Глухи тревоги, а за света лице засмяно

Normal_12

Отбелязваме 150 години от рождението на истинската българка Екатерина Каравелова

Докато прелиствам литературно-историческия календар, пред мен отново изниква въпросът как в рамките на няколко страници да разкажа за Екатерина Каравелова? Кое да спомена и кое да премълча, кое от жизнения ѝ път да избера и кое да изоставя, кои от делата и заслугите ѝ към България да изтъкна?

 

В Златният фонд на БНТ се съхранява един документално-художествен филм за Екатерина Каравелова, сниман преди години. Една щастлива случайност тогава ме свърза с наследницата на Каравелови – г-жа Фани Дренкова. С общи усилия и много, много предварителна подготовка стигнахме до заснемането на филма.

Г-жа Дренкова ни разреши да снимаме в апартамента на Екатерина Каравелова, запазил автентичаната атмосфера на дома ѝ. Мебели, картини, вещи и снимки, докосвани някога от ръцете на тази истинска българка, допълваха разказа за сложния житейски и творчески път на тази необикновена българка, белязана от съдбата като в „антична трагедия”.

Днес, без визуалните възможности на телевизията, ще се осланям в разказа си на нейните съхранени лични спомени, писма и документи, които оставиха неизличими спомени в душата ми.

Коя е всъщност Екатерина Каравелова? Съпругата на големия общественик Петко Каравелов; майката на Лора и Виола; катализаторът на политическия живот у нас в онази отсечка от историческо време; председателката на благотворителното дружество „Майка”; учителката с бяла якичка; журналистката с много имена, бунтарката, мълчаливата страдалка...

Отговорът е прост: тя е всичко това, макар и до днес да остава неразтълкувана, недооценена и, най-важното, малко позната.

Екатерина Каравелова е родена на 21 октомври 1860 г. в Русе, в семейството на Стоянка и Велико Пеневи. Баща ѝ умира съвсем млад и майка ѝ остава с четири деца...

Руската приказка

Заради ролята в живота й, Екатерина Каравелова запазва жив спомена за леля си Киряки – сестра на баща ѝ и майка на Тодор Минков, основателя на частния Южнославянски пансион към гимназията в град Николаев, Украйна.

Леля Киряки оценява ученолюбието на Катя и се зарича да осигури на своята любимка подобаващо образование. Тя взема решение да иде да види сина си, „когото не е видовала цели 12 години”, и да заведе и Катето при него, та да я даде в „баш пансион, в какъвто още никоя българка не се е учила!”Учителка в Русе, 1878-1879 г.

Годината е 1870. Трите месеца в Николаев са достатъчни за малката Катя да усвои езика дотолкова, че да издържи писмения изпит за киевската Фундуклеева гимназия с успех, който ѝ дава правото да постъпи направо във II-ри клас.

Но Левашовският пансион и Фундуклеевата гимназия се оказват само една временна спирка по жизнения ѝ път. Съдбата е щедра и я дарява с младежки години, щастливи като в приказка.

От януари 1871 до август 1878 г. тя живее в дома на Всеволод Николаевич Лермонтов и Елисавета Андреевна в Москва, които тя възприема като свои втори родители.

„За старите Лермонтови аз бях нещо като галена внучка, на техните грижи дължа, че не оставих костите си, както много наши съотечественици... Тъй че леля Киряки можеше да бъде спокойна и доволна: нейното Катенце беше настанено и гледано като писано яйце в една разкошна къща...”

За ученическите години в Москва и за завършването на IV-та московска гимназия със златен медал Каравелова си спомня като за „най-светлото време в живота ми”.

Училището на леля Катя

На 3 август 1878 г. младата Катя се връща у дома, в „многоочаквания роден град”. Борбената ѝ натура се проявява веднага и тя се отдава на нещо, което ще бележи целия ѝ живот.

„Гимназията в Русе бе заета с някакъв склад, септември настъпи, а нямаше изглед да се отвори. Обявих на майка, че ще изхвърля миндеря от гостната стая, ще наредя две три маси и ще взема няколко деца у дома да ги уча.
Казано, направено: още първата седмица класът ми се напълни с деца от разни възрасти...”

