Лили

разказ
Normal_prose

Лили попи бавно капчиците по лицето си, загърна се в мекия хотелски халат, излезе на терасата и потъна в удобния шезлонг.

Заливът блестеше до безкрая. Вълните се багреха във всички нюанси на синьото и зеленото и й препращаха лъчите на залязващото слънце. Привлечени от брега, те прииждаха в своя вечен ритъм, а белите им гръбчета й се покланяха. Би могла да ги гледа с часове. Приглушеният плисък я понесе в спомените, които очакваше. Някога можеше да избере да съзерцава морето всеки ден, да го опознае изцяло, или доколкото то й позволи, да му разкаже всичко за себе си. Преди осем години на този бряг същите вълни бяха галили стъпалата й, докато Васил отмяташе непослушните й къдрици. Беше вдъхвала дълбоко соления въздух, за да успокои сърцето си, но то не искаше и да чуе. Плътта й гореше, нажежена до бяло.

Първата й работната ваканция бе вълшебен сън. Бе дошла тук заради резервата „Силкосия”. Едва на двадесет и шест, биолог в БАН, тя вече събираше материали за докторската си дисертация. Пишеше за „странджанската зеленика” - застрашен вид, който растеше единствено в Странджанския резерват. Лили се вълнуваше от предстоящото проучване и възможността да я наблюдава в естествената й среда, но с нетърпение очакваше и да си отдъхне от напрежението на големия град, защото друга почивка не се очертаваше.

Силвия, най-добрата й приятелка, бе дошла с нея. Момичетата бяха отседнали на квартира в Царево. Къщата се оказа точно по вкуса й - не голяма, на два етажа,  белоснежна под яркото слънце. Стаята им гледаше към морето, а на малкото дървено балконче имаше място колкото за масичка с два стола. Голяма асма със сочно-зелени листа хвърляше благодатна сянка върху покрития с гладки каменни плочи двор.  Олеандри, рози и висящи сакъзчета пръскаха своето великолепие и аромат.

Хазяйката, леля Ана, се грижеше за фигурите им, като им приготвяше мекици, баници и всякакви вкусотии. Тя живееше на първия етаж с по-малкият си син. По-големият, научиха девойките, бе женен, прехранвал се с риболов, имал лодка и рядко се мяркал наоколо. Васил пък бил учител по история в местното училище и леля Ана предложи той да ги закара до резервата. Силвия дойде с тях само първия път – предпочиташе да събира слънце на плажа. Всеки ден Лили правеше безброй снимки и откриваше нови растения, които виждаше за първи път на живо.

Скоро познаваше добре резервата, но всяка среща я очароваше. На четвъртия ден осъзна, че е влюбена във Васил. Мълчалив, деликатен и някак загадъчен, високият млад мъж предусещаше всяка нейна стъпка и неизречено желание. Придържаше  нежно ръката й, докато тя прескачаше някой корен, или внимателно отместваше буйните храсти, застанали на пътя им. Слушаше с внимание постоянното й бърборене. Лили го учеше на латинските имена на растенията и птиците, разказваше му живота си, понякога споделяше дори мечтите си. Веднъж, докато разглеждаше за кой ли път чудните цветове на любимата си зеленика, Лили вдигна очи и съзря онова обожание, което разпознаваш безпогрешно.

Отмести поглед в напразен опит да овладее вълнението си. После вече летеше, не помнеше как се прибраха нито какво си казаха, искаше само приказката да не свършва. Прекараха част от нощта на плажа, както и следващата. Следобедите Васил я развеждаше из околността. Посетиха останките от крепост на връх Папия, разгледаха местните църкви, сред които и най-голямата, както й обясни той, на Южното Черноморие, показа  й иконите от местните зографи. Всичко около нея пулсираше с романтиката на любовта. Тя го прекръсти на моя Василику, на старото име на града, той я наричаше зеленото ми момиче. Последната нощ бе най-тъжната в живота й. Той я искаше тук завинаги, но единственото, което тя можеше да му обещае, бе, че ще дойде, след като защити дисертацията си. Всеки юни му пращаше картички, а той й отговаряше с дълги писма, които тя не намираше сили да прочете. На четвъртата година те спряха да пристигат, но Лили продължи да му пише независимо в коя страна се намираше.

Вече работеше в голяма фармацевтична компания и пътуваше много. Бе изградила име и кариера. Имаше приятели, с които да прекарва празниците, и в очите на всички минаваше за успяла жена. Само една празнота в душата й от време на време я притесняваше. Бе имала връзка с двама мъже, но никога повече не съзря онази искра, която те кара да се чувстваш единствен.

Сега бе тук отново, да търси какво - не знаеше. Вероятно за да види края с очите си. Решението взе спонтанно същия следобед, докато бе по работа в Бургас. Вече отговаряше и за този регион. Побърза да се качи в колата и не обърна обратно, въпреки че съзнанието й се бунтуваше срещу хлапашката й постъпка.

След час, грижливо облечена и гримирана, Лили излезе от хотела и скоро вървеше по познатата улицата. Отдалече забеляза, че къщата се извисява по-нагоре, отколкото си я спомняше. Високо под стряхата неонов надпис съобщаваше на минувачите, че името на хотела е „Лили”. Боже, беше толкова неочаквано. Лили приближи развълнувано към оградата, също нова, от красиво ковано желязо и видя едно малко момченце да дърпа камиончето си по пътеката в двора. Детето също я забеляза, пусна връвта и се затича към къщата. От познатата врата излезе жена, вероятно майката, която я погледна въпросително. Лили се обърна и бързо закрачи назад по тротоара.

