Или как стигнахме до края на света

2март. Наспахме се, за първи път от доста време насам. Имахме и повече от прекрасна закуска: чудни малки, прясно изпечени кроасанчета, препечени филийки, сиренце, кафе. Интересно, но в Аржентина така и не ми се случи да пия хубаво, силно кафе.

В 9:30 сутринта ни бодра група от седем човека потеглихме за ранчото в Патагония. Една част за off-road пътуване из хълмовете, а другата, сред които и ние, за езда из патагонската шир.

Мястото, където спряхме, си беше сърцето на Патагония – фантастична панорама, простор и широта. Само на края на света човек може да се чувства така – малък, но на място. В нашата група бяхме четирима: аз, сестра ми и една чудесна двойка възрастни англичани. А пък водачът ни Аугусто беше приказно същество, което ми напомни за Филип от Тринога, някакъв номад, дете на природата, скитник по душа.

Аугусто е от Аржентина, но шета из Латинска и Южна Америка. Работил е като инструктор по подводно гмуркане и като трекинг водач. От 4 месеца живее в естанцията, т.е. ранчото, и развежда туристи на езда из околностите. Чуден, много ми хареса.

Много ми хареса и моят кон Фландър – белезникав красавец, добре сложен, послушен и сговорчив, за разлика от проклетията на сестра ми, която се оказа мързелива, лакома и опърничава кобила и през цялото време се опитваше да я свали от гърба си.

Разходката продължи повече от два часа и беше неописуемо удоволствие. Господи, такова усещане за свобода! Гледките са умопомрачителни, но и самата езда ми достави огромна радост. Първо се изкачвахме, а после се спускахме надолу по хълма.

След това – обяд в ранчото. За месоядните той се превърна в изтънчено кулинарно пиршество, а сестра ми дълго след това се прехласваше по говеждия стек. За мен, с трите картофа и още нещо, недотам вкусно, не беше кой знае какъв празник. Снимахме се за спомен с Аугусто и англичаните, сбогувахме се с тази приятна и мила група, и ето ни обратно в малкото Ел Калафате.

Там програмата ни беше най-малко натоварена и разполагахме с най-много свободно време. Полетът ни за Ушуая беше чак на следващия ден, и то късния следобед, но трябваше да освободим хотелската стая преди обяд, та това време висеше малко незапълнено. Градчето освен туристическата част с главната улица с магазинчета и заведения и лагуна Нимез, не предлага кой знае какво за правене.

3 март. Освен национален празник, на този ден видях за първи път Огнена земя. Привечер, след ужасен полет, за когото не искам да си спомням (но неизбежно, предвид климатични и метеорологични условия), пристигнахме на края на света – Ушуая, Огнена земя.

Мили Боже! Приземяването си беше истинска атракция – какви планински върхове и какво море! Всъщност самолетът кацна буквално на 5 метра от водата, убийствено изживяване!

Та тук се мият двата океана – Атлантическия и Тихия. Това е най-близката сухоземна точка до Антарктида и пак тук свършват Андите – точно там, където се събират двата океана. И ние сме тук.

Вечерта намерихме един чилийски ресторант, препоръчан ни от прекрасния рецепционист в хотела. Умопомрачително вкусна кухня – ядох сьомга, любимата ми риба. Беше розова, чиста, прясна, думи нямам за този райски вкус.

Градът е малък, компактен, но си е истински град, има си всичко. Казина – също. Страшни комарджии са тези аржентинци! Но тъй като скоро се стъмни, не можахме да разгледаме добре Ушуая този ден.

Мога да кажа няколко думи за по-раншните часове на деня в Ел Калафате. Това бяха едни излишни седем часа на това място. Излишни, защото вече нямаше какво да правим там, а пък времето беше твърде малко, за да си организираме някакво развлечение извън града. Но пък хубавото беше, че успяхме да релаксираме – това бяха и единствените часове на по-ненатоварен график за тези две седмици.

Мотахме се безцелно из главната улица. Навсякъде има бездомни кучета и бебета, но конфликт между двете няма: кучетата не пречат на бебетата, а бебетата не се боят от кучетата. Според сестра ми трябва да изнесем софийските бездомни кучета в Патагония, а циганите в Индия, и положението ще се подобри чувствително. С което аз съм склонна да се съглася.

Бяхме на припек в Либро бар, супер готино време, фреш от портокал, кафе и жестока музика. Много ми хареса, че аржентинците са здрави рокаджии и блусари. Във въпросния бар пускаха размазващо готини парчета, които успяха да ни разтопят напълно от бленуване.

Е, после стана малко тегаво, ама просто вече искахме да тръгваме. Тези последни часове в очакване да тръгнеш за ново място, са доста досадни понякога. Хапнахме нещо, кратка разходка, и обратно в Кау Калешен, където трябваше да чакаме да ни вземат за летището. А летището е уникално – точно в средата на ултимативното нищо, а наоколо се вижда само степта и езерото. Самата сграда е с размерите на автогара в малък български градец.

След поредното закъснение, тук напълно в рамките на нормалното, излетяхме. Много кратък и много кошмарен полет. В последните му минути животът ми мина на лента пред очите и ми се струваше, че идва краят. Летяхме над Андите, където явно се завихрят някакви течения, защото имаше много силна турбуленция. Но кацнахме успешно и всичките ми молитви бяха отправени с благодарност към пилота.

На следващия ден щяхме да ходим на поход в гората и после разходка с кану из Бигъл ченъл. Но в никакъв случай не мога да завърша, без отново да спомена чилийския ресторант Чико, в който вечеряхме.
Претъпканото с хора местенце, където се умирисваш без проблем, и също така без проблем те нахранват до насита с най-вкусно приготвената храна. Сьомгата, Господи, какви прелести си сътворил!... Тя е доказателството, че и човекът е способен на чудеса, стига да има добро желание и познания как да приготви рибата с любов.

Сервитьорът също беше едно приказно творение: материализираше се тук и там, изчезваше и се появяваше отново внезапно, кокетничеше. И беше с едни тънки мустачки, като на безвредния братовчед на Ескобар. След този така радушен кулинарен прием Ушуая се намести в сърцата ни, окопа се и остана там завинаги.

Очаквайте Пътуване до Аржентина: част четвърта, Ушуая

снимки авторът