club50plus.bg

Още като го видях свит на пейката в чакалнята на летището разбрах, че не е пътник като забързаните  към всички краища на света важни политици, самоуверени бизнесмени, или известни спортисти  и шоумени, сподиряни от тълпа журналисти. Не приличаше нито  на „гастарбайтерите” -  наши и чужди гурбетчии, натоварени  с куфари и чанти, които с уморен и унил вид се редяха на дългите опашки за проверка на документите, нито на  придобилите приятен слънчев загар  по нашите плажове и планински курорти, доволни чуждестранни туристи, завръщащи се по домовете си.

    Човекът стоеше някак встрани от сновящите насам – натам пристигащи и заминаващи пътници, обронил глава в големите си напукани длани и често – често отронваше сподавени, тежки  въздишки.

    Беше нашенец, българин. Личеше му отдалеч, че е от хората, които не само на самолет не са се качвали, но и на летище през живота си не са стъпвали. От ония обикновени хорица, чийто свят е затворен в тесните рамки на родния край, семейството и работата.

     „Какво ли го води насам? И защо ли е тъй посърнал, притеснен и изплашен? – мислех си аз и любопитството загложди душата ми.- Че не е  пътник, не е. Но и на посрещач не прилича.”

     Наблюдавах го повече от час. Толкова пъти вече съобщаваха за  пристигащи и излитащи самолети, но той стоеше безучастен и глух за напевно – монотонния глас на диспечерката, която приканваше пътници и посрещачи за внимание към сведението за поредния полет.

     Съобщиха за голямо закъснение на самолета, който очаквах. Имаше още много време до пристигането му, а и любопитството ми надделя, та се преместих на свободното място до човека.

• Пушите ли! – попитах, за да го заговоря.
• Да. – отговори ми той без да ме погледне. – Но нямам цигари. Свърших ги.

Хвърлих един бегъл поглед към пепелника до пейката. Беше препълнен с недопушени евтини цигари, нервно смачкани фасове, десетина незапалени счупени  кибритени клечки и още толкова изгорели до край.

„Отдавна е тука. – помислих си аз.- И е много нервен и тревожен. Какво ли му се е случило?

    Тревогата беше изписана на посърналото му лице. Глухият глас, зачервените и помръкнали от умора и безсъние очи  докоснаха болезнено сърцето ми и дълбоко ме трогнаха. Сложих ръка на приведените му, потрепващи от нервни тикове рамена и го попитах:

  - Приятелю, не си тукашен, нали? Не си шоп – по говора ти личи. Виждаш ми се разтревожен, мъчи те нещо. Кажи, мога ли да ти помогна?

   Тежка въздишка отприщи горчилката затъкната в гърлото на мъжа. Очите му плувнаха в бликналата топла влага и две едри мъжки сълзи се търкулнаха по небръснатите  му бузи. Той вдигна нервно длан, избърса ги свенливо и намерил най – после една състрадателна човешка душа, пред която да изплаче болката си, ми разказа тъжната си история:

- Прав си, господине, не съм тукашен. Чак от странджанските села съм тръгнал подир мъката си. По този, същия път преди две години тръгна и единствения ми син ми след пустия си, калпав късмет. Замина за Испания да търси работа. Изучих го, господине! Ей с тия две напукани, мазолести ръце работих като вол, за да  учи и вземе диплома за строителен инженер. Ама до тук беше! Три години хлопа по вратите на държавни чиновници и разни частни предприемачи, белким го вземат на работа. Но навсякъде  му хлопваха вратите под носа. Нямал опит, стаж не бил натрупал, на тях опитен човек им трябвал…Отчая се момчето ми. Посърна, сви се душата му, млъкна, затвори се вкъщи. Пък ние с майка му – два пъти по-кахърни, като го гледаме да се топи от мъка и срам, че пак към нас ръка за левче трябва да протяга. Живее ли се тъй? Млад, хубав, умен, с дипломата в ръката, а отхвърлен от държавата и от кой знае как забогатели  лумпени  като ненужна вещ! И момиче си имаше, обичаха се четири години, но накрая се разделиха, че той нищо не можеше да й предложи – ни собствен дом, ни сигурност, ни ясно бъдеще…

И тогава се реши да тръгне за пустата чужбина. Подлъга го едно нашенче, което работеше в Испания по строежите.

