Паула Савова: Родолюбието е заразно

Normal_paula_savova

Наследницата на Димитър Шишманов и проф. Иван Шишманов за размахването на пръста, детските книжки и бъдещите си планове

На визитната картичка на Паула Савова би могло да се напише „гражданка на Европа“. Родена е „по погрешка“ във Виена, на път за Амстердам, където майка й отишла да види родителите си. Проходила в Холандия, прекарала целия си трудов живот в Германия, след пенсионирането Поула разделя времето между София и Франкфурт. Но ако някой я попита каква се чувства, без секунда колебание отговаря: „Българка!“

Получих покана от Паула Савова–Тюмел за представянето на книгата Създадени сме и за размишление... Димитър Ив. Шишманов: биография на 21 октомври, в Старата Шишманова къща на „Шипка“ 11 в София.

С Паула се познаваме от години. Тя е наследница на Димитър Шишманов, внучка на съпругата му Пенка Савова–Шишманова. През 90-те в рубриката „Неповторимото“ на БНТ заснехме три художествено-документални филма за членовете на семейство Шишманови: баща (проф. Иван Шишманов), майка (Лидия Шишманова) и син (Димитър Шишманов). Все личности, оставили диря в културната история на България.

По онова време вече беше започнало „завръщането“ на писателя Димитър Шишманов в света на книгите, при новите поколения читатели. На представянето на дневниците му Писма до мен самия през 1995 г. се оказа, че няколко реда зад мен седят и неговите наследнички: Паула и Вера. Там и се запознахме.

Политическите промени бяха позволили на Паула да се завръща в България, и оттук насетне тя се беше посветила на идеята не само да научи повече за родовите си корени, но и да помогне за възкресяване на едно творчество, доскоро напълно зачеркнато от историята на литературата ни.
Преди да отпътува обратно за Германия, Паула беше любезна да разкаже повече за идеята и за живота си.

Какъв е образът на Димитър Шишманов в твоите ранни детски спомени?

От страна на баща си имам двама дядовци, и като дете бях много горда. Бащата и майката на татко се развели и тя се омъжила за Димитър Шишманов – синът на проф. Иван Шишманов. Не го наричахме „дядо“. Братовчедка ми Вера и аз му викахме Мика, както се обръщаха към него и всички останали. И към баба ми Пенка се обръщахме също на малко име. Най-ясните ми спомени за него започват от Гърция, когато им бяхме на гости. Той беше пълномощен министър в Атина. Много обичаше децата и умееше да контактува с тях, за разлика от другия ми дядо, генерал Савов, на когото може би му пречеше това, че е бил военен… Миката умееше да се вживява в детската психика и когато ни поучаваше, не „размахваше пръст“, а намираше начин да ни обясни защо не трябва да постъпваме така.

Години по-късно, в София, на връщане от училище, аз обичах да ходя у тях, да си приказваме и да разглеждаме заедно списанието, което той получаваше редовно, а аз  обожавах да разглеждам. „Нешанъл Джиографик“, което се издава и до днес.

Още нещо помня. Всяка неделя по радиото имаше „Час за детето“, Никола Балабанов разказваше приказки. Една неделя каза: „Сега ще ви разкажа една приказка от Димитър Шишманов.“ Зарадвах се. Знаех, че той беше и писател, но у дома не се говореше много за това – татко четеше вестниците, а майка ми немска и английска литература. Никога не бях чувала Миката да се хвали с успеха на своите творби. Мисля, че би било под неговото достойнство.

По една статистика на Народна библиотека тогава той е бил един от най-четените автори в периода на 30-те години на миналия век. А аз трябваше да стана на 40 години, за да осъзная какъв популярен и тачен писател е бил моят дядо Мика.

Живеех в Германия и през 1970 г. посетих един семинар на Фондацията на социалдемократите. След вечерята отидох в библиотеката да си избера книга за приспивно четиво. Попаднах на Bulgarien от Христо Огнянов. Четох почти цялата нощ откъси от българската история и биографии на видни българи.

За Димитър Шишманов пишеше: „Писател, с когото България би се представила достойно сред европейските интелектуалци. Благодарение на своята богата начетеност и разностранна култура той свързва името си със следвоенния реализъм в България.“ Стана ми много драго.

За последен път го видях в ранната пролет на 1944 г. в Панчарево, където Министерството на външните работи се беше настанило след бомбардировките на 10 януари. Миката и Пенка живееха там при свои приятели. Прекарах при тях две седмици, докато майка ми стягаше багажа за пътуването ни до Германия.

