ЦАРСКИЯТ СЪБОР

Араратското Царство - Ван
Normal_%d4%b7%d5%bb%d5%b4%d5%ab%d5%a1%d5%ae%d5%b6%d5%ab_%d5%84%d5%a1%d5%b5%d6%80_%d5%8f%d5%a1%d5%b3%d5%a1%d6%80

катедралата Ечмиадзин

Годината беше 315! Огромната  дървена врата с издълбани по нея плодове, глави на животни привлякоха погледите на тълпата, чакаща да нахълта. Портата се отвори, забързани мъже, жени насядаха в красивия театър – гордостта на великия архитект Налбантян.

Театърът беше един огромен шестоъгълник, построен с нееднакви по форма камъни, наричани туфи, в естествения си цвят, преливайки от бледо жълто до пепел от рози.

Светлината влизаше през шестте огромни прозореца, които гостоприемно фамилиарничеха със Слънцето. По стените имаше закачени красиво изработени метални свещници, а в средата пейки, подредени във форма на елипса, като на амфитеатър. Пейките бяха от солиден дървен материал с различни орнаменти.

Мъж на средна възраст пристъпи към центъра на амфитеатъра, огледа публиката  и вдигна ръка за поздрав с думите:

  • Добре дошли, мили хора. На този ден нашият велик повелител, Царят на Араратското Царство, ме прати тук да ви предам неговите завети и молби.

Чу се гръмко поздравление, усмивки озариха лицата на поданиците на Царството.

  • Стоя пред вас и чувствам колко сте силни и единни – ораторът спря, пристъпи напред с думите – Нашият Цар ви казва:
  • "Вашите думи са законите на Царството.”
  • "Вашата вяра – силата и вечността на Царството.”
  • "Вашите умения са бъдещето на Царството.”

Бурни викове на радост и ръкопляскания се разнесоха и ехото не стихваше!

Ораторът изчака търпеливо, вслушвайки се в инстинкта си, повтори трите велики послания на Царя, но този път продължи с приповдигнат тон:

  • Да живее Царството с неговия талантлив и храбър народ. Предстои среща на Царе, Ханове от Кавказието и Балканите, среща посветена на мира.

Хората разпалено ръкопляскаха  и се провикваха:

  • Искаме мир с асирийците, с персите, с народите от Кавказ, Задкавказието, от Балканите.
  • Искаме търговия оттатък Арарат – провикна се млада жена.

Ораторът любопитно се огледа, търсейки смелата поданичка на Араратското Царство, тя вече бе станала права:

  • Ето вижте, изработих този „хачкар” /кръст/ от дърво и камъни от Езеро Ван, а тази кърпичка бродирах с лика на свещената планина Арарат - продължи младата Забел.

Хората се надигнаха и всеки искаше да погледне. Гласове на възхита, на одобрение:

  • Прекрасно е!

Тогава ораторът се доближи до нея, погледна с любопитство красивото ѝ лице:

  • Това е похвално, Вие сте смела и сръчна. Позволете ми да отнеса тези сувенири на Царя с Вашето послание „за търговия оттатък Арарат”.

Нежното лице на Забел порозовя, очите ѝ станаха още по-тъмни. Изпод красивата забрадка се подаваха две кестеняви плитки.

Ораторът вдигна ръка в знак на одобрение, помоли за мълчание.

  • Мили хора, тук в тази обител ще се свика Световният Събор.
  • Световен Събор – се чу от тълпата.

Човек на завидна възраст се изправи. Белите му коси бяха бели като ризата му.

  • Да, кажете, елате насам – обърна се Ораторът към Стареца.

Старецът с леки стъпки заслиза по стъпалата и енергично се отправи към Оратора, усмихна се и погледна към насядалите.

  • Живея на тази земя от преди нашия народ да бъде покръстен, от преди тези врати да са  издялани така красиво, от преди построяването на тази обител. Помня времена на преходи, на глад, на войни, на победи и величие.

Беше тихо, всички бяха вперили поглед в стареца. Някои станаха на крака, други кимаха с глава, напрягаха се да чуят тихия глас на белокосия.

