club50plus.bg

Имало едно време в един град   майстор на обувки,  тези майстори  в миналото се  наричали кундурджии. Той правел различни видове обувки - мъжки, дамски, детски, ниски и високи. При него идвали много хора, поръчвали си обувки. 
                       Майстора работел добре и съвестно изпълнявал поръчките си. Радвал се на добра клиентела, която постоянно нараствала... И зиме и лете майстора работел и не оставал без работа. 
                        Един ден  при майстора в ателието му влязла една красива млада дама. Сякаш слънцето влязло в неугледната работилница. На майстора му станало много приятно една такава красавица да го удостои със своето внимание и да влезе в магазинчето.
                       - Добре дошла млада госпожице - рекъл майстора, на какво дължа вашето посещение?
                      - Искам да си поръчам при вас едни хубави, червени лачени обувчици, можете ли да ги направите?
                       - Разбира се, че мога да ги направя, но преди това ще трябва да ви взема мярка на краката, да изчакате  около месец, защото имам доста поръчки,  а  след това да дойдете и да си ги вземете.
                       Девойчето се усмихнало, съгласило се на условията на майстора, сбогувало  се и тръгнало  да си отива....
               
                      Минали ден, два, седмица....  Любопитството на    младото момиче до къде е стигнал с поръчката майстора кундурджия не му давало мира нито денем, нито нощем.... То постоянно си мислело все за обувчиците, докато не се решило да влезе при майстора и да го попита какво става с поръчката.
                     Един ден момичето влязло в работилницата.
                     - Майсторе, помниш ли ме, преди седмица поръчах едни червени лачени обувки при теб? Какво става с тях - готови ли са?
                     Майстора погледнал изпод вежди, мислено прехвърлил всичките си клиенти през ума си и казал:
                   - Неее, още не са готови. Нали ти казах, че ще са готови след месец, а ти ги поръча при мен преди седмица.
                   - Ама майсторе, работиш ли ги?
                   - Да! - Казал майстора и продължил да работи....
                  На следващия ден любопитството отново обхванало младата дама и тя пак отишла в работилницата...
                   - Майсторе, пак съм аз - какво става - работиш ли обувките ми!
                   Пак същия отговор...
                   - Ама майсторе, много ти се моля, нека да видя до къде са стигнали обувките ми - искам да им се порадвам ....
                   - Не може сега, не са за гледане - казал майстора и продължил да работи.
                   Младата дама, обаче била настоятелна.
                    - Нека, ама нека да ги видя и след това няма да те притеснявам майсторе...
                    - Млада и красива госпожице - казал стария майстор, твоите обувки в момента изглеждат също както ти изглеждаш при ставане от сън - с раздърпана  коса, надути очи, подпухнало лице....  Когато работата стигне до там, че бъдат завършени ще можеш да ги видиш, също така както ти се показваш на хората когато си умиеш лицето, срешеш си косата и си приготвиш тоалета...Младата дама се зачервила от срам, засрамила се заради  своето нетърпение и бързо напуснала магазинчето...

До края на поръчката тя не притеснявала повече майстора, но научила един много важен урок - трябва да сме търпеливи и да се наслаждаваме на готовите, завършените неща в живота си и едва тогава да им се радваме и да им даваме своята оценка.

       Така в годините минаваха  посещения ми при моя приятел - майстора дърводелец. При всяко едно посещение научавах по нещо ново и интересно. Случките от миналото ставаха  редовна тема на разговорите. Зиме, когато снега наваляваше и студ  покриваше земята в работилницата му беше топло и уютно.  Миришеше на дърво и да  стоиш до късно в сладки приказки беше едно удоволствие. 
В тези посещения аз "купих" доста похвати от дърводелския занаят. Научих доста в областта на столарството и производството на различни мебели.
                 
                    Завърших  училище, казармата и след това започнах работа.  Посещавах стария майстор и все така обсъждахме живота, политиката, миналите събития и винаги научавах по нещо ново. Израстнах  в професионално отношение, а междувременно и той се зае да си прави нови машини. Правеше ги сам, ходеше, разглеждаше различни машини, търсене приятели (в това число и мене) за да му съдействат и направят някоя част.  Желанието му за работа беше огромно. За него всичко беше само работата. С нея той си лягаше, с нея се събуждаше. Неговия живот беше  работа.  Характера му, като на всеки голям майстор беше самоуверен, сприхав към тези, които не разбираха нищо от занаяти и техника.
                     Много сме говорили на тема бъдеще, притесняваше се за бъдещето, защото не виждаше бъдеще за занаята си след като имаше две дъщери. Той искаше да работим заедно, да се отдам на дърводелския  занаят и така да се запази още  години...  Аз се бях насочил в други области и исках да се изявявам в други сфери и дърводелството го имах само като още една придобивка, още повече, че от баща си също съм научил доста неща в тази област.
                     Интересувах се от художествената обработка на дървото, на камъка, търсех нови поприща за реализация. Научих от този майстор много истини за духовната страна на  занаятчията. Пред очите ми при посещението винаги беше портрета на Ботев. Родолюбието,  патриотизма, честността и справедливостта бяха неизменни негови спътници. 
                      Неусетно се редяха годините  събитията  следваха едно след друго. Промени се България, промениха се много хора, навиците им, но този майстор си остана същия - един великан на духа и занаята, който винаги отстояваше своите принципи във всичко и навсякъде. Имаше грижи, притеснения, разочарования, но  продължаваше напред.

                       В един топъл летен ден камбаната жално се обади. Излязох  на улицата и от моята комшийка разбрах, че вчера е починал този мой приятел, а сега започваше  опелото в църквата.  Научил в последния момент, аз останах като подкосен, влязох, преоблякох се и хукнах  към църквата, която е на около 200 метра от нас. Влязох вътре, а там  20 -30 човека изпращаха за последно майстора към вечното му жилище.... В главата ми се въртяха събития от близко и далечно минало, неможах  да си събера мислите, объркването беше пълно...  Сбогуването  мина бързо, изнесоха ковчега и  цялата процесия се насочи към гробището.  Стигнахме, разтовариха ковчега от ремаркето и носачите го понесоха към гроба. Тогава един от хората ми викна:
                          - Стефко, я донеси капака на ковчега, че пропуснахме да го вземем.
                          Взех в ръце черния капак с кръст, направен от фазер. Лек като перце в ръцете ми този капак извика толкова размисли в този момент, които винаги ще помня докато съм жив.
                          Този селски човечец, майстор със златни ръце, с огромен дух, направил през живота си толкова красиви и истински неща, зарадвал стотици хора с майсторството си не заслужаваше тази участ, да бъде поставен в този фазер. 
                           От очите ми се стичаха сълзи. Едва сега осъзнавах величието на един обикновен човек предал на хората от своите добродетели...
                            Хвърлихме по шепа пръст за Бог да прости и си тръгнахме....
                      
                            За мене остана удовлетворението, че можах да направя надгробния паметник на този велик майстор.
                  
                            Бог да те прости, майсторе,  да бъде  вечна твоята памят!
                          
                                                                    Почивай в мир! 

Още за Великия майстор четете тук