Екатерина Каравелова ще посвети 14 години от живота си на учителската професия – в Русе, в София, в Пловдив. Сред ученичките ѝ е и художничката Елисавета Консулова-Вазова. По-късно тя ще запише в спомените си:

„На катедрата се изкачи млада жена, с красиво изразително лице, много гладко причесана коса, със спретната черна рокля, с бяла якичка. 36 чифта очи я обгърнаха от главата до върха на обувките. Почнахме да четем. Вдига една, вдига друга. Ние четем ясно, чисто, не спъваме. „Добре – каза тя. – Но искам за разнообразие и аз да ви почета малко.” Тя почна. Бяхме чели много пъти „Под игото”. Но никой от нас не знаеше, че толкова живот има в него, че чорбаджи Йордан наистина е жив, че бъбривата кака Гинка не е измислена...”

Запознанството с Каравелов

„Петко Каравелов ме знаеше от деветгодишно дете, когато от Киев се преместих в Москва и попаднах в къщата на генерал Лермонтов. Лермонтови имаха голям кръг приятели и познати... Между първите бе семейството на генерал Шчуленников…

У Шчуленникови аз срещнах Каравелов – вече свършил историко-филологическия и юридическия факултети, който предаваше история и география на дъщеря им...Годежна снимка с Петко Каравелов, 1879 г.

Една вечер в театъра на Салодовников даваха „12-та нощ” от Шекспир… В първия или втория антракт се срещнах с Доминика Ивановна, докато разменим приветствия, до нас застана Каравелов и някак очудено ме погледна... и като не знаеше бащиното ми име, се стесняваше да се обърне към мене както преди една година с „Катя или Катюша”. Доминика Ивановна му дойде на помощ. „Та Пьотър Станиславович, нима не можете да познаете госпожица Катерин, е какво, тя е пораснала и още повече се е разхубавила...”

При влизането в ложата бях настигната, за голямо очудване, от Каравелов, който безцеремонно зае мястото наред с мене, без да обръща внимание, че заема чуждо място в чужда ложа. Аз седях като на игли, чувствайки стеснение от тази „невъзпитаност”.

Завесата се вдигна. Човекът си стои и не ще за никого да знае, и тихо ми приказва за България, за някакви планове... И така до последния антракт, когато се сети, че трябва да отиде при „своите дами”...

Отпосле узнах, че едната от тях била неравнодушна към неетикетния българин. Любовта е чутка и предвижда. Още нея вечер тя предрекла на Каравелов, че той за никоя рускиня няма да се ожени, а „хубавото момиче с чудните очи” ще е неговата спътница в живота... По него време аз бях далеч, много далеч от всякакви мисли за брак...”

Годината е 1878, 17-годишната Екатерина се е завърнала в току-що освободената България, и само след месец, в гостната стая на родния дом е отворила училище.

С руските войски в България е влязъл и Петко Каравелов, който е назначен и за видински вицегубернатор. Разбрал, че Екатерина е вече учителка в Русе, един ден той я изненадва с посещението си и с предложение да отиде учителка във Видин.

„Петко Каравелов беше удивителен събеседник, интересен, разнообразен, с неизчерпаем избор на теми, една от друга по-занимателни и по-поучителни за мене. Аз гледах на него като на един превъзходен учител... и никак през ум не ми минаваше, че тези хубави срещи ще завършат с предложение да му стана жена.

Със 17 години по-млада, идеалистка и мечтателка, Екатерина Каравелова навлиза в реалната политика, както малко жени и до днес са го сторили. Петко Каравелов ѝ поверява своите планове, успехи, своите борби. Тя е негова секретарка, води кореспонденцията му – особенно чуждестранната, защото владее писмено и говоримо руски, френски, немски и английски език. Тя дава последна редакция на всичко, което Каравелов диктува. Сама пише във вестниците, в които той пише и редактира, става му най-близък и доверен сътрудник.

Още в Пловдив (1881–1882 г.) при издаването на вестник „Независимост” Екатерина Каравелова има своя дял – редакцията е в дома им и тя участва в подреждането на материалите и коректурите.

