Или как стигнахме до края на света

6март, ден, който не съдържа нищо откъм програма и забележителности, защото единственото планирано за него беше полет от Буенос Айрес до Игуасу.

Игуасу е коренно различно място от Патагония и Огнена земя, тук си е истинската Латинска Америка. Природата, въздухът, цялата атмосфера силно ни напомняха за Куба – подобна архитектура на хотела, субтропична растителност, влажен въздух, лениви хора. Всичко тръгва на забавен кадър, но нещо май вече не ме привлича тази разлагаща разпуснатост, когато жегата отслабва сили и воля, и искаш кротко да лентяйстваш. Не че аз не искам да лентяйствам, но ми се ще да е по-фино и ненатрапчиво.

Пристигнахме в Игуасу вечерта и отидохме с такси до самото градче. Но пък вечеряхме приказна риба в един ресторант, който ни го препоръча младежът от туристическата фирма. Същият младеж в началото ни се стори много разбран и надежден, но раздялата ни не беше от най-приятелските. Във всеки случай сполай му за добрия избор, който ни препоръча. Дори и сестра ми, която не е най-големият почитател на рибата, разви силна симпатия към тези блюда.

Предишния ден бяхме на 1000 км от Антарктида, днес – почти в сърцето на джунглата между Бразилия и Аржентина. Пълно е с бразилци, меката им мелодична реч се носи и приспива. Но и хората са вече по-различни, по-тъмни, малко по-кресливи, малко повече напомнящи за мургавите ни събратя.

Утре предстои пътуването до водопадите. Отсега знам, че ще бъде пълно с орди жадни за природни забележителности люде. Но, да видим...

8 март Всъщност текстът е писан на 9 март, пропуснах 8-и, защото емоцията от къпането във водопада бушуваше толкова силно, че не можах да се концентрирам изобщо. Усещането за тънката истинска любовна връзка между Бог, природа и човек усетихме най-пълно именно в лодката под струите на един от водопадите Игуасу.

Ще се опитам да карам по ред.

Водопадите са си природен феномен, който те пленява и пречиства, това е факт. Също така е факт и присъствието на хиляди туристи и ако търсите по-уединено съзерцание, изберете време различно от това между 10 и 18 ч, и да не е март. За другите месеци и часове не мога да дам мнение.

Автобусът с туристи този път беше четири пъти по-голям от тези в Патагония, да не говорим за Огнена Земя. Хората също бяха много – и в автобуса, и в националния парк на водопадите. Организацията по качването на открито влакче, което минава през така наречената „джунгла" е добра, но при толкова много хора и при тази висока температура, започваш да се питаш ще бъдат ли оправдани очакванията и леките несгоди.

След 40 минути път, чуваш мощен грохот, а след няколко минути – забравяш какво си се питал, защото Дяволското гърло, най-големият от всички над 80 водопада, е пред теб. Стихията те поема, завърта, поглъща, измива. Кръщава те, ти се чувстваш лек и чист и искаш да си сам с водата, но това е неизпълнимо. А и всички искат същото, може би, но всеки си остава със желанието. А апаратите щракат ежесекундно.

Останалото до момента на потеглянето за баня под пръските, няма значение. Пек, хора, мързелив гид, обиколки, умора, жажда. Обичайните несгоди, съпътстващи туриста по туристическите забележителности.

Настъпва обаче времето, когато, в най-големия пек в два часа следобед, поемаме през джунглата към лодките, които ще ни отведат до светото кръщение. Лодките побират около 20 човека, раздадоха ни гумени жилетки, настанихме се на седалките, по четирима в редица, и прибирахме всичко в непромокаеми торби, защото обещанието е „мокри от глава до пети". И старт по реката към подножието на водопада. Оттук нататък установявам немощта на словото да предаде някои изживявания...

Както любовта не може да се опише, така и чувството ни във водата не подлежи на вербално произнасяне. С лодката стигнахме до водопада и изведнъж попаднахме в самата водна стихия, където не се виждаше нищо, освен бяла пелена. Водата те облива отвсякъде, пищиш от удоволствие, душата ти определено изскача извън тялото и не искаш това да свършва. Защото просто все едно докосваш Бога, а това е крайният стремеж на душата, нали така?...

