club50plus.bg

„Свят без обич, без любов, без човешка близост е обречен”

Малък градски театър „Зад канала” е почти в края на театралния си сезон с една интригуваща пиеса на Андрю Бовел „Когато дъждът спря да вали”. Нетърпелива съм да започне пиесата, с началото веднага се потапям в атмосферата на сцената. В типичното английско влажно време дъждът е постоянно в ежедневието на хората. Любопитна е метафората, с която започва пиесата. Времетраенето на дъжда като че обхваща цял един живот и понеже е всекидневие, докато трае дъждът, минават няколко живота. Времето дори стига в бъдещето – 2039 година. Хората са забързани, дейни, но без близост помежду си, заради екологична катастрофа, заради която непрекъснато вали и заради по-страшното от това - отчуждението помежду им. Поне духовна. Физическа – да. Сексът е навик, общуването е без диалогичност между тях. В разговора си хората не се разбират, говорят за различни неща в подобие на диалог.

Метафората става още по-засилена и минава през цялото действие – знакова е огромната риба, която сякаш пада отнебето, заедно с дъжда, за да подчертае още по-голямата отчужденост и студенина между хората. Дори топлата супа от риба не успява да създаде малката близост с топлината на храната между най-близките. Любовта е навик, потиснато или изтривано съзнателно от листа на чувствата у всеки.  Този, който се опитва да обича, или не е разбран, или е наказван да страда – по дете, по липсващ баща, от мълчанието на майката. Героите търсят отправни точки в събитията от минали столетия, но освен да помнят фактите, поуката, разбирането за същността и логиката на времето се изплъзват, няма ги. Хората живеят сред непрестанен дъжд, ядат заедно от една тенджера риба,  но се усещат сами и самотни, като сред пустиня.

Какво вълнува човека, типичния герой? – това е в интереса на режисьорското решение на Зорница София Попганчева. Младият Габриел казва: - „Аз съм живот заобиколен от пустиня”. Иска да знае кой е, търси миналото си, то е загадка за него. Няколкото сюжетни линии пресичат пространства и време, героите са ту в миналото, ту в настоящето – баща, син, внук, съпруга, майка, баба, пресъздадени от едни и същи актьори с великолепната игра на Илка Зафирова,  Ирини Жамбонас, Пенко Господинов, Василена Атанасова, Христина Караиванова, Петър Калчев. Бъдещето на героите им е в мъгла. Обичта е болезнено изкривено понятие и е повече болка,отколкото радост. До толкова, че вестта за бъдещото дете създава неудобна ситуация за съвсем нормално на глед семейство, което, оказва се, крие своите болезнени тайни: – „Има части от мен, до които не си се докосвал” – казва съпругата на мъжа си. И после съвсем без всякакъв преход следващата реплика е: - „Не е проблем, че вали в Лондон, но в Бангладеш наводнението взима жертви”. – и после  веднага казва: - „Искам да срещна хора” – като вик и вопъл на желанието да се живее някак сред безумната смяна на акцентите от деня и в живота, да се излезе от ограничаващото всекидневие, в което ядат три пъти рибена супа в седмицата и вече не помнят какъв е цветът на небето, когато не вали. А бялото, светлото, става непосилно за очите им, привикнали на дъждовната мрачевина, боли ги от чистото бяло, искат да е повече мръсно бяло, или сиво, непривикнали към друго. В такъв  полумрак като че минава животът на героите. Полумракът не е само отвън, той е в душите и в съзнанието им. Съпругата изрича към мъжа си: - „Не идвай да ме съдиш!”-  А като млада казва: - „Това, че беше твой син, нямаше особено значение.” -  Удивлява дълбокият психологизъм, тежката драма, болезненото усещане за трагичността на всеки един от героите.

Изумява усетът на режисьорката да подбере елементите, за да покаже по изключителен начин многопластовия драматизъм във всеки от персонажите, да проникне в най-дълбоките кътчета на човешката природа, за да стигне до катарзиса. Младият Габриел търси своето минало, отсъствието на баща му е загадка, която все по-силно го вълнува. Тази идея става смисъл и цел в живота му и той тръгва към нея като на пътешествие към съзряването си. Защото съзнава, че не знае как да върви напред, без да знае началото. Като всеки млад и ненатрупил все още опит човек, не успява да усети, че има причина майка му да мълчи, да изпада в алкохолна забрава, зад която с годините свиква да крие дълбоко в себе си онова минало и не знае как да общува със сина си. Даже не се опитва да създаде психологическа близост помежду им, реагира грубо, в своя абстрактна и почти неадекватна позиция, съвсем нетипична за една майка.

Габриел тръгва да търси баща си и попада на друг свой огледален образ в женско лице. Габриела има своята трагична съдба и тежко минало, в което е загубила най-близките си хора. Видно е, че и младите живеят без радост, любовта е избягвано състояние, всеки се крие зад прагматичността и реалността на секса като рутинно физическо усилие, но не и преживени чувства. Дъждът продължава да вали и каквото и да се случва, то като че изстудява още повече хората един към друг. Образът на рибата го подчертава, неизменен лайтмотив през цялото действие. Героите говорят за апокалиптични събития и човешки проявления. И в миналото на човечеството е имало такива. Последният крал на династия поискали да обесят с червата на последния свещеник. Споменава се периодът на Просвещението, като време на страст и на смърт. Оттам ли идва апокалипсисът в живота и в душите на всяко следващо поколение? – се пита Габриел. Но той иска да продължи живота си, освободен от страх и от смърт, младите искат любов. Дилемата сред тях е сериозно предизвикателство за режисьорката.