- Отивам, тате, - рече ми той – да търся  бялата лястовица  на надеждата…” Нали я знаеш? Същата,  която и  онзи отчаян българин от старо време напразно е търсил по прашните пътища и калните коловози на България. Онази, заради която очите му ослепели  от взиране към  небето и далеч, далеч зад хоризонта на мрачния му, тесен свят… Заради нея очите му останали отворени и след смъртта му, та дано я зърнат поне на ОНЗИ свят… .Може пък, аз да имам повече късмет от него. Казват, имало я нейде но в чужбина. Ще я търся, дано там я открия! … -Тъй ми рече, господине и замина.

     Аз съм  малко грамотен човек, но разбрах за какво ми говори. Чел бях на времето и аз за бялата лястовица  Хората говореха, че  прелитала е сегиз – тогиз  и над България, ама  гнездо тук не свивала. Разправяха, че наистина се  появявала понякога - я в трепкащата лятна мараня, я в нечий сладък сън, я в разказите на хора с вяра в душата – ей тъй, колкото да не я забравим съвсем, да не изгубим и малкото надежда и човещина, които са ни останали още, но винаги отлитала далеч, далеч без да кацне на нечие рамо. И гнездяла, казват, извън пределите на нашата страна… И сигурно е така. Не виждам ли аз как живеят другите народи.?...

  Ех, пустата му човешка душа! Все чуждият късмет ни блазни. Все чуждото по – добро ни се вижда. Струва ни се, че другите са по – щастливи и охолни от нас.

И тръгна, господине. Събра малко дрешки в стария си куфар, купи българско -  испански  разговорник, дадох му  скътаните  за черни дни парици и потегли за София, пък от там – с автобус, за по-евтино, замина за  пустата Испания. Там една фирма обещавала чудеса на отчаяните и обезверени българи  -  високоплатена работа, сигурност и човешко достойнство. Замина Никола  с надеждата, че точно там ще открие своя не пуснал корен в родината му  късмет.

     Какво повече можехме да му дадем с майка му? Освен него  и две дъщери имаме. Добри, умни момичета са, ама какво бъдеще ще им осигурим ние само с моята мизерна заплата?... Болнав съм, трудоустроен с право на работа. А жената съкратиха от работа още преди пет години, но и до днес остана без работа.    Стара била вече – на 45 години! То, за младите нямало работа, че за нея ли?

   Знаеш ли колко безсънни нощи сме изкарали с нея? Лежим будни, с натежали от мъка  сърца и мислим, кроим, а сметките ни все криви излизат… Понякога  мълчим, правим на заспали, но аз чувам как  жената тихо рони сълзи. Почерня  ми душата!... Знаеш ли, господине,  каква мъка и унижение е за един мъж да не може да осигури добър живот на семейството си, да гледа как се разпиляват по света децата му, как се топи от мъка и тревога  жена му?

    Занизаха се ден, подир ден – цели две седмици в тревожно очакване. Тръпнехме от страх пред неизвестното: как е пътувал, дали е пристигнал, дали  покрив над главата си  има,  гладен ли е, намерил ли е  нашенчето и дали са го взели на работа…?

     Не две седмици– години  ми се сториха тези  отброявани с мъка дни… Какви ли мисли не минаваха през ума ни? А те ръфаха като бесни кучета душата ми…

Кога, как и през кои граници  е преминал и до днес не зная. На петнадесетия ден се обади от уличен телефон от Барселона. Спомена, че много премеждия  е прекарал, но не било разговор за телефон. Вече е почнал работа на един строеж, но не като инженер, а като общ работник. Временно. Докато си намери нещо по специалността .Живеел в една стая с Иван от нашето село и с още четирима работници в някакво общежитие, но не бивало да казва адреса, за да не навреди на чорбаджията си. Не можел често и  да излиза, нали е нелегално в страната. „Но, не се тревожете за мене! – каза – Аз съм добре!”

