club50plus.bg

Разказ с неочакван край

Тя обичаше да пътува. Целият й съзнатален живот бе едно безкрайно пътешествие, без отправна точка или крайна цел. Затова бе създадена, затова живееше и съществуваше. Сякаш бе родена там, на прашния път, където започна нейното странстване из обетованата земя. Нямаше по-красиво нещо на света от тази плодородна почва, тучна трева, безкрайни житни полета, гори и планини, златни пясъци и сини морета. Раят беше тук, на Земята, точно в тази малка държава, разпростряла се уютно на Балканите, като царица на своя златен трон.

Познаваше ежедневието на българите в най-различните му розови оттенъци или тъмносиви нюанси. Беше срещала всякакви хора – добри и лоши, почтени и лицемерни, достойни и продажни, упорити и безхарактерни, весели и тъжни, щастливи и нещастни, уверени и объркани, сигурни и отчаяни, обикновени и странни, работливи и мързеливи. Виждаше тяхната тъга, радост, щастие, гняв, любов, омраза, надежди и амбиции, погребани илюзии или осъществени мечти. Познаваше цялата гама от човешки емоции, които неизменно съпътстваха живота на всеки един отделен човек.
Нейното пътуване се осъществяваше благодарение на хората, с които я срещаше съдбата. Тя имаше най-интересната работа на света. Бе привилегирована да посещава дори най-отдалечените кътчета на страната. Познаваше всяко българско село, малък или голям град, черноморски или планински курорт. Беше виждала стотици изгреви и залези, които винаги изглеждаха запленяващо красиви по различен начин, в различните краища на родината й.
Да, тя познаваше прекрасно цяла България, но никога не бе пътувала зад граница. А искаше да посети толкова много места. Осъзнаваше, че няма нищо по-хубаво от родната земя, в която си израснал, но сърцето й жадуваше да пътува там, където я очакваха още невероятни приключения, непознати дестинации, екзотични култури и хора, с които искаше да се запознае. Това беше нейната единствена мечта, която все не успяваше да осъществи.

 

Кой знае защо, там, където искаше да отиде, не беше желана. Хората извън пределите на собствената й родина нямаха нужда от нея и това я съкрушаваше. Можеше да се движи свободно из цяла България, защото тук си бе у дома, а светът зад нейните граници оставаше неизвестен, една непозната територия, където чужденците или емигрантите, като нея, бяха нежелани натрапници.
Опитваше се да не мисли за света навън и влагаше всичките си усилия да опознава собствените си сънародници, за да се чувства щастлива и свободна в своята родина. Но хората бяха изключително странни същества, с толкова разнообразни характери и необичайни постъпки. Въпреки че се смяташе за добър психолог, някои от тях винаги успяваха да я изненадат или удивят. Колкото и да учеше, имаше чувството, че никога не би могла да ги разбере напълно или да предвиди техните постъпки.
Хората я обичаха, когато им казваше „здравей, тук съм, за да ти помогна" и я ненавиждаха, когато се налагаше да се сбогува с тях. Изобщо те бяха подвластни изключително много на своите противоречиви и страстни емоции, като любовта и омразата например. Как можеше едновременно да мразиш и да обичаш някого? Това беше въпрос, чийто отговор тя никога не откри.
Това, което знаеше със сигурност, без капчица съмнение, бе, че хората отчаяно се нуждаеха от нея. Не съществуваше човек, който да я подмине на улицата, да не я забележи или поне да не се обърне след нея. Защото беше изключително привлекателна, дори за жените. Особено за тях! Което й носеше както радост, така и много неприятности.

Никога в своята работа не се бе чувствала омаловажавана, недооценявана или пренебрегвана, освен когато трябваше да се сбогува с някого. Хората трудно се разделяха с нея, но това бяха рисковете на професията. Тя съществуваше, за да помага на хиляди нуждаещи се, не само на един определен човек.
Един ден, след дълги години на неуморен труд, времето неизменно остави своите белези и по нейното съвършено гладко и младо лице. Нямаше нищо вечно на този свят и красота й повяхна, както цветето губи своята свежест, когато го откъснат. Тя бързо остаря. Животът й бе нанесъл непоправими белези и щети. Не можеше повече да помага на хората, защото се бе превърнала в сбръчкана и безсилна старица. Всеки момент можеше да се пречупи. Вече не бе толкова здрава и издръжлива. Бе изгубила своя авторитет и влияние сред обществото. На власт идваха много по-млади, твърди и амбициозни от нея. А някога и тя бе като тях.

И тогава, в този късен етап от живота си, тя научи най-болезнения урок. Когато си станал вече стар, непотребен и никому ненужен, хората просто се отърваваха от теб. Сякаш никога не си им била необходима. Колко лесно те забравяха доброто, което си сторил за тях! Беше помогнала на толкова много хора да изградят своето бъдеще, а като че ли не заслужаваше състраданието или подкрепата им.
Не! Вече бе стара, ненужна вещ и те решиха да сложат край на нейното съществуване. Така им бе най-лесно.
Да, тя беше тънка, хартиена банкнота от петдесет лева, която изживя дните си с достойнство. Краищата й бяха разпокъсани и оръфани, а ликът на знаменития български поет толкова изтъркан и замърсен от милионите човешки ръце, които го бяха докосвали, че вече бе неразпознаваем.
Беше помогнала на много хора, за да не гладуват. Правеше ги щастливи, понякога нещастни, когато отиваше при някой друг, но те винаги я посрещаха с усмивка и думи като „Я, намерих си 50 лева, какъв късмет!", или пък „Откога те чакам!", „Най-после да те видя!", „Не мога да повярвам, че те спечелих!", „Сега ще те оставя на този беден човечец, за да му помогна!", „На това му се вика щедър бакшиш!", „Отиваш в ето тази банкова сметка, за да помогнем на едно болно детенце", "Ще те разменя за чифт нови маратонки, които ще подаря на сина ми", „Ще купя рокля на скъпата си съпруга, благодарение на теб" и така нататък, и така нататък.
В един тъжен и мрачен ден, тя излезе от обращение. Отиде си от мистериозния свят, който се бе опитвала да разгадае през цялото си съзнателно съществуване. Такава бе съдбата й, още ореди да се роди – да бъде унижощена от ръцете на своите създатели, от хората, които някога й вдъхнаха живот.

* * *

Ако искате да видите и вашите произведения публикувани на този страница, без редакторска намеса – така, както вие си ги харесвате, пишете ни на [email protected]