На сбогуване той казал на мама: „Ние вече няма да се видим. Пожелавам ви да оцелеете и при вас всичко да тръгне добре.“

Тогава мама не ми каза тези негови думи. Едва през 1945 г., когато по някакъв начин научихме, че е бил осъден и разстрелян, мама повтори думите му: „Ние вече няма да се видим.“

Как стигна до идеята за „възкръсването“ на Димитър Шишманов, заличен от българската литература и култура след 9-и септември? През годините, дори и при няколкото чествания на бащата, проф. Иван Шишманов, никога и никъде не се е споменавало името на неговия единствен син.

Като че ли и съдбата ми помогна това начинание да се превърне в смисъл на живота ми от тук насетне. Пенсионирах се в Германия на 60 години. Точно по време на политическите промени в Европа. Падна Берлинската стена и вече можех спокойно да идвам в България. Още през 1990 г. си дойдох и обиколих роднините. И оттогава деля времето между тук и там. Но повече съм тук. Предпочитам България и ако не бяха тези ужасни улици, най-вече тротоарите в София, които зимата не се почистват и ме е страх да не падна и счупя нещо... и не дай Боже да вляза в българска болница... но това е друга тема…

След промените ни върнаха Шишмановата къща на ул. „Шипка“ 11 и аз реших, че това е отново знак на съдбата; че Димитър Шишманов трябва да заеме своето място в българската литература и да излязат на бял свят творбите му. Заех се с преиздаването им. Помогна ми една приятелка, Мария Владимирова.

Не беше лесно. Трябваше всичко да се извади от Народна библиотека, да се осъвремени правописът. Не позволих никаква редакция на текстовете – да останат така, както ги е написал Димитър Шишманов.

Започнах със сборника разкази Странни хора в издателство „Хемус“. Интересно съвпадение беше, че Димитър Шишманов е издавал своите произведения също в „Хемус“. Сега това беше друго издателство, но пък със същото име.

(За да видите снимките в цял размер, кликнете върху тях)

    

След две години започнах подготовка за преиздаване и на другия сборник с избрани творби Блянове край Акропола. Междувременно издадох една детска книжка Любими приказки на баба. Вече споменах, че Шишманов е писал и детски приказки. Публикувал ги е в детски списания. И тях издирихме и извадихме от периодичните списания, съхранени в Народната библиотека. Доста работа. Тях ги финансирах абсолютно самостоятелно. Интересно е, че излезе най-скъпото издание, нищо че е една тънка детска книжка. Но затова пък малките читатели ще се докоснат и до илюстрациите на двамата големи български художници Вадим Лазаркевич и Георги Атанасов.

Много ми се искаше да излезе биография на Димитър Шишманов и се радвам, че проф. Елена Михайловска се зае с нея. Моят дядо Мика отново ще заеме своето достойно място в историята на българската литература, на българската култура.

Имаш ли планове за в бъдеще?

Сега не знам, но ми се иска да продължа с пиесите на Димитър Шишманов. Те са били поставяни на сцената на Народния театър. Много ще се радвам отново да бъдат показани на софийска сцена. Още повече, че тематиката на едната звучи толкова съвременно. Но това – догодина.

Откъде идва това твое родолюбие?

Най-съкровеното ми желание в годините беше да видя написана биографията на другия, кръвния ми дядо. При Димитър Шишманов съм доведена внучка. Истинският ми дядо е генерал Савов. За мен той е участник в българската история, най-вече защото в неговото сърце България е била на първо място, преди семейството и преди децата му. Това чувствах при контактите си с него, от разказите на родителите ми, и предимно от баща ми, неговия син. С тази задача се зае моята приятелка – журналистката Виолета Божерянова. Тя две години се рови из архивите, докосна се до всички възможни източници.

Благодарение на това и аз научих повече за моите родови корени. А те наистина са впечатляващи. В рода на генерал Сава Савов има не малко личности, борещи се за българската кауза. Те са го възпитали и формирали като пламенен българофил. За това не е чудно, че в анкетата, която попълнил при излизане в запаса на българската армия, е записал своя девиз в живота „Всичко и всички за България“. Не знам! Може би родолюбието е заразно или се предава по наследство?!


Създадена на 26.10.2010 г.

Коментари

  • D41d8cd98f00b204e9800998ecf8427e?size=50&default=http%3a%2f%2fassets.club50plus.bg%2fassets%2fuser%2fdefault_pictures%2fmale

    мария написа:

    Преди около 9 години

    Възхищавам се на личности като г-жа Савова,да изтрие една несправедливост - убийството и забравата на Димитър Шишманов.
    БАН-Институт по история,Институт по литература,Институт по история на българската литература,какво правиха 20 години?


  • 3e0740113804aa957fb041bc3f808e13?size=50&default=http%3a%2f%2fassets.club50plus.bg%2fassets%2fuser%2fdefault_pictures%2fmale

    соня петрова написа:

    Преди около 3 години

    Колко тъжно! Потомък на такъв род да няма истински наследници!