Отдалечава се лодката и отново забива във водата, и отново пръските те поемат; и си мокър, вир вода, фонтан около теб, всичко пречиства и отмива. Всеки трябва да го изпита, едно от нещата, които се помнят цял живот.

Ездата в сърцето на Патагония, разходката с кану из канала Бийгъл в Огнена земя, гледката на пингвините на острова, и къпането тук във водопада, всички те ще останат трайно вградени в галерията ми от най-велики изживявания сред природата. Автентичното докосване до Отеца, целта на медитациите и практиките от хилядолетия насам, може да се постигне и чрез други методи явно.

След това бяхме напълно прималели и оттук нататък кротко съзерцавахме хилядите дъги, които се образуват във въздуха. Царството на водата е тук!

Вечерта попаднахме на чудно открито местенце в селището Игуасу – някакво малко площадче с магазинчета, капанчета и музика на живо. Разбирай, един ентусиаст, Блусаря, както го кръстихме, импровизираше свои си вариации на известни парчета и си свиреше все едно е сам – никакво признание не търсеше.

Блусаря носеше големи туристически обувки и потропваше с краче, отмервайки си тактовете. Голям сладур. Та, седнахме там да хапнем салата и нещо друго леко. На това площадче в далечно Игуасу на границата на Аржентина и Бразилия, Блусаря изпя редица готини рок парчета на Dire Straits, на Kansas и всички ръкопляскаха. Беше толкова свежо, пълна релаксация след ден с интензивни емоции.

Пътуването леко отиваше към своя край, но на другия ден предстоеше пътуване до Бразилия – за водопадите от другата страна.

А това на снимката са ракуните, които волно щъкат навсякъде. Господари на джунглата, господари на местата за отмора. Непоклатими в своето нахалство и пълен непукизъм. Само ако знаят колко смешно изглеждат отстрани, сигурно биха проявили малко повече приличие. Те обаче са едни големи смешници, които похапват всичко, което се изпречи пред очите им. Този екземпляр се беше настанил върху масата, в обкръжение на около шест души, и непрестанно душеше за още и още храна. Хиляди са.

Няма да се спирам подробно на екскурзията до водопадите от бразилска страна. Преминаването на границата между Аржентина и Бразилия се оказа не толкова лесно, колкото си мислехме.

За малко дори задържаха паспорта на един малък човек. Те, малките хора, бяха двойка на средна възраст, за които така и не разбрахме точно откъде са – Бразилия, Колумбия, Боливия. Латиноси, но не местни. Бяха много малки и двамата, доста пазаруваха от фрий шоповете, винаги бяха точни на сборните пунктове и много се усмихвахме едни на други.

В Бразилия гледката на водопадите е по-панорамна и мащабна, но лично на мен повече ми хареса от аржентинска страна. В Бразилия обиколката не беше толкова дълга, а и някак след първоначалното изумление от водната стихия предния ден, на следващия нямаше как да бъдат поднесени големи изненади.

На връщане спряхме да обядваме в едно огромно крайпътно заведение, явно спирка на всички пътуващите по маршрута групи. Толкова вкусна храна отдавна не бяхме хапвали. Продаваха чудесни памучни и ленени летни блузи, но уви, времето не стигна, и не успяхме да си купим нищо от Бразилия.

Денят беше 8 март и предната вечер в една малка галерийка в Игуасу, продавачката, красива латиноамериканка, ни подсети на най-разваления английски, че на другия ден е празник на жената.

Беше толкова интересно: някъде далеч, в някакво малко магазинче към 10 часа вечерта, някаква напълно непозната жена възторжено да ти припомни подобен празник. Хубава беше тази кратка среща, а самата галерия също беше много стилна и предлагаше чудесни уникати. Имайки предвид това, че престоят ни вървеше към своя край, както и финансите, не си купихме почти нищо.

Обратно към 9 март – след много перипетии, свързани с трансфера до летището, успяхме да излетим обратно за Буенос Айрес. Колата се забави безумно много и звъняхме на местната фирма. Те изпратиха бусчето със закъснение, но всичко завърши добре, и в един момент се озовахме в самолета за час и половина полет до Буенос Айрес.

На следващия ден ни предстоеше пътуване до Уругвай и градчето Колония – отново преминаване на граница, но този път с ферибот през реката Ла Плата.

Очаквайте Пътуване до Аржентина: шеста част, до Уругвай и обратно