club50plus.bg

Днешният ден беше много специален. Разбра го още от сутринта. Всички жени в дома получиха по една роза или карамфил, а Дениз знаеше, че щом една жена получава цвете, трябва да има някакъв специален повод за това – или рожден ден, или неочакван подарък от таен обожател. Малкият Дениз не знаеше какво означава „таен обожател", но явно беше нещо много важно, защото нежната половина от човечеството се изчервяваше само при изричането на това непонятно за него словосъчетание.
Днес очевидно всички жени имаха или рожден ден, или по някой тайнствен обожател, който ги е зарадвал, тъй като служителките в дома за сираци се разхождаха с грейнали лица и щастливи усмивки, а в ръцете си държаха роза или карамфил. Дениз рядко виждаше тези строги и вечно начумерени дами със сериозни физиономии в такова добро настроение, затова се престраши и попита какъв е поводът за тяхното внезапно щастие.

- О, днес е осми март! Празник на жената и най-вече на майката! – обясни му Лора – най-младата от всички служителки, работещи тук. Лора беше единствената, с която той можеше да общува спокойно. Тя винаги криеше бонбони в джоба на сакото си и му ги даваше скришом, защото й беше любимец, а строгите правила в дома забраняваха на служителките да показват симпатии към някое определено дете.
- А майките, които са изоставили децата си, имат ли правото да празнуват? – попита осемгодишният Дениз. Децата не осъзнаваха как тези болезнено искрени въпроси можеха да смутят възрастните, да ги накарат да се изчервят или загубят дар слово.
- О, ами... – заекна Лора, докато измисли някакво обяснение на този логичен въпрос. – Мисля, че те... те.... ами това е специален празник за всички бъдещи или настоящи майки. Ние не сме безгрешни същества, малкия. Винаги страдаме или се учим от своите неправилни избори в живота. Предполагам, че всяка жена – добра или лоша, има правото да се почувства специална поне един ден в годината.
- А дали в този празничен ден някоя от тях би осиновила дете? Нали ние – сирачетата, също имаме право да се почувстваме желани и специални?
Дениз гледаше изпитателно към Лора с огромните си лешникови очи и изведнъж тя почувства как радостта от този хубав ден се изпраява, също като сутрешна роса под ярките слънчеви лъчи. Сърце не й даваше да попари надеждата в очите на това прекрасно дете. Горчивата истина бе, че осиновяването в България беше един изключително сложен и монотонен процес, свързан с много трудности, финансови изпитания и безкрайна документация. Освен това нерядко нещата завършваха с разбити илюзии, както за децата, така и за бездетните двойки.
- Виж какво, малкия – каза накрая тя. – Днес е нещо като специална женска Коледа, затова ако си пожелаеш много, ама много силно да намерим най-подходящата за теб майка, може би тя ще чуе твоето желание и мечтата ти ще се сбъдне. Хайде, вземи си един бонбон и отивай в двора, за да си играеш.
Лицето на Дениз засия, той прегърна Лора през кръста и обви ръчички около талията й. Дори не пожела да вземе бонбона, толкова се развълнува от думите й. След това изтича радостно навън, сякаш току-що бе чул новината, че новите му родители го чакат там, за да го отведат от това неприветливо място.
Сърцето на малкото момче препускаше от вълнение. Той изтича на улицата, без никой да го види, и се спусна по централната алея на града. Щом днес беше празник и се случваха чудеса, той реши, че е време да стане господар на съдбата си и вместо да бездейства, сам да открие своята майка. Героите от комиксите, които четеше, сами управляваха живота си и не чакаха някой друг да победи злодеите.

 

- Здравей, искаш ли да ми станеш майка? – питаше той непознатите, забързани жени по улиците, които го подминаваха с учудени погледи или въобще не му обръщаха внимание.
Малкото момче обикаляше детските площадки и градинки, харесваше си някоя случайна, на пръв поглед любезна дама и отиваше директно при нея с въпроса дали ще му стане майка.
- Махай се оттук! – пъдеха го те, все едно беше някакво бездомно кутре, вместо дете.
– Къде е майка ти? Изпратила те е да просиш, нали? Кажи й да се засрами от себе се. Хайде, махай се оттука! – викаха след него и прибираха собствените си деца от люлките, за да не ги докосне с мръсните си ръце.
Дениз осъзна, че може би наистина изглеждаше като просяк, защото не обичаше да се къпе и бягаше от редовните неделни бани. Беше мърляв, дрипав и малко по-мургав от останалите българчета в дома за сираци. Но нима това даваше право на непознатите жени да го съдят прибързано и да го гонят така грубо? За миг се почувства точно като някакво безпризорно кутре, жадно за любов и ласки, умоляващо хората за капчица внимание и нежност. Сякаш някой би се смилил над него и би го прибрал в спретнатия си, уютен дом.
Вечерта той се прибра изтощен и разочарован от своето безцелно обикаляне из града, в напразни опити да открие онази състрадателна жена, която да нарече своя майка. Влачеше унило натежалите си крайници нагоре по стълбите, където бяха стаите на децата. Днес не беше никакъв специален празник! Беше поредният сив ден на безсмислено съществуване, в който той си позволи лукса да мечтае и да се надява, че нещо би могло да се промени.