Близка приятелка с Пенчо Славейков, Екатерина Каравелова първа прави достояние на широката публика иначе трудно разбираемия писател. На една от тъй популярните по онова време сказки за Тодор Влайковата леля Гена, присъстващият Славейков се трогва до сълзи, а експанзивният Каравелов скача и извиква от възторг: „Катерино, ти от леля Гена направи една Офелия!”Заедно с Петко Каравелов, Виола и Лора

По-късно през 1888 г. започва да излиза и библиотека „Свети Климент”, чийто основател и редактор е Петко Каравелов с псевдоним Камен Чернев. Тук с голям брой преводи участва и Екатерина Каравелова: десетки заглавия от руска, френска, немска и английска литературна класика. Избор, който показва дълбокия ѝ художествен усет.

В увода на Юбилейния сборник, излязъл през 1928 г. по повод половинвековната ѝ обществено-полезна дейност, проф. Иван Георгов пише:

„Няма проява в живота на българския народ след Освобождението, дето да няма някакво участие и г-жа Екатерина Каравелова.”

В спомените на един неин съвременик има и още: „За да се очертае обществената дейност на Екатерина Каравелова, трябва да се напише историята на дейността на Петко Каравелов и като управник, и като опозиционер.”

Допълва ги и софийският митрополит Стефан: „Голямата фигура на Петко Каравелов не може да се отдели от неговата съпруга.”

Дотук с щастието в живота на Екатерина. На 15 февруари 1891 г. насред София пада убит младият финансов министър Христо Белчев – удобен повод за разправа с опозицията, водена от Петко Каравелов. Още същия ден той е арестуван.

Зловещите слухове за жестоките побоища над политическите затворници карат Екатерина Каравелова, вярна на себе си, да събере жените на арестуваните – Анна Георгиева и г-жа Орошакова – и заедно да напишат писма до чуждестранните консули в България с молба за съдействие: по-скоро да бъдат насрочени делата на арестуваните.

Срещу съпругите на арестуваните веднага е възбудено дело за

„предателство и клевета”

срещу българското правителство пред чуждите консулства.Като старша сестра в болницата към Военното училище, 1912 г.

Трите дами са сложени под домашен арест. Пред къщите им се разхождат стражари и никой не може да се среща с тях. Министър-председателят Стефан Стамболов разбира, че времето не работи в негова полза и бърза да насрочи делото, а назначеният набързо съд имал предварително указание за присъдата.

Споменът за процеса е описан пак в Юбилейния сборник. Прокурорът започнал своята обвинителна реч с искане наказание за държавна измяна – смърт чрез обесване за г-жа Каравелова. При гробна тишина председателят ѝ дал последна дума. Изправила се тя, огледала всички с овлажнели очи и спокойно отговорила: „Няма що да кажа. Не се чувствам виновна. Направих това, което би направила всяка жена на мое място за мъжа си!” Съдът се оттеглил на съвещание...

„Виновна ли е г-жа Каравелова?”

обърнал се председателят и към третия съдебен заседател Стефан Калъпчиев. От отговора му се решавала съдбата на подсъдимите. Настъпила гробна тишина. Калъпчииев станал, вдигнал с попуканите си обущарски ръце делото и казал: „Виждате ли това дело? То е политическо! Аз намирам, че госпожата е невинна. Тя хубаво ви каза: всяка жена би направила това, което направиха тя и другарките ѝ за своите мъже.”

Още на другия ден след смъртта на Петко Каравелов (24 януари 1903 г.), Народното събрание гласува народна пенсия за семейството му. Няма да се спирам на подробностите около смъртта му, както и на отношенията между Екатерина, Лора и Виола. Поне не тук и не сега.

Получила пенсия, Екатерина, 42-годишната вдовица, не може да остане повече на държавна служба и да учителства. В страница от дневника ѝ четем:

„Душата жадува спокойствие. Неуже ли има още години да се карат тъй – глухи тревоги, вълнения, изтезания сърце да пълнят и тровят, а пред света с лице засмяно да ходя... Тежък, непоносим дълг! Защо? За кого?... Да, Дон Кихоте! Търпи и трай!”

Смисъл и утеха ще потърси в обществено-полезена дейност. В дните на Балканската война тя работи в най-голямата софийска болница към Военното училище – доброволно и безвъзмездно, в продължение на 13 месеца. И отново четем в спомените, публикувани в Юбилейния сборник:На парахода Ордуна на път за САЩ, 1924 г.

