club50plus.bg

Стара майка беше специалният човек в живота ми.

Бях вече омъжена и обикновено, в неделя, отивах с децата при нея. Щом се покажехме в сянката на големия орех, до портата, тя спираше да прави каквото и да е, присядаше на стълбите, избърсваше ръце в престилката и ги протягаше към мене. Аз целувах първо едната, после другата ръка, а усмивката, прибавила нова бръчка върху лицето й, грейваше от умиление и прошка.

Всяко завръщане в родната ми къща беше истински взрив от милост. След като ни прегърнеше (никога не ни целуваше), тя откъсваше плод от дървото, избърсваше го в престилката си и го слагаше в ръцете ми...Дворът не беше голям, но в него имаше всичко, което и до днес подхранва моето въображение и житейски опит. През пролетта, целият двор побеляваше от цъфналата череша (тя раждаше жълти череши, от които правехме сладко); лете възсядах розовия облак на зрялата праскова и скачах на земята в едната ръка с чадър, а в другата с глухарче; есен се шмугвах в кехлибарените гроздове на асмите и тяхната сянка, а тя беше естествено продължение на брюкселската дантела, по прозорците на джамлъка. Точно тук, на стълбите се правеха семейните снимки за спомен...
Само този, който е роден и израсъл в къща с двор, може да усети тръпката от това вълшебно място. Тук всичко е приказка на много етажи - с игри, скривалища или просто емоции. Дъхът на невените и здравеца, гукането на гълъбите, историите с духове на тавана, навлязоха напълно в мен и не само това - просто се оставих да ме погълнат...
През есента листата на лозовата асма пламваха от кехлибарените гроздове. По каменния калдъръм, обрасъл с живовляк, се разполагаше царствено поставът (голямо дървено корито, пълно с грозде). Тогава цялата къща грейваше. Всеки имаше място в поредния семеен трудов спектакъл. Той започваше с гроздобера на лозето ни в русенската местност Хаджи Генова чешма, преминаваше през строго определените задължения на възрастните и емоцията на малкитe и завършваше с наточването на първата каничка шира (гроздов пресен сок) и сваряването на мъстеница с орехи...

О, този орех...

Още като съм проходила, вързали люлка на клоните му, и от тогава всяка година се люшкаше в едрата му сянка, Гергьовска люлка за здраве и обич...Орехът се извисяваше високо като страж над портата, а от вътрешната й страна висеше голям железен ключ, който само украсяваше и респектираше, зашото никой по това време не заключваше вратите. Напротив, всички къщи бяха свързани с малки портички, така наречените - комшулуци. През тях можеше да се стигне до най-отдалечената къща и това правеше живота на хората сигурен, а децата още по-щастливи, щом се промушваха край оградите и се събираха в сянката или по клоните на стария орех...С особена почит се отнасяхме към нашия орех. Днес го възприемам като символ на здраве, плодородие и дълголетие, защото надживя няколко човешки поколения...
Запомнила съм съветите на стара майка, че не бива да се застояваме под ореха, а още по-малко да заспивамепод дебелата орехова сянка, защото под дървото се събират митичните самодиви и старици-юди, които плашат простосмъртните...

Разказваше още, че ореховото дърво не го удря гръм и затова по полето и нивите още се срещат самотни орехови дървета. Говореше, че ако допрем ухо до ствола на ореха, чиято кора прилича на човешкия мозък, можем да говорим с мъртвите... По-високо дърво от нашия орех нямаше наоколо в квартала. А по-добър и мъдър човек от стара майка не познавам. На нея дължа и оцеляването си и щурите мисли и фантазиите, които свързваха далечното с приказното, и тя кротко ги вкарваше в мене - с разказа за голямата змия на нивата, която видяла, че се спуска от дървото над люлката, привлечена от млечния дъх на пеленачето; с историята за елхата, която правеше всяка година на лимоновото дърво; с разказа за сребърните лъжички, които живееха в гардероба; с молитвата за ангелската смърт на третото й дете Рожденка...

Стара майка беше праведен и дълбоко религиозен човек.

Често казваше: "Човек без вяра е като кола без  спирачка, без задръжки, без страх от нищо, и без усещането, че някой го пази" и добавяше текст от псалмите "ако Господ не бди над града, напразно бдят стражите". Тя ме научи молитвата Отче наш и молитвата на Вазов - Дядо Господи, прости ми...Това бяха първите ми молитви и по-късно и аз научих децата, и внуците си да ги казват по домашните празници. Стара майка ни учеше да почитаме Бога и родителите си, да помагаме на старите и болните, да поздравяваме, да четем, много да четем. В последните й дни от живота, я запомних с две книги до леглото й - Големите надежди от Чарлз Дикенс и Библията, сиречь, свещеното писание на Вехтия и Новия заветъ, която ми завеща и до ден днешен прелиствам и разчитам оставените от нея знаци и послания...

Поникването на орехово дърво на гроба на стара майка възприех като знак и послание за неизбежност, продължение и мъдрост. Орехът се посади сам, до самата паметна плоча... Сякаш чух отново думите й, че ако допрем ухо до ствола на ореха, можем да говорим с починалите. Поговорих с нея и усетих мъдростта на притчата, че орехът свързва света на живите със света на мъртвите... Дълго престоях до ореха, докато щурците, които живееха наоколо в тревите, притвориха клепките на деня...