  • Помня раждането на нашия велик Цар и дори раждането на неговия баща. Помня чуждите владетели, техните завоевания, грабежи, коварства – продължи старецът с треперещ глас. – След всяка битка вървях дълго, катерих се по върховете на Арарат. Дишах кристално чистия въздух, неопетнен, спокоен. Поемах глътката на куража, на обичта, на надеждата, че ще се прекратят боевете, че ще спрат плачовете на жени и деца. Почувствах природата като наш повелител, исках тя да възцари мира на човечеството. Но и тя плачеше заедно с нас, с нашите сърца. Планината се разгневи, снежни лавини се свличаха метежно. Тогава се скрих в една пещера.

Забел гледаше стареца и скришом се наведе да изтрие сълзите си.

Старецът спря, като че ли преглъщаше голям залък….

  • Продължете, продължете – викаше тълпата.
  • Запалих си огън в пещерата, тя бе мой втори дом. Много често ходех там и бях оставил моите специални „помощници” в случай, че снегът натрупа.

Аудиторията бе затаила дъх. Старецът продължи с игрив поглед този път.

  • Бях си направил дебели дървени сопи, като бастуни, чиито краища бях издялал във формата на ходила на птица, грабливa птица, която лети само в нашата свещена планина. Бях наблюдавал кацането й по снега и силата на природата събуди моя разум. Тази птица е силна и с формата на нейните крака, моите бастуни могат да газят в снега. Моето послание се крие само в една дума – каза старецът и спря.

Тогава смелата Забел отгатна посланието, че е "магията и силата на  Арарат". Забел стана и рече:

  • Арарат, Арарат – и тогава тълпата задружно пое: - Арарат! Арарат!

Ехото като че ли разнасяше свещеното име безконечно.

  • Мили хора, миролюбци, всички ваши желания, думи, предмети, сувенири ще отнеса на Царя. До свикването на Световния Събор остават 12 изгрева и 12 залеза на Слънцето. Нека достойно посрещнем високите гости, с оживен пазар, с гозби, с музика – изрече на един дъх Ораторът.

Настана пълно оживление, хората обсъждаха предстоящата Велика среща. Заизлизаха от голямата обител.

Вратите се затвориха, местният ковач заключи с голям катинар и предаде ключа на Оратора с думите:

  • Предайте този ключ на Великия Цар на Араратското Царство. Този ключ пази всички думи изречени днес тук в тази обител.

Ораторът взе ключа и потегли.

Смениха се 11 изгрева и 11 залеза на Слънцето.

Работливи дърводелци изработваха бъклици, дървени кукли, занаятчии продаваха накити, пъстри черги, платове и се надвикваха на пазара. Наследили майсторството на своите предшественици от Царството на Урарту, местните умееха да изработват медни предмети, съчетани с дървен материал и скъпоценни камъни от Езерото Ван.

На пазара се появи млад мъж в облекло неприсъщо за поданиците на град Ван, столицата на Араратското Царство. Чужденецът разглеждаше с любопитство, спираше се и купуваше различни предмети от различни сергии. Отдалечаваше се и кимаше на продавачите с благодарност.

Вървейки с вързоп на рамо и оглеждайки каменните постройки, погледа на странника спря върху красиво изработен „хачкар” /кръст/. Доближи се до стената от туфи, на която бе издялан кръстът, докосна с  ръка, пръстите му шареха като че ли опипваха дантела.

Странникът се отдалечи с чувство на възхищение, а радостта в душата му се удвои и крачките му се ускориха.

Слънцето залезе!

На следния ден Слънцето се издигаше бавно, докато достигна най-високия връх на планината Арарат. Това беше 12-ият изгрев от деня, в който Ораторът бе обявил свикването на Световния Събор. Пътищата бяха шумни, оживени. Хора се стичаха от различни посоки пред огромните порти на шестоъгълната каменна обител.

Приятелките Роза и Телма следяха оживлението и се радваха, че ще могат да видят Великия Цар на Араратското Царство и гостите от Царствата на страните от Кавказ, Задкавказието и Балканите.

Момичетата умело си проправяха път и успяха да се доберат до големите врати.

  • Роза, аз нося моята дървена кукла с лунния камък-огърлица – каза Телма и измъкна малка дървена кукла изпод бродираната си пелерина.