„Госпожа Каравелова се отличаваше със своята тактичност и умение, със своята сдържаност и справедливост... През пролетта сред болните настъпи общо униние. На нея те открили своята мъка: „Нивите, майко, ще останат незасети, децата хляб няма да имат.” И понеже не вярваха, че жените им са се справили със земеделската работа, Екатерина Каравелова, която добре ги разбираше, измисли чудесен начин да ги успокои. Издейства от управата на болницата да бъдат изпратени в различни краища на страната, по един-двама от тези оздравяващи, които без вреда могат да прекъснат за кратко лечението си. Тя бе намерила вълшебно средство да успокои раздвоената душа на българския войник.
По-късно, след жътва вече, получи писмо, а вътре един узрял житен клас, поздрав от далечно село с надпис: „Женски труд, Божи дар”.

Името на Екатерина Каравелова е свързано и с най-старото софийско женско дружество „Майка” и създаденото към него девическо професионално училище „Мария Луиза”. Повече от 20 години тя е негов неизменен председател.

Каравелова председателства първата конференция на жените, довела до създаването на Българския женски съюз. Дългогодишна председателка е и на Съюза на българските писателки, създаден по нейна инициатива.

След първата национална катастрофа от 1914 г. заминава за Русия, където използва личните си връзки с управляващите среди, за да помогне за възстановяването на добрите отношения между двете страни. В писмо до Фердинанд тя отново дава израз на дълбоката си вяра, че България може да разчита на Русия.

В Русия я догонва и вестта за трагичния край на Лора. Външно не дава израз на мъката си, но това, което става в душата ѝ, изразява само с едно изречение в дневника си: „душата ме боли и ми се ще да зарева като селска баба”.

Превъзмогнала личаната си трагедия, Екатерина продължава да работи за хората, за Отечеството. „България трябва да се научи най-после да си създава приятели в чужбина, където се решават съдбините й” – пише тя в дневника си.

Председателка и един от най-дейните членове на Международната женска лига за мир и свобода, Екатерина Каравелова е делегатка на конгресите във Вашингтон (1924 г.) и Дъблин (1926 г.). Ето няколко фрагмента от дневника й, отразяващи пътуването ѝ до САЩ:Екатерина Каравелова, 1926 г.

„Петмилионната грамада с широките авенюта и тесни улици, с първите небостъргачи, които видях, улиците, на които краят не се вижда... Навред благосъстояние, богатство, разкош, удобства, доведени за жената до минимум труд и физическо напрежение... А умствено напрежение, и тънък усет у американката рядко се среща... Българките не си знаят цената: колко труд и сили отнема нашето домакинство и пак жените ни имат желание и намират време за духовна култура....”

С дела, с перо и с творчество Екатерина Каравелова защитава своята кауза за мястото на жената в обществения и политически живот. В отделна тетрадка, на френски език, е съхранена студията ѝ „Българката вчера и днес”. Публикувана във Франция, Холандия, Швеция и САЩ, студията предизвиква голям интерес:

„Ролята на българката не е в това да раздухва политически страсти. Издигната над тях, нейната обществена мисия е да бъде връзката за тържеството на висшата правда и справедливост, които нямат партийна принадлежност...”

Актуално звучат думите ѝ и днес, нали? Колкото и да се старах, маркирах само част от многостранната личност на тази необикновена българка... Защото образът на Екатерина Каравелова не може да се побере в рамките на един портрет, в ограничения отрязък от време, страници или думи.


Създадена на 20.10.2010 г.

Коментари

  • D41d8cd98f00b204e9800998ecf8427e?size=50&default=http%3a%2f%2fassets.club50plus.bg%2fassets%2fuser%2fdefault_pictures%2fmale

    София написа:

    Преди почти 10 години

    Не трябва да бъде забравена тази изключителна българка.


  • D41d8cd98f00b204e9800998ecf8427e?size=50&default=http%3a%2f%2fassets.club50plus.bg%2fassets%2fuser%2fdefault_pictures%2fmale

    gsp написа:

    Преди почти 10 години

    чудесен текс! браво на автора!