Дениз влезе в тясното и задушно помещение, което споделяше с още десетина деца. Желаеше единствено да си легне, да се завие презглава и да даде воля на сълзите си. Искаше да плаче, докато сърцето му не се излекува от тази непоносима мъка и от чувството за празнота, което всеки ден го убиваше, малко по малко, докато не му отнемеше и последната останала надежда, че някога ще си има свое собствено семейство или истински дом. Ако сълзите можеха да лекуват, той отдавна щеше да е едно щастливо дете, защото през краткия си живот бе плакал почти всяка нощ.
Когато отиде до леглото си, не очакваше да види там някаква красива, непозната жена. Тя седеше на крайчеца с елегантно кръстосани крака и разглеждаше с любопитство неговите комикси. Вдигна очи, когато той се приближи към нея, и му се усмихна топло и чаровно. Тази усмивка сякаш мигновено изтри всички неприятни мисли, които допреди малко тормозеха ума му.
- Здравей – каза му тихо, а гласът й беше приятен и мек. – Ти трябва да си Дениз, нали? Аз съм Мариана. Чаках те няколко часа, за да се върнеш. Не смеех да си тръгна оттук без теб.
- Чакали сте мен? – попита невярващо малкото момче.
- Да – кимна жената. – Дойдох, за да те отведа и много се притесних, когато разбрах, че си избягал. Приятелката ти Лора, също много се разтревожи. Каза, че не е била предупредена за осиновяването, иначе нямало да те пусне навън.... Цял ден се молихме да се върнеш жив и здрав, защото – очите й се напълниха със сълзи, – защото ти си отговора на моите молитви и желания. Не знам какво бих правила, ако те изгубя, още преди да съм те опознала.
Дениз наблюдаваше внимателно непознатата дама и мислено се молеше това да не е просто сън.
- Днес е денят на майката, нали знаеш? – попита го тя.
Той кимна, неспособен да отговори.
- Аз съм тук, за да стана твоя майка, а ти – мой син. Ако ме искаш, разбира се! Още в мига, в който те видях – беше преди четири години на случайно посещение в дома за сираци - разбрах, че ще направя всичко по силите си, за да ти дам хубав дом и семейство. Аз не мога да имам собствени деца, а оттогава те сънувах всяка вечер и знаех, че ти си моето момче. Борих се толкова дълго време! Направих невъзможното, за да осъществя мечтата си и това да се случи точно днес! Искам да ти дам любовта, която заслужаваш.
Дениз гледаше с възхищение тази жена, все едно бе ангел-хранител, слязъл от Рая, за да го совободи от тежките окови на самотата. Нима все пак желанието му бе чуто? Почувства се глупаво, че цял ден бе обикалял безцелно из улиците на града, докато неговата майка всъщност го е очаквала кротко, точно тук.
- Дениз, ако аз съм майката, която ти също си призовавал всяка вечер в съня си, предлагам още сега да стегнем багажа ти и да се махаме оттук, за да не губим повече нито миг.
Малкият Дениз не чакаше втора покана. Като насън всичкият му багаж бе събран в една раничка, докато той се сбогуваше с децата и служителките. Беше му най-трудно да каже „довиждане" на Лора.
- Видя ли, че желанието ти се сбъдна? – попита го тя.
- Съжалявам, че избягах! – отвърна й Дениз.
Лора го погали по чорлавата, сплъстена коса и тикна в ръцете му два бонбона.
- Оттук нататък тя ще ти дава бонбони, както грижи, внимание и много любов – каза тя и посочи с поглед Мариана, която го чакаше търпеливо на двора. – Но можеш от време на време да се връщаш тук, за да се виждаме. Ще ми липсваш, хлапе! Ти си невероятен късметлия, да знаеш!
Дениз й се усмихна за последно и уверено прекрачи прага на дома за изоставени деца. Мисълта, че той вече никога нямаше да се чувства изоставен или нежелан, го изпълни с невъобразима радост.
- Още нещо, малкия – провикна се след него Лора. – От днес нататък ще трябва да се къпеш всеки ден.
Дениз се засмя и помаха за довиждане. Ако това беше условието, за да си има своя собствена майка, той беше готов да жертва безценната си мръсотия, трупана с дни наред. Все пак каузата си заслужаваше – щеше да порасне обичан и щастлив.
Докато пътуваше към новия си дом, малкият Дениз затвори очи и си пожела всички останали деца също да открият своя ангел-хранител, когото от днес нататък той щеше да нарича „мамо".

* * *

Ако искате да видите и вашите произведения публикувани на този страница, без редакторска намеса – така, както вие си ги харесвате, пишете ни на [email protected]