Роза погледна и рече:

  • Колко е красива, краката ѝ се движат, ръцете  ѝ са толкова изящни, а огърлицата ѝ е като на тaзи на Царицата-майка на Персия!
  • Но ти откъде знаеш каква е огърлицата на Царицата-майка на Персия? – попита Телма с изненада.
  • Обичам да слушам приказките на моя дядо Воскен. Той е виждал Царицата на Персия, която получила за подарък от Царя на Араратското Царство Лунен камък. Царицата на Персия съчинила стих за „Лунния камък от езерото Ван” в знак на благодарност – отговори Роза.
  • А знаеш ли стиха на Персийската Царица, моля те, моля те, Роза, кажи ми го… - се примоли Телма на приятелката си.
  • Не знам, но днес можем да разберем, ако ни допуснат да влезем на Царския Събор – ще попитам Царя на Персия – гордо каза Роза.

Нечия ръка докосна рамото на Роза и малката красавица заподскача от радост:

  • Дядо, дядо, знаех си, че ще дойдеш. Аз и Телма имаме важна мисия – сериозно вече продължи десетгодишната внучка на Воскен. – Да попитаме Царя на Персия дали знае стиха на своята майка – Царицата-майка, стиха за „Лунния камък от езерото Ван”.

Старецът не можа да скрие вълнението си от молбата на своята внучка, от смелите малки момичета.

Портите се отключиха и се чу силно скърцане, земята се разтресе под тежестта им. Но всичко се разсея, когато нежната музика на дудук се разнесе, въздухът трептеше, като че ли сто птички пееха песните на сто народа, различни, тъжни, весели и опияняващи.

Зададоха се гостите, облечени в красиви одежди от коприна, кадифе, с накити от злато, с камъни в различни цветове. Последен влезе Ораторът и портите се затвориха!

Телма и Роза бяха почти притиснати от тълпата в единия край на пътеката пред театъра, а дядо Воскен се оглеждаше как да измъкне момичетата от това оживено място, когато с радост зърна Забел, опитваща се да се промъкне.

  • Забел, Забел, насам – ръкомахаше старецът.

Момичетата се обърнаха, за да видят на кого се е провикнал дядо Воскен и видяха пред себе си стройна млада жена.

  • Здравейте – каза Забел, – не можем да влезем, искаше ми се само да надзърна.
  • Да – каза дядо Воскен, – но още един залез и още един изгрев на Слънцето и ще чуем решението на Царете, на Хановете. – Това е моята внучка Роза и нейната приятелка Телма. Те са тук с мисия – шеговито каза старецът.
  • Здравейте, аз съм Забел и вече успяхте да ме спечелите, щом сте тук с мисия – и усмивка озари лицето на елегантната Забел.
  • Искаме да узнаем за стиха на Царицата-майка на Персия за „Лунния камък от езеро Ван” – каза Роза и хвана приятелката си Телма за ръка.

Забел понечи да отговори, когато пискливо момчешко гласче ги прекъсна:

  • И аз искам да науча за стиха на Царицата-майка на Персия – каза къдрокосият Карен, облечен в бяло и вече с петна от нар по ризата си.
  • Карен, какво правиш тук? Трябваше да си на пазара и да помагаш на татко – нервничеше Забел.

Телма и Роза се спогледаха и леко се подсмихваха.

  • Деца – каза дядо Воскен, – можем да разгледаме планината и езерото. Ще се върнем за отговорите на високите гости, а може би и за вашия малки госпожици – обърна се Воскен към малките приятелки.

Дядо Воскен си пробиваше път, а след него в редица го следваха Забел, Роза, Телма и най-накрая дребосъкът Карен, който носеше нар и чоплеше от него семка по семка, а ръцете му бяха целите в червено-цикламен цвят.

Оглеждайки високата обител и тълпата пред нея, странникът в бяло, който обикаляше от дни, забеляза дядо Воскeн и следващите го малчугани и погледът му спря върху стройната Забел. Приближи ги и попита:

  • Знаете ли кога ще привърши Великият Събор, Царският събор – и се загледа в стареца.

Дядо Воскен погледна странника, който говореше прекрасно езика на Араратското царство и запита:

  • Момче, как се казваш и откъде идеш?
  • Казвам се Ара и съм от съседна Персия. И аз като вас искам да знам какво ще се реши на Царския Събор.
  • Тогава тръгвай с нас, ще разгледаме Арарат и езерото Ван и отново ще се върнем тук, преди да отворят големите порти на тази обител, събрала Царете на нашите съседи.