Тук се иска изключителен усет в боравенето с постановъчния материал и тънък психологически усет за мотивацията на всеки герой. Нито един от тях няма свое позитивно развитие. Нито един от тях не успява да се докосне до радостта и да бъде щастлив. Дори Габриел, който поема по пътя на надеждата  и иска да разбере миналото си, за да продължи напред, тръгва със своя първоначален мотив - липсата на бащата и мълчанието на майка му е падащата точка, от която иска да се оттласне. Ако Габриела посочва абсурда на времето, в което майките не бива да се хвърлят в морето, а бащите не напускат децата си, това назоваване не е достатъчно. Габриел неистово иска да отиде в Австралия, където е контрастът на природата – слънчева пустиня – антипод на вечно дъждовното време в Англия, да види различното от това, което се е родил, отвътре му напира да е повече, отколкото помни. Габриела настоява като жена, в която мъдростта е вродено умение да разбира нещата от живота: - „Остави мъртвите да се погрижат за мъртвите!”. Но не доизказва надеждата, не стига до оптимизма да продъжи напред към своето различно бъдеще с Габриел. Губят се помежду си двамата, търсят се с фенерче. Режисьорското решение е изключително деликатно, точно  и изразително. Мракът надделява, мъглата обвива плътно всеки, хората се търсят в мрака, но не се намират. Без любов са обречени. Ако растеш без обич, или страдаш и се самопогубваш, или изродяваш човешката си природа. Не можеш да  ръководиш себе си, неспособен да даваш радост и обич на близките, да отгледаш с любов детето си.

От историческа ли обремененост, от съдбата ли, принудила ги да живеят без разбиране и душевна близост, но деформациите понякога са чудовищни, античовешки, престъпни. В срещите и в съжителството между хората непрекъснато се поставят прегради, които разделят съпрузите в различни времеви позиции, майка и син сядат в най-отдалечените един от дург краища на дългата маса, като че се страхуват и не могат да се сближат, да си кажат добра дума, да си дадат мил жест на внимание. Всекидневието нахлува с цялата си тревожност, като че да засили усещането за болка и все по-нарастващ драматизъм. Танковете нахлуват в Чехословакия, ужасът  от превратните събития връхлитат и смазват още повече човека, притискат го, принуждават го да се смалява и скрива все по-дълбоко в своята черупка. Майката говори на бащата: - „Ти открадна бъдещето ни. Когато пита за теб, ще пазя мълчание. Това ще убива мен, щом убива теб, но ще пазя мълчание…”.

Когато дъждът навън преминава в сняг, викът за спасяване на човешката душа е отчаян. Миг надежда за по-светло в живота. Но в този момент викът е надежда за спасение: -  „Отдръпни се от скалата! Виж колко е красиво!” Но нямат очи за него, в душите им липсва можене да го забелязват. Режисьорката представя по изключителен начин този силен психологически момент. Мигът на надежда се отдалечава с писмото на Габриел до майка си: - „Срещнах човек, който мога да обичам и да бъда обичан”. Събира се като във фокус смисълът на човешкото съществуване, неусетно става цел в  настоящия им живот. Майката с жертваното си, ограбено откъм чувства, минало казва с надежда: - „Няма какво да кажа. В бъдещето на децата ти аз не съществувам”.

Техният свят си отива. Свят без обич, без любов, без човешка близост е обречен. С апокалиптична уродливост те  не могат да разговарят  изправени един срещу друг, затова се гледат в огледалото и оттам водят полудиалог с близкия човек, странно общуване, което  повече прилича на монолог, вместо разговор помежду им. Затова идва крят на техния свят. Режисьорката представя изключително точно посланието на автора на пиесата Андрю Бовел. Сред отчаяния опит на Габриел да възстанови миналото си като намери, срещне и разбере баща си, или да продължи напред без него. Да оцелее със своето ново и различно бъдеще.

Наредените на една дълга маса хора са образи от миналото и настоящето, заключено между живота на сина и майката, фрагменти от минали събития могат да се поберат в куфара, човекът тръгва нанякъде и няма значение  каква е посоката, стига да води към хората, изпълнен с надеждата, в която убеждава сам себе си: „Можеш да промениш света”.

 Дали Джо Раян е Габриел или Габриел, живял без обременения от миналото на баща си, носи тази надежда и вяра да промени света за себе си и за другите, и ако те не успеят, дали Андрю, неговият син ще е носител на тяхната и на своята надежда за живота, е дилема индивидуална за всеки: - „Да имах, сине, твоя морал за живота!” –  сякаш иска да каже на сина си Джо Раян. Или на Андрю му се иска точно това да чуе от своя дядо и баща. – „И, ако не знаеш, цялата тази земя е твоето място. Време е да изядем докрай тази рибена супа, преди да свърши светът.” – Техният свят.

А когато дъждът все пак спира, това предизвиква всеобщ смях у всички герои – първият и единственият в цялата пиеса, светлината идва!...

Дълго можеши да откриваш своите и чуждите истини за света и за човешката природа, след като представлението свърши. Театърът за пореден път ми даде тази възможност по един от многото възможни начини. Благодарна съм на актьорите, благодаря на режисьорката Зорница София Попганчева, че отново и за пореден път ме провокират да го преживявам и всеки път по неповторим начин.

   До следващия театрален сезон.

♦ Материалът е изпратен по инициативата Стани Четен Автор