club50plus.bg

Ако искаш да видиш рая, разходи се из Биюк Ада

Първата ми работа, след като се настаних в кокетния истнабулски Артхотел, беше да се озова на една от централните улици с трамвайната линия – сигурен ориентир за туристи като мен. Предвкусвах, че започва един ден в приказките от ”Хиляда и една нощ”. Пътят ме изведе в обширен парк, от двете срещуположни страни на който величествено от векове си съперничат “Света София” и “Синята джамия”. Физиономията ми, онемяла от възхищение, показва, че съм турист, обект за “нападение” от многобройните гидове и продавачи на сувенири. Всеки иска да те спечели за собствената си кауза. Погледът ми попадна върху стъклена витрина, в която рекламираха различни забележителности. Различих думите Принцови острови – бях чувала някога това име. Признавам си, нямах и понятие къде се намират, но реших на момента, че почивката ми в Истанбул няма да бъде истинска без някое наистина екзотично приключение. Не беше трудно да попитам и да се ориентирам къде се намират. Разбрахме се на международния англо – турско – български език, подкрепен с жестовете на ръцете. Разбрах само едно, как да стигна до пристанището, откъдето тръгват кораби до тези острови. Не след дълго бях на пристанище Кадикьой. Потопих се в приказката и реалността малко отстъпи назад. Все едно бях в друго време и друг свят. Човекът, когото попитах, ми обясни, кога тръгва поредният кораб, и колко струва билетът, след което вече започна да работи за себе си. Каза ми, че трябва непременно, ама непременно да сляза на четвъртата спирка и че там е най-големията остров, а той има там рибен ресторант. И аз задължително трябва да отида да обядвам точно в този най-хубав ресторант. Невероятен търговски нюх, бях поразена. В Истанбул е невъзможно да стоиш сам и да не се намери човек, с когото да поговориш. Така познанията ми се запълваха. Разбрах, че Принцовите острови са разположени на юг от мегаполиса и са архипелаг от девет острова в Мраморно море. По време на Византийската империя детронираните императорски особи и други държавници са изпращанаи там в изгнание. От по-новата история – през 1929 година тук е пребивавал и руският дисидент Лев Троцки. През летните месеци заможните истанбулци и тълпи туристи от цял свят търсят прохладата на морския бриз и уюта на елегантните къщи от 19 век.

Точно в определения час корабът ми се отлепи от кея и се понесе по спокойните води на Мраморно море. Преживяването на палубата по време на двучасовото пътуване е наистина вълнуващо. Корабът се напълни с многоезична тълпа. Туристите, различаващи се по език, цвят на кожата, начин на обличане, си приличаха по едно – всеки носеше знаменцето на своята държава, на шапката, на сака, на тениската или шалчето си. Корейците не можеха да бъдат сбъркани в това многообразие. Те бяха в червени дрехи, все едно току-що идваха от стадионите на отминалото футболно първенство. Бях единствената българка на този кораб, а нямах и най-елементарна значка за национална принадлежност – пропуск, който никога повече няма да направя. Погледът ми се рееше във всички посоки, за да не пропусна нещо. Отляво беше Азия, отдясно Европа. Корабът се движи успоредно на азиатския континет, където цялото крайбрежие е гъсто застроено – всичко това продължаваше да бъде Истанбул или предградия, не можех точно да различа. Наистина на този многомилионен град му трябва място, и той го беше намерил върху двата континента. По палубата на кораба сновяха стюардите с подноси в ръце, шумно подканящи пасажерите да се почерпят с чай, кафе, пресен портокалов сок, неизменните гевреци със сусам, ментови бонбони и, разира се, чудесата на модерния свят, кутийки с кола и какво ли още не. Алъш-веришът вървеше безотказно. Броях спирките, нали ми бяха казали четвъртата, и пред погледа ми се появи Биюк Ада. Не напразно за него казват, че е дарен от небесата. Гледката е фатастична, огромен зелен хълм, покрит с борови гори. Малко по-надолу стига до морския бряг една огърлица от бели нискоетажни постройки, дървени разиденции, килими от цветя, спускащи се от балконите до самата вода. Корабът намаля ход и бавно се приближава към пристана. Буквално те изсипват хипнотизиран на кея. Многобройната тълпа туристи и веселата глъчка за миг се поглъщат от спокойствието и тишината на острова. Няма блъскане, няма шум, няма нервни физиономии. Да, няма и коли. Тук на Биюк Ада, можеш да се разходиш като си наемеш шарен файтон, теглен от два коня. Цялата тази красота се поддъра в този вид от човешка ръка. Главният виновник за това е мениджърът на автомобилната туринг-асоциация на Турция. Той дава идеята за възстановявавне на блясъка на Биюк Ада. Отпуснатите средства отиват за възстановяване на сградите и красиви и модерни постройки, които да се използват като туристически обекти.

Жителите на острова са главно етнически гърци, евреи и арменци. Комбинацията на тези етноси е показана в облеклото, фреските по сградите, менюто в многобройните заведения. Сливайки се с тълпата от цял свят, можеш да опиташ плод, парченце сладко лакомство от подадената ти с дланта нагоре ръка, знак на добронамереност, и задължително в прозрачна найлонова ръкавичка. Странно за някои наши представи, но тук хигиената е на почит. Денят минава неусетно. На кея бавно се приближава корабът, с който трябва да отплавам обратно към Истанбул. И когато той се отлепи от пристана, си помислих: беше като в приказка от “1001 нощ”, която с удоволствие бих прочела отново.

автор Станка Шингарова