Вървяха дълго, докато стигнаха до подножието на величествената планина. Изморени насядаха по каменистите височини и се наслаждаваха на песента на птичките, на трепета на малките цветчета, разпръснати безразборно, на стройни борчета и вдишваха от кристалния въздух на Арарат. Ара единствен от всички стоеше прав и искаше с поглед да погълне цялата планина. Очите му се оживиха и тъмносивият им цвят напомняше на тъмен облак, но ведрото му лице с матова кожа събираше слънчевите лъчи и издаваше усещане на спокойствие. Изисканите му черти не убегнаха от погледа на мъдрия дядо Воскен.

Групата продължи да се катери по буренясал хълм. Изкатериха височината и много бързо се спуснаха по стръмната ѝ част, следвайки дядо Воскен, който не отстъпваше на младите със своята жизнена натура.

Роза се подхлъзна и в желанието си Телма да я задържи се поднесе и тя надолу с приятелката си.

Двете момичета се спряха пред входа на Пещерата. Скоро до тях стигнаха и останалите. Дядо Воскен запали един прът и всички го следваха.

За миг Пещерата бе осветена. Телма извади малката си дървена кукла изпод пелерината си, където я пазеше, когато Карен се вторачи и я дръпна с все сила от ръцете на Телма. Настана объркване. Роза се опитваше да издърпа куклата от Карен, Телма говореше и хленчеше, а Забел хвана брат си за ухото и спокойно му рече:

  • Върни куклата на момичетата, палавнико.
  • Но аз, аз съм я дялал от дърво и аз ѝ сглобих ръцете и краката, а татко добави Лунния камък и роклята – заоправдава се Карен.

Забел понечи да отговори, цялата потънала в срам, когато дядо Воскен се намеси:

  • Това е похвално, че ти си толкова талантлив, сръчен и че умееш да дърводелстваш на тази възраст. Ти ще ми помогнеш да направим чудеса от дървените пръчки. Върни куклата на момичетата.

В този момент Забел забеляза „помощниците” – бастуни на земята. Наведе се и вдигна един от тях. Краят на бастуна наистина беше с крак на птица. Карен остави куклата пред краката на момичетата, като я намести да е седяща и закачливо им се извини:

  • Куклата трябва да си почине малко… нямаше да ви я отнема… дядо Воскен, това е чудо, което сте направили с тези бастуни, наистина ли бастуна ви стъпва като птица?
  • Да, чедо, когато падне следващият сняг, ще газим през него с тези бастуни – радостен отвърна старецът.
  • Но аз мога да направя огромна птица от борово дърво и крила от листата на дървото и ще можем да летим, вместо да газим в снега – каза малкият умник.

Ара почувства как този малчуган е не само палав, но буден, смел и много чаровен и се обади, макар тихо да следеше случилото се:

  • Карен, аз бих летял с твоята дървена птица, за да разгледаме тази красива планина.

Карен отправи радостен поглед и бързо се отзова до Ара, сякаш виждаше в него свой защитник.

  • Да, деца, ще има птици, с които ще летим – мъдро отговори дядо Воскен, – и такива умници като вас ще ги изработят, но ще ми трябва много, много дълъг живот да видя това да се случи и се кача на такава крилата птица.

Старецът приготви чай от храсти, набрани в планината. Пещерата беше като негов дом, беше я украсил с пъстри черги, чайник, свещници.

  • Знам, че сте учудени как една пещера може да бъде уютна. С години наред носех по нещичко, за да мога по-дълго да прекарвам време тук. Превърнах  я в дом, на който вие сте първите гости!

Отпиха от чудотворния планински чай и Карен продължаваше да дразни  Телма и Роза, които много бързо скриха куклата от погледа му, а Ара продължаваше да мисли за Лунния камък, окачен върху красиво издяланата дървена кукла.

Отпочинали излязоха от пещерата и продължиха в посока към езерото. Вървяха по каменисти повърхности, после следваха тревисти, буренясали хълмове, когато изведнъж Забел спря и се загледа.  Езерото беше в нозете им.

  • Тюркоазени води в прегръдката на планината – каза Ара и погледна към Забел.

Роза, Телма и Карен ги доближиха и за голямо учудване на всички, Карен отново не издържа на изкушението и грабна куклата