   Гласът на събеседника ми заглъхна, сякаш буца  лед беше заседнала на гърлото му. Той замълча и тревожно се ослуша да чуе  поредното съобщение. После бръкна в джоба си, извади  празната вече кутия от цигари, погледна за всеки случай в нея, после разочаровано я смачка и изхвърли в  кошчето за смет.

Подадох му цигара. Той я взе с треперещи пръсти и се опита да я запали с последната клечка кибрит. Подадох му огън със запалката си. Той запали, смукна веднъж -дваж от цигарата.

-  Какво стана после? – попитах. - Намерил ли си е по-късно работа като инженер?

    Човекът погледна  напрегнато към информационното табло, после пак сведе очи  надолу и продължи да разказва:

-   След месец –два   отново ни потърси, за да каже, че  бил здрав и да не се тревожим  и … - туй беше! После престана да се обажда, а ние полудяхме от тревога.

   В края на  годината Иван  се завърна на село, ама едва го познахме. Отслабнал, прежълтял. като смъртник, с отнесен поглед – не приличаше на себе си. Беше се разболял и за него гурбета беше свършил. Донесе много здраве от Никола, малко пари и заръката  да не го мислим…Преместил се бил на друг строеж, но повече Иван не можа, или не е искал  да ни каже.

   Ех, господине, как можехме да не  мислим и да не се тревожим за детето си? Видяхме Иван на какъв хал се завърна. Не посмях да попитам какво е спечели там, но като чух, че родителите му търсят  помощи, за да  го заведат на  операция, разбрах, че „печалбата” му от гурбета  ще го отнесе млад и зелен в гроба. И тъй стана, Бог да го прости!

    Молехме се на Бог и всички светии да закрилят сина ни. Надявахме се, че ще има повече късмет и ще се върне жив и здрав при нас с бели пари за черни дни.

 Но не било писано!  Явно и  в чужбина не е открил Никола своята бяла лястовица. И там никой не се интересувал ни от дипломата, ни от образованието му. Местил се от строеж, на строеж, от тежка – на по-тежка работа – белким  някъде го оценят и наемат за постоянно и по специалността му. Но тази черна чума – финансовата криза и безработицата , които вилнеят от години у нас, явно е объркала живота и на испанците, изнервила ги е  и  озлобила срещу чужденците, които  според тях, вземат хляба от устата им. Имало е размирици, грозни сблъсъци между местни демонстранти и   гурбетчиите, която завършила с кървава саморазправа с няколко наши момчета. И в тях, господине, моето момче си намерило„ късмета”. ..

Преди седмица ни се обадиха от Посолството, че  Никола е станал жертва на един разгневен и отчаян безработен испанец, който блъснал сина ми от високата сграда, на която работел, докато  испанците стачкували за правата си…

И ето ме тук – чакам самолета от Барселона, който ще ми „върне” сина от гурбет.

    Ех, братко, и през ум не ми е минавало, че за бедния човек не само е трудно да излезе спокойно в чужбина. Триж по - трудно било да си го прибереш мъртъв, за да го погребеш поне  под родното небе!

    Бяла лястовица ли?... Няма никаква бяла лястовица! Пък и да я има някъде,  от нас, обикновените хора в България, бяга като от чумави!...

   Човекът  извади смачканата си носна кърпа, изтри бликналите отново горчиви сълзи и тежко се надигна да посрещне пристигащия вече самолет от.

     А той кръжеше над летището като огромна сребристо – бяла лястовица, понесла под едно от крилата си не надежда  и радост, а един прост дървен ковчег. Единственото, което чуждата страна връщаше на съсипания от мъка и отчаяние беден баща….

 

01.07.2013 г

Ямбол