БОЖЕСТВЕНИЯ ПРОМИСЪЛ

Логиката на битието

013120.0

Normal_bp

Необозримото

 

 БОЖЕСТВЕНИЯ  ПРОМИСЪЛ

 

         Философите твърдят, че човек може винаги и при всички обстоятелства да запази душевното си равновесие. Станало е нещастие, починал е скъп роднина, или приятел, ти се вълнуваш, плачеш, изпадаш в отчаяние и като че ли няма средство и начин да си върнеш спокойствието. Но, това според тях е само привидност. Опитай се да помислиш. Какво би казал, ака почине родител на съседа ти? Би казал, че това е напълно естествено. Всеки човек, рано, или късно умира. Това е природен закон. Защо тогава толкова се вълнуваш и си така безутешен, когато твой близък е умрял? Като си помислим, разбираме, че смъртта на моя близък е толкова закономерна, колкото и тази на всички останали хора по света. И нямаш причина да се разтройваш повече, отколкото когато твоя близък е бил жив.

      На пръв поглед тези разсъждения са безукорни. Но те могат да бъдат и преобърнати. Можем да кажем – бащата на съседа умря и аз съм напълно безучастен. Правилно ли е обаче? Ако беше умрял моя баща, щях да изпадна в отчаяние. Защо, тогава смъртта на чуждия човек не ме угнетява? Заблуда ли е това? Трябва ли да скърбя за смъртта на първия срещнат човек, колкото по повод смъртта на роднините и приятелите си? Да сравним двете предположения, кое от тях е по-логично и последователно? Ясно е, че и двете са еднакво добри, а философите предпочитат първото, не защото то е разумно, а защото е по-вярно и по бързо ни довежда до състояние на невъзмутимост. Да установим, че света е сам за себе си, както и човека е сам за себе си. След като баща ни е умрял трябва прекрасно да разберем, че всички външни събития, намиращи се извън нашата власт не бива да ни занимават, ако не искаме да станем роби на безсмислената сила. Това е и основния смисъл на разума, показващ пренебрежението си към света, над който нямамe власт, но и на който не иска да се подчини. Ако разумът е основната ни цел, би трябвало да сме равнодушни към всичко – както към собствената си скръб, така и към чуждата.

        Но можем да минем и без тези разсъждения и без разума. Направо да заявим, че не искаме нищо да има власт над нас. Не искам да се радвам на случайния успех, не искам да скърбя и от случайната мъка, а да  имам силата да се смея и скърбя, не когато съдбата реши, а когато самия аз пожелая. Именно за това религиите и мъдреците говорят толкова много за тленността на всичко земно. Любимия им израз е „Имам, а не съм иман”, т.е. „аз имам нещата, а не те мен”.

     Разумът е на тяхна страна толкова, колкото и на противниците им. Но колко бързо тяхната решителност ще се разколебае, ако изведнъж осъзнаят, че е по-добре да бъдеш последния слуга в този светъл свят, създаден от Бога, отколкото цар в света на сенките. Тогава, сбогом на всички разсъждения, доказателства и основания на разума. И тогава ще обикнем божествения промисъл повече, отколкото хармонията и реда измислени от хората...

 

СВЕТОСЛАВ  АТАДЖАНОВ

Djani.blog.bg


Създадена на 27.06.2017 г.

Коментари

Все още няма коментари