Сватба

Разказ за Съдбата и Любовта
Normal_500x500june3

Гъдуларят вървеше напред и тихият плач на гъдулката водеше сватбата към църковния двор. Дълбок сняг беше затрупал селото, тясната пъртина едва побираше сватбарите. Цялата сватба беше по градски натъкмена. Само това не се съгласи бащата на Мара -сватбата да бъде с духова музика. Балканджия не може да допусне гюрюлтия  до възбог на такъв ден. Годеж става с гайда, сватба с гъдулка. Инак Мара е първата мома в селото дето отива под венчило в бяла рокля и с бяло було прибулена. Да се помни. Първа е по хубост и първа по градски се жени. Баща й я глави за чиновник от близкия град. Нито я попита, нито й даде дума да издума. Сприказвал се беше с тоз човек той по мъжки работи, разбраха се, че ще му даде Мара за жена.  Хубавица е, работна, скромна. Гражданинът  пък ще уреди заплетени имотни дела на марина баща без пари и с добра воля.

Снегът още валеше. Нощес беше засипал и не спираше на утринта. Сватбари много имаше канени, други пък за сеир бяха дошли. Таквоз чудо не се случваше всеки ден. Големи шейни, теглени от дорести коне докараха гражданите. Мъжете с черни, дълги кожуси и големи яки, а жените  с красиви шапки и кадифени биета по палтата. Завистливо оглеждаха сеирджиите и шушукаха, че на Мара късмета излязъл ей така, от нищото. Ма пък хитър баща й, без много приказки задомява дъщеря си в града и на богато място както се вижда. Никой не помисляше за Мара. Тя си имаше либе. От съседното село. Беше му пратила хабер, но големи снегове паднаха и Рачо не можа да дойде, да се видят. Майка й все я следеше, пиле не даваше да прехвръкне. Голтак е тоя Рачо, не й трябва той, а и селото му малко и бедно. Баща й добре е решил. Живота си ще живее в града, ами по-бързо да стъкмяват сватбата.

В ранна утрин за последно, преди още сватбарите да заприиждат Мара прати хабер за Рача. Да дойде. Как, как да намери начин да се видят.

Пристъпяше напред  младата булчица, от студ и от мъка се беше сковала, не се усещаше. Бялата муселинена рокля трептеше върху нежната й снага, булото падаше пред лицето й и скриваше дребните сълзици, които тихо ронеше  върху снега. Скритом хвърляше поглед напред към улицата, никъде не се виждаше Рачо. Не е могъл да изгази снега, да дойде. Селото му беше ей тука, зад гората, но зимата беше люта, тежко се вървеше.

Стигна сватбата църковния двор, дверите на божия храм широко разтворени очакваха младоженците. Свещи горяха, огромният полюлей светеше с всички запалени лампи, миришеше на чемшир и тамян. Кумовете, младоженците, сватовете, сватбарите вървяха бавно след свещеника навътре, към олтара. Венчавката започваше. Хорът ангелогласно  припяваше от балкона, върху малката масичка просветваха венчалните корони. Мара прималяваше, не чуваше и не виждаше. Скоро,скоро  ще стане венчана и завинаги ще изгуби голямата си любов.

„Како Маро, како Маро - нечие тъничко гласче тихичко зазвъня в ушите й. Ангелче ли беше, примряла ли беше, че гласче чуваше?. Някой лекичко я дърпаше за полата на красивата рокля и се притискаше в нея. Погледна надолу Мара и видя мъничко момченце. Цялото посипано  със сняг, с премръзнали ръчички я дърпаше за роклята. Погледна го, наведе се да го погали, а то й прошепна: ”Како Маро, бати Рачо е вън, зад църквата, каза да бягаш при него, с коне те чака”. Камбани зазвъняха в ушите на младата булка, повдигна глава напред, погледна в очите Богородица от Олтара. Стори й се, че тя й се усмихна, кимна й леко. Мара повдигна булото, отметна го назад. Обърна се като в сън, хукна между хората, през отворените църковни врати навън. Понесе се шепот: „Какво, какво, прилоша ли й на Мара?”. „Ух, сватя, че как няма, я виж що народ е вътре, душно е”-нареждаше жена в множеството. „Ма то на младите булки тъй става и от радост, и от мъка, булеее”- шепнеше  друга.

Мара излетя навън, виелицата я блъсна с всичка сила, снегът заслепи очите й. Дори не спря да се огледа. Свърна зад църквата, мярна конете и Рачо на улицата, изскочи от църковния двор. Конете пръхтяха, Рачо само се наведе, грабна я, повдигна я на коня и пришпори животните. От съседната улица изскочи шейна теглена от големи коне, пришпорвани от двама рачови приятели. Цялата дружина  вихрено пое към края на селото, гората  и пътя през нея.

Малко по-късно жени излязоха в църковния двор разтревожени да търсят Мара. Не я намериха, но се намериха деца видели как булката е избягала на  кон.

…..

Мара гледаше през заскрежения прозорец. Навън зимата е същата, като тогава. Вече 40 години от оня хубав ден. Много приказки се изприказваха, до ден днешен случката се разказва по седенки из селото, песен се пее за избягалата под венчилото булка. Младите момичета затаено слушат и въздишат. Родителите на Мара се сърдиха, лютиха, но накрая кандисаха. Приеха  Рачо, всички заживяха спокойно и щастливо. Вратата зад гърба й се отвори, в топлата стая връхлетяха снежинки и студ. Рачо носеше голям наръч дърва. Отупа снега от краката си, пусна ги пред печката и приближи прозореца. Сложи ръка на рамото й, отпусна се до нея на стола и загледа снега навън. „Боже, добре, че дойде в оня ден и ме открадна. Добър човек е той, добре живяхме”- мислеше Мара. Снегът стелеше леко, трупаше и напомняше онзи зимен ден преди много, много години.

 

 

Милка Маркова.

 


Създадена на 31.07.2014 г.

Коментари

  • 69371e65782683afcd92614bf76b9069?size=50&default=http%3a%2f%2fassets.club50plus.bg%2fassets%2fuser%2fdefault_pictures%2ffemale

    Славка Лукипудис написа:

    Преди почти 8 години

    Любовта винаги намира Сърцето - дори и пътят да е заснежен и зимата зла!
    Любовта прави живота красив и неповторим!
    Поздравления - за прекрасната творба!