Бе разбрала това, за което бе дошла. Не, не бе неочаквано, но неочаквано силно я заболя. Кой би могъл да я чака осем години?  Очите й се насълзиха. Тя стисна силно клепачите си, нямаше да плаче тук, пред хората, за всичко е виновна само тя. В този миг от другия край на улицата се зададе познат силует. Лили спря, забърса трескаво очите си и се зачуди къде да се скрие. Изглежда, и той я разпозна и забърза към нея. В косата му бяха вплетени сребърни нишки, скулите стояха по-изсечени, момчешкото излъчване бе станало зряло. Васил протегна ръце.

       -  Здравей – прошепна повече на себе си той, забелязал объркването и зачервените й очи.

       -  Само минавах. Видях сина ти. Чака те.

       -  Сина ми? О, разбирам, това е Алекс – племенникът ми. Брат ми вече живее у нас. Мама почина - преди четири години.

       -  Съжалявам, много съжалявам, леля Ана беше толкова добра... Защо не ми пи… - Лили се спря по средата на думата, защото той сигурно й беше писал.

      -  Няма нищо… писах ти, дори това, че мога да дойда при теб, ако ти все още искаш, но ти не ми отговори.

      -  Нямам оправдание, нито обяснение. Беше болезнено… да чета писмата ти.

      -  Ела - каза Васил и я хвана за ръката. – Разкажи ми... всичко…

И той я поведе към пристанището, където сърцето й отдавна бе хвърлило котва. Щяха да погледат заедно залеза и вероятно още много други занапред…


Създадена на 06.10.2015 г.

Коментари

  • 4c38305b51d2bcf9f2c809449fff4f17?size=50&default=http%3a%2f%2fassets.club50plus.bg%2fassets%2fuser%2fdefault_pictures%2fmale

    Никола Анков написа:

    Преди около 2 години

    Ще ти разкажа приказка...

    Добре, огнено момиче от моите сънища, ще ти разкажа приказка, най - тъжната приказка на Света.
    Мила Ш е х е р и з а д а, когато утре наредиш да ме обезглавят, аз вече ще съм потеглил към моя мост, откъдето всъщност дойдох. И по дъжда на желаните копнежи ще погаля влажните устни на красива жена. Посях й семето на бягащото време. Тогава цъфтяха липите. И пътят не беше Път към Голгота, а Кръстопът за неверници.
    Ти не беше още родена, когато аз оплодих Майка ти, защото з н а е х, някой ден ще ти разкажа тази приказка, най - тъжната приказка на Света.
    Приказката за една царица и нейният баща скитник, дошъл от звездите.
    И това ще бъде знакът за завръщане ми в Матрицата.
    Оставям ти едно единствено наследство, дъще моя - магическите Руни - послание за бъдещи неверници. Неверници, които носят кръст.
    И търсят нещо, което е в самите тях. И свити само в три пръста, те молят за милост в Църквата за всички бедни и едно дете, Там, накрая на Света.
    И преди да си отида… ох, преди да си отида ще ти засея капки дъжд...
    Ще оставя част от тъмнината да ти свети с отсъствието си...
    И мислено ще ти нарисувам танцуваща ф а д о Светица, сред вълци и деца, в Църква над градини с маслинови дръвчета.
    И с вейки от тях по земята.

    Земята на глинените гърнета.

    И изгърбените до болка от невъзможност хорски надежди.

    Никола Анков



  • Fe8c4a49e14ee271db8afd9fcf609af6?size=50&default=http%3a%2f%2fassets.club50plus.bg%2fassets%2fuser%2fdefault_pictures%2ffemale

    Ирена Георгиева написа:

    Преди около 2 години

    Благодаря за поетичната приказка. Радвам се, че разказът ми е получил такъв коментар. Придава нови измеренията на темата, вълнува и замисля.


  • Picture?type=square

    Maia Angelova написа:

    Преди около 2 години

    Много романтичен разказ. Поздравления!


  • Fe8c4a49e14ee271db8afd9fcf609af6?size=50&default=http%3a%2f%2fassets.club50plus.bg%2fassets%2fuser%2fdefault_pictures%2ffemale

    Ирена Георгиева написа:

    Преди около 2 години

    Благодаря за хубавите думи! Поздрави!


  • D41d8cd98f00b204e9800998ecf8427e?size=50&default=http%3a%2f%2fassets.club50plus.bg%2fassets%2fuser%2fdefault_pictures%2fmale

    Лилия написа:

    Преди около 2 години

    Много благодаря за красивия разказ Ирена! Иска ми се той да не е само художествена измислица, а преживяна история..Много ми се иска да е така! Нали е така?! За да не загубя вяра в нормалните, стойностните, истинските отношения в живота ни....


  • Fe8c4a49e14ee271db8afd9fcf609af6?size=50&default=http%3a%2f%2fassets.club50plus.bg%2fassets%2fuser%2fdefault_pictures%2ffemale

    Ирена Георгиева написа:

    Преди около 2 години

    Благодаря за красивия прочит, Лилия. Радвам се, че разказът Ви е докоснал! Вярвам, че всяка душа има своята половинка и й е отредено щастието да я срещне. Пожелавам сбъдване!