Поетът с неспокойна душа - Пеньо Пенев

Normal_plamuk.wordpress.com

„Как е страшно на път – кръстопът по рецепта живот да живееш!"

„Митко!
Приятелю стари и насъщни!
Омръзна ми да бъда бездомен, безработен, необичан...”

Това са думите, с които Пеньо Пенев се прощава с приятелите и живота, направил сам своя избор.

Роден е на 07 май 1930 година в Севлиевското селце Добромирка, но детството му е далеч от безгрижието и детската радостност.

Самият поет неведнъж споделя, че още като дете се е чувствал подтискан и нещастлив, което в най-голяма степен се дължи на нестабилната семейна среда, в която расте. От малък има склонност към дълбока и тежка меланхолия, което може би определя и поетическите му увлечения.

Едва в трети клас е, когато прави първите стъпки в поезията, а в гимназията вече пише освен стихотворения и сатира, и фейлетони. Изявява се и като пламенен рецитатор на стиховете на Вапцаров и Смирненски, Есенин и Маяковски.  Маяковски е кумир за младия Пеньо и по-късно кръщава и съня си на големия руски поет – Владимир. Портретът на Маяковски е и този, който поетът на Димитровград целува, преди да погълне веронала.

Животът на Пеньо Пенев е белязан от драматична душевна нестабилност,

непрестанно духовно търсене и вечен бунт срещу живота.

„Аз обичам живота, но съм влюбен в смъртта" – казва той и наистина непрестанно я търси и всячески се опитва да я направи своя половинка.

Знам, няма и не вярвам в орис,
но вечна болка пари в мен.
Сърцето ми е пълно с горест –

за горест сякаш съм роден,
Преминал в жажда през пустини,
чист извор нийде не съзрях. –
На двадесет и шест години
аз цял век вече изживях.

(из „Жребий")

Kа 16  се включва в младежките строителни бригади, които изграждат Димитровград и от този момент нататък сякаш това става неговия начин на живеене. Влага целия си устрем и младежки хъс, като не спира да пише. И във всичките му произведение се вплита сложната му личност – един неудачник, определящ сам себе си като такъв, желаещ по-хубав, по-светъл свят и същевременно разочарован от всичко, с което се сблъсква.

Въпреки противоречивата си натура, Пеньо Пенев е останал в спомените на съвременниците си като човек добронамерен, отворен за приятелите и без грам творческа суета или ревност. Били са му чужди всяко славолюбие и поетически егоцентризъм. Поезията му по-скоро е вик, израз на самия него, плод на личностните му търсения, една словесна фотография на живота, отколкото заявка за творческа позиция.

Фейлетоните му са остри и изобличаващи, а сатирата е лишена от всякаква мегафоричност и именно поради това Пеньо Пенев си създава много врагове, особено на отговорни позиции. В брой 51 от 28 юни 1957 г. във вестник „Димитровградска правда" се появява следното съобщение: „Редакцията на в. „Димитровградска правда" съобщава, че лицето Пеньо Пенев не работи повече от три години в същата. Той с нищо не заангажирва редакцията на вестника."

Това съобщение съвсем не отговаря на истината, защото съвсем доскоро вестникът е отпечатвал произведения на поета.

Следва все по-голям и по-голям житейски спад,

като Пенев намира утеха на самотата и житейската си непригодност в алкохола. Алкохолизмът се превръща в злокачествено заболяване на поета и въпреки, че близките му хора се опитват да го спасят от този му порок, той упорито продължава да дави неспокойната си и неудовлетворена душа в спирта.

Няколко пъти и прибиран за лечение в психиатрията, но и това не е помагало.

Дългите години на непрестанни грижи, на безпаричие и безпреспективност; буквално го смазват и тотално обезверяват. Думата утре за него винаги означава несигурност. Неудачите, професионалните провали, водят след себе си и тежки проблеми в брака му, го изваждат съвсем от равновесието, което и без това постига трудно. Меланхолията, на която е подвластен през целия си живот, става основният двигател на съществуването му и на решенията, които взима.

Ех, ако бях поживял още 5 години поне, щях да напиша много стихове, половината от които най-хубавото в нашата поезия, ех, ако бях..."

Това са едни от последните редове, които оставя след себе си, – една въздишка по несбъднало се бъдеще.

Но въпреки неудовлетвореността му приживе, стихотворенията, които ни завещава Негово Величество Поетът, са едни от най-хубавите в българската поезия и високо оценени от потомците.

Кой казва, че мойта Родина е
бедна на крепости,
зали,
разкошни дворци? Кой казва, че тя е
на място последно, без владетел велик,
без велики творци? Кой?
Вие ли, господа бизнесмени, заробили алчно
на човека труда? Елате сега
в тази земя обновена, елате и вижте
добре,
господа! Вий техника имате –
модерна, голяма! С какво ли не
вашият свят е прочут! Но нямате!
Нашите хора вий нямате – свободните хора
на свободния труд! Елате и вижте!
(из „Негово Величество Човекът")


Създадена на 07.05.2014 г.

Коментари

  • A5c1e54a1b0a8a32bc11a98effe59507?size=50&default=http%3a%2f%2fassets.club50plus.bg%2fassets%2fuser%2fdefault_pictures%2fmale

    Венко Венков написа:

    Преди почти 6 години

    "Пътека" е шедьовър на поезията, принос към световната литература дори ако не е известно, химн на отчаянието и терзанието, израз на висша човечност. Добре, че го има в ИНТЕРНЕТ, дано го прочетат, които не го знаят. Никой поне българин не бива да пише поне интимна лирика даже само за четиво на себе си, ако не го харесва. В него творбата е творецът и обратно.