Или как стигнахме до края на света

10март. Можех ли да повярвам, че двете седмици в Южна Америка минаха толкова бързо и че в момента на писане на тези редове летяхме обратно към родната стара Европа?

Ето какво се случи на 9 март. след Патагония, Огнена земя и Игуасу, дали Колония – малко старинно градче в Уругвай, твърде важно за историята на португалската колония и едно от най-старите в страната – можеше да ни впечатли с нещо невиждано? По-скоро не. Край реката обаче имаше пясъчни плажове, досущ като на море.

Тя, реката, е изключително чиста като състав, но за жалост заради почвата цветът ѝ е като на рядка кал. Това някак не те кара да искаш да се гмурнеш в жълтеникавите води на Ла Плата.

Прекосихме границата с ферибот и забелязах, че народът купува от фрий шопа, все едно че краят на света настъпва съвсем скоро. Всъщност реката играе голяма роля за икономическото развитие на страната. Като граница – с фериботите и безмитните магазин, а също и с многобройните плаващи казина.

В Буенос Айрес този тип увеселителни места са забранени на цялата общинска територия, но тъй като реката се води национална територия – там може. Затова и жадните за хазарт аржентинци и гости на столицата яко се възползват от тази вратичка.

Хазартът е в кръвта на латиносите. В цяла Аржентина е осеяно под път и над път с казина – те са най-големите сгради почти във всяко населено място и се радват на най-висока посещаемост. Един австралиец от гръцки произход, с когото се запознахме в Игуасу, идваше от Перу, и каза, че само в Лима има над 4000 казина.

Обратно към Колония – първоначално градът е бил португалско селище. После, без много бой, преминава в ръцете на испанците. Както на най-перфектния английски, който съм чувала от испаноговорящ, ни каза местната екскурзоводка: „португалците се водят контрабандистите на Европа, и битките не ги влекат. Но ако може по контрабанден начин да постигнат нещо, са царе."

Колония е приятно малко градче с много дървета – слава Богу, защото жегата беше голяма. Напомня малко на Тринидад в Куба и на Медина в Малта: архитектура, крепостни стени, атмосфера, площадчето с катедралата, страничните улички с магазинчета и заведения. Имаше много възрастни жени на велосипеди. Ама много възрастни – достолепни дами с прически и накити, някои на велосипеди, други с бавна походка. Интересни бяха.

Три часа за Колония са напълно достатъчни според мен, особено в жега като тази на 10 март. След като разгледахме най-старите сгради и съоръжения – крепост, кметство, резиденция на губернатор или както там се казва началника на града – похапнахме и се отправихме към прекрасния площад до централната катедрала. Намерихме едно приказно бистро, където двама дългокоси сладури свиреха на класическа китара – много небрежни и много талантливи.

Те създаваха една лежерна обстановка: топло, чудни бавни ритми, фреш и вкусна салата, кафе. Знаеш, че си за малко; знаеш, че всичко свършва съвсем скоро; знаеш, че едва ли някога ще си там. И хем ти е тъжно и прималяло, хем ти е приятно. Хубав момент, един от тези, в които животът не те отминава, а ти кима приятелски и ти казва, че много те обича.

Това е яркият ми спомен от Колония и Уругвай, 25-та в списъка на посетените страни, последна засега. Иска ми се накрая да направя нещо като обобщение на моята Южна Америка.

Как ли се оформят впечатления от пътуване, което малко или много променя живота? Още преди да заминем, споделих с мой прекрасен приятел от Виена, че потеглям на дълъг път, че съм в емоционален дисбаланс и огромното разстояние леко ме плаши. Той ми писа, че всичко ще е наред и че пътуванията до края на света са много важни и наместват емоции и усещания. Напълно вярно, но ефектът се усеща със закъснение.

Както навсякъде из континента, така и в Аржентина, хората не си дават много зор и няма да видиш местен да се скъсва от работа. Липсва европейското напрежение в общуването, уговорките почти винаги са плаващи и променливи, а времето не е фактор за точност. От една страна това може да подразни човек, но да даде урок, че не бива да се опитваш да контролираш всичко и на всяка цена, защото нещата така и така се подреждат.

Аржентинците са най-космополитен етнос на Южна Америка, с най-европейски черти и най-голяма смесица от цветове. Учуди ме, че има малко негри и мулати, заради което Лондон може да ти се стори сърцето на Африка.

Мъжете си ги представях по-представителни. Интересното е, че по-възрастните мъже са много по-елегантни и поддържани от по-младите. Последните ми се строиха трътлести и разплути, докато в по-старото поколение се забелязваше един финес и стил, които вече май са на изчезване глобално.

Чувствата се демонстрират открито и естествено. Хареса ми, че хората се прегръщат и целуват по улиците, личи си, че обичат ласките. Няма никаква показност или пошлост и точно това придава свежест и непосредственост на общуването им. А подвластни на ласките и тяхната публична проява са и млади, и възрастни.

Злоба, завист, нетърпение – не ги срещнахме. Всъщност това е основната разлика между нас и тях. Защото те не са особено предприемчиви, не си дават зор, корумпирани са, може би доста повече от нас, но липсата на завист и злоба им помага да постигат нещата с по-малко съпротивление.

Татуировки – на голяма почит са. Според мен може би половината население, а нищо чудно и повече, има татуировка някъде. Семпли, стилни, някои почти незабележими, но силно разпространени, без оглед на възраст и пол.

Пуши се масово, но при стриктно спазване на забраната за пушене в каквито и да било помещения. Интересното обаче е, че не излизат да пушат отвън пред заведенията, както е разпространено в Европа и Америка, а масово пушат, докато ходят по улицата. Сестра ми заподозря, че ги мързи да излизат навън за цигарка. Мисля, че това е напълно вероятно.

Храната е вкусна, по-близка до италианската кухня, отколкото до типичната южноамериканска, която аз най-често свързвам с бобови, домати и люто. Огромни порции навсякъде, и само един единствен, когато път успях да изям всичко в чинията.

Бира – пие се, но не колкото тук. Сервират я изстудена като шампанско, в пластмасови кофи, пълни с лед. За мен беше странно, но за тях е съвсем обичайно.

Хотелът ни в Буенос Айрес – Gran Hotel Argentino – по всички закони на пазарната логика не би трябвало да съществува. Отвратителна климатична инсталация, децибелите надвишаваха значително излитането на самолет, нелюбезен и мързелив персонал, някои стаи могат без проблем да служат за декор на Големите надежди на Дикенс. И въпреки това, хотелът се пукаше по шевовете от гости. Защо – така и не разбрах.

We will Rock you – рокаджиите на континента, това са аржентинците, евала! Рок и блус звучат навсякъде, не само пò на юг към Патагония и Огнена Земя, където латино ритмите са изхвърлени от музикалния репертоар или поне ние не ги чухме, но и нагоре към Игуасу, където изненадата беше още по-приятна.

Скука и сивота – липсват. Но каквото и да се каже за Аржентина, ще бъде вярно, но непълно. Има магия във въздуха, има стил, има приказна природа, кипи бурен живот, хората са интересни, има мизерия и можеш да се подразниш.

Равнодушието обаче там те изоставя напълно. Вместо това се носиш като малка частица сред най-яркото небе, най-цветните облаци и си казваш: „Господи, благодаря ти, че ми подари всичко това."

Аржентина едва ли ще плаче за мен, но на мен от време на време ми иде да пророня някоя сълза за времето, което изкарахме там, и за всичко, което видях, усетих, долових. Не, това просто не може да е сбогом, затова не плача, а започвам да подготвям ново пътуване.

снимки авторът