Или как стигнахме до края на света

28февруари. На летището в Буенос сме и чакаме информация за полета ни до Ел Калафате. Една измъчена драма, която продължи няколко часа, през което време ни връщаха на три пъти от изхода за полета по неизвестни причини. Натрупа се огромна опашка от хора, пътуващи за Патагония, но движение нямаше – пълен застой и никаква информация.

Тези пичове си живеят в някакво друго измерение, няма умисъл или злонамереност, просто не им прави никакво впечатление, че хората са напрегнати и искат да бъдат информирани. Нашата задача беше да приемаме нещата такива, каквито са там, и да не се дразним. Отново си напомням, че всъщност това е един от уроците на пътуването – приемане.

Ура, качихме се! Самолетът беше пълен догоре с хора, жадни да посетят Патагония. Направи ми впечатление, че има значителен брой възрастни хора на средна възраст поне 75 години. Срещнахме и евреин, част от група от Израел, който имаше български корени, и говореше български. След това засичахме него и групата му навсякъде из Аржентина. Ей това им харесвам също на пътуванията – срещаш интересни хора и изживяваш толкова запомнящи се причудливи случки. Супер е!

След три часа и нещо кацнахме на най-малкото летище, което съм виждала. Чакаха ни, за да ни отведат в хотелчето. Хей, Патагония, здравей! Равна степ, тук-там ниски храсти, тук-там ниски хълмчета в далечината; най-ясното небе и най-ярките цветове, най-чистият въздух и една такава наситеност... и усещане, че вече си в Патагония – почти на края на света.

Хотелът е малък комплекс от няколко къщички сред приказно красива и отлично поддържана градина. Много артистична обстановка, страхотен дизайн и уют, които мога да сравня единствено с Бомбикс в Бергамо, Италия. Ами друго си е малкият хотел – колкото по-малък, толкова по-стилен и толкова по-приветлив към гостите.

Беше среден следобед, та отидохме до Лагуна Нимез – блато резерват, където гнездят много птици, част от Лаго Аржентино. Лагуната се оказа много приятна за разходка, такива цветове, просто не е истина. Движим се само по маркираните пътеки, защото наоколо е мочурище. Иначе самото езеро е много голямо, трето по големина в Южна Америка, твърдят. Имаше прекрасни дюни, все едно си на плажа Аркутино. Видяхме най-различни видове птици и едно-едничко летящо розово фламинго. Къде бяха останалите, така и не разбрах. Усещането за простор доминира, дишаш с лекота и огромна наслада. Ходене, ходене – около час и половина, и обиколихме резервата.

След това – кратък набег по Стъргалото, няма как да е дълъг, защото Ел Калафате е доста мъничък град. Туристи, магазинчета, заведения, Стъргало като Стъргало. Ядохме сладолед, странен избор, защото аз не обичам сладолед, освен ако не е много горещо, а там не беше. Може би, за да съм наясно, че съм опитала сладолед в близост до ледник на края на света.

Към девет вечерта бяхме толкова уморени, че едва се добрахме до хотела и имахме сили само за чаша вино в най-елегантната зала за пушене, мечта за всеки пушач.

Добре че Мариано от рецепцията успя да уреди вино и бира, че разквасихме малко гърлата. Към 11 вечерта Сънчо ни приласка, след четири часа сън предната нощ и един толкова драстичен преход от бурния Буенос към спокойния Ел Калафате. Баба Марта се гласеше да дойде на края на света на следващия ден.

1 март. Честита Баба Марта! Закичихме се с мартеници, аз дори с две, като пръв любител на традициите. Kau Kaleshen се казва хотелчето и пак ще кажа, че е едно от най-артистичните местенца, в които сме отсядали. Всичко е на мястото си, перфектно пипнато и съчетано – вещи, предмети, атмосфера, много е фънки..

След закуска ни взима бусчето, което ще ни отведе до ледника Перито Морено. 12 души сме с една очарователна сладурана екскурзоводка и много симпатичен шофьор, създава се непринудена атмосфера, разказват ни за ледника – кръстен на изследователя Морено, който така и не отишъл никога да види природната забележителност с неговото име. 80 км изминават неусетно, стигаме и се качваме на лодката, която ни води право до ледника по вода. Студ голям, обаче какво да кажа за ледника. Каквото и да кажа, ще бъде недостатъчно и неточно.

Няма такава гледка! Огромен глетчер синкав лед, всред изумрудено езеро, скали, гори и хълмове, зашеметяването е пълно. Все едно си се наблъскал с халюциногенни гъби, а пред очите ти изплуват картини, които си виждал само насън. Такава красота, не, то дори не е точно красота! Гледката е уникална, изтръгва те от всякакъв унес и те кара да се блещиш, да не вярваш на очите си и да се пощипваш, за да си дадеш сметка, че да, това си ти, и си там, и гледката е истина.

Самият път до ледника напомня лунен пейзаж – приветлив, голи степи, езерото, зайци, уанаки (вид лама), кондори. Строителство липсва всякакво, само една чайна, и всеки си носи боклука обратно там, откъдето е дошъл. Видяхме и растението калафате (на което е кръстено градчето) – малко горско плодче, нещо като боровинка, но по-червено.

След обиколката с лодка, се разходихме из парка, който е около езерото и ледникът е непрестанно пред очите ни. Времето беше благосклонно, слънчице изгря, пълна феерия.

Похапнахме вкусния обяд, приготвен ни от хотела, пак разходка и изпълнени с толкова прекрасни впечатления, обратно към Ел Калафате. На ледника срещнахме един много симпатичен метис от Канада, когото после срещнахме и в Ушуая. Всъщност, не само срещнахме, но бяхме заедно на екскурзията край Бийгъл ченъл.

Прибрахме се в хотелчето и имахме възможността най-сетне да опитаме прословутия чай мате. Истински приготвен, без да се претупва церемонията. Приготви го Паола – симпатично момиче, наело заедно с гаджето си ресторанта към хотела. Той е вегетариански, с кухня по Аюрведа, което за Патагония е пълна екзотика, все едно в будистки манастир да се предлага шкембе чорба. Занимават се с йога и медитация, защото щом видях и опитах храната, ми стана ясно, че има замесен източен елемент.
И ето как стана, че и аз, вегето, попаднах и се запознах с тези хора на 15 000 км от България, в сърцето на Патагония, в малкото хотелче Кау Калешен, в среда, която се слави с най-апетитните телешки стекове...

Извод: светът е пълен с изненади и нищо не се случва случайно. Вечерта опитахме храната във веге ресторанта – вече е нашето местенце и вече се пълни, което ни доставя голяма радост. Пием винце от Салта, северозападната част на страната. Защо обаче не се споменава често и за Салта като люлка на велики вина, не знам. Мендоса, та Мендоса! Ами не е само Мендоса.

Някои заключения от този прекрасен ден:

Сувенирите в Ел Калафате са брутално скъпи и не струват като качество.
Затова пък има много хубави бижута, които си струват – ама хайде, друг път.
Хората в Патагония са в пъти по-приветливи и услужливи от портеньосите, както на презрителен жаргон наричат столичаните от Буенос Айрес.
Патагония е много, много далеч и благодаря на Твореца, че има такова място именно там. Има надежда за майчицата земя.
Чаят мате не е лош, но не мога да го засипя с някакви суперлативи, не е моята напитка със сигурност.
Аюрведа завзема позиции в Ел Калафате.
Записахме се за екскурзия с езда за следващия ден.
Хотелът се напълни и това много ни радва.

Очаквайте Пътуване до Аржентина: част трета, сърцето на Патагония