club50plus.bg

Беше чудесен  божи ден на  на 1915 година, защото се раждаше нов човек - беше малко, красиво дете. На небосвода се появи нова светла звезда, подобна на Витлеемската, но никой не я забеляза. Нямаше и звездобройци-гадатели в малкото село, сгушено на двата бряга на река Цибрица, да разгадаят божието явление.

Младенецът нарекоха Владимир. Той растеше и възмъжаваше, обгърнат от чудодейните мамини песни, жални и затрогващи. Много по-късно той ще сподели: "Мама пее, а я ревем". Така се оформял вроденият му музикален талант.

Занизват се години на труд - борба за отглеждане на многолюдната челяд- дъщеря и трима сина. Владимир постъпва в прогимназията, където показва отличен успех, но най-присърце му били музиката и историята. Учителят по музика, цигуларят Евстатиев от Лом, ще сподели с майката и бащата, че синът им, Владимир, ще стане отличен музикант. Посъветвал ги да го изпратят да учи. Дали са се зарадвали или не - не е ясно. Вкъщи имали дъщеря и двама сина за женене.

Завършил с отличен успех прогимназия, Владимир се включил в борбата за оцеляване на полето. Но неудовлетвореният талант не престава да търси поле за изява. В бащиния дом и на нивата зазвучава пистон, все по-уверено и нежно.

Ирина Петрова Филипова, най-красивата мома в селото, ще се спре, ще се заслуша и ще каже: "Ех...", а Владо: " На мен или на пистона се възхищаваш?" И изригва неподправена, чиста любов.

В казармата в Костенец диригентът Иван Цолов го прави свой заместник. Поверява му най-отговорната задача. Започват концертите: Момин проход, вилни зони, Солудервент, Боровец, Ихтиман...

В своите писма Ирина ще му пише: "Владе, кога пак ще си дойдеш, кога ще се уволниш?"

В родното си село Войници Владо организира свой състав от дванадесет ентусиасти. Свиреха по селата за "жълти стотинки", но с единствената мисъл да направят хората доволни и щастливи. На хорото границата, която разделяше бедни и богати, изчезваше, та макар за една вечер.

Застанала неподвижно, заслушана в прелестния многоглас, Йорданка Борисова Томова, първа моя братовчедка, възкликва: "Каква е тази музика, какво е това чудо... Тя те носи, носи..." Така мислеше не само тя. Така мислеха всички - от река Искър до Тимок и от Стара планина до Дунав.

И чудото става. Двамата млади се вземат. Раждат им се наследници, внуци и правнуци, които намериха своето място под слънцето. А внук му Гошо пое пътя  на музикант.

Вече вуйчо ми Владо е покойник, но доживя до деветдесет години. А неговата музика продължава да кънти по всички паралели и меридиани - там, където има българи Това са Дунавските хора на Дико Илиев, които изпълняваше и неговият състав.

Поклон пред светлата ти памет!  Не ще те забравим, докато сме живи.