше кладенеца, наведе  се и нагреба вода, повдигна  се да отмести пълния бакър и извика. Над кладенеца, на самодивската полянка беше полегнал човек. Не помръдваше. „Спи ли, защо е тука, на тази полянка, лошаво ли му е?” - чудеше се булката. Пристъпи…росата беше паднала върху му, от нощес ще да е…

……………………………..

…Слизаше бавно  Али  по пътечката към самодивската полянка. Нощта бе притъмнила  отдавна. Не усети кога излезе от дома си, кога е стигнал до моста и кога заслиза надолу. Краката му сами го доведоха тука. Вече не го държаха, едва ходеше. Усещаше Али,че краят е близо.

Стигна до полянката и приседна на тревата над кладенец. Едва дишаше, гърдите го  пристягаха. Сведе глава, поседя. Дерето глухо гълчеше, водата му се пенеше и слизаше към моста. Беше черна нощ. Унесе се Али и тогава я видя. Неговата  Самодива. Пристъпваше из поветите, от сенките на дървесата над дерето. Цялата бяла и засмяна, заблестяла. Наоколо стана светло както първия път кога я видя.

…………………………….

Али израстна с българчетата от махалата. От малък слушаше техните приказки за самодивите дето идат тука, над кладенеца на самодивската поляна. От тях знаеше, че е страшно да оставаш там, а  най-страшно е за момчетата и мъжете. Тези разговори бяха потайни, караха мъжкото в момчетата да тръпне. Али знаеше, че това са вярвания християнски, на българите. Тогава и другите се сетиха, че за Али не е страшно да отиде някоя нощ там. Да видят дали на него ще се явят самодивите.

Никога не забрави тази нощ. Тя промени живота му завинаги. Там, на полянката над кладенеца Али срещна своята Самодива. Сияйна, нежна, мила, в бяла премяна. Появи се и тогава от повета, от нищото. Приседна до него. Загали главата му, запя чудна песен, после танцува. Погали лицето му, целуна го и отлетя. Такава жена никой никъде не можеше да види. За Али тя стана всичко.

Когато московеца победи турчина и неговите съселяни тръгнаха за Анадола,  Али не тръгна с тях. Молиха го, плакаха майка му и сестрите му, баща му дълго мълча и го гледа право в очите. Не тръгна Али. Остана  дома си. Близо до самодивския кладенец. Българите вече дори не го подиграваха. Приятелите му бяха станали мъже, задомени, сериозни. Мълчаха когато го видеха сутрин  на ранина да идва откъм кладенеца. Мълчаха когато по пълнолуние го виждаха в потайни доби да слиза към самодивската поляна.

Там срещаше той своята Самодива. Никога не я повика да остане с него. Никога не опита да скрие ризата й. Може би затова тя остана в живота му. Там отиваше по пълнолуние, там идваше тя, там го приласкаваше цяла нощ и по първи петли отлиташе. Али оставаше до зората и бавно, премалял от щастие, изпълнен с омайна любов се прибираше в дома си. Хората казваха,че това е уруки, че не може мюсюлманин така да е обсебен от самодива. Казваха,че някой магия му е направил на Али и тая магия развала няма. Жалеха го, че семейство не създаде, че дом не завъртя, че деца не отгледа. Защото живота си отиваше, Али остаряваше, беше вече болнав.

Само едно се молеше той:  кога дойде сетния му час да бъде там, на полянката при своята Самодива.

……………………………….

...Али се изправи. Почувства се млад и силен. Засмя се и протегна ръце към Самодивата. Тя пристъпи, подухна  хладен ветрец, развя русите й коси, погали с тях лицето му. Обви тялото си около неговото, повдигна го леко. Али  потъна в сините й дълбоки очи, после извърна глава и погледна назад. Издигаха се леко над полянката, над кладенеца, над неговата къща, над селото и земята. Горе едрееха звездите, небето се разтваряше и засияваше, а на душата му ставаше все по-леко и леко…

Добри комшии и приятели погребаха Али според вярата му. Пожалиха за живота му, потюхкаха се за съдбата му и полека светът забрави за него. За мюсюлманина Али залюбил самодива и отдал целия си живот на тази любов…

 

В ден днешен, ако някой събере смелост и приседне на полянката над самодивския кладенец може да чуе приказката за невероятната любов на Али и Самодивата…

 

Милка Маркова


Създадена на 13.08.2014 г.

Коментари

  • Picture?type=square

    Valentina Psaltirova написа:

    Преди повече от 7 години

    Вълнуващ разказ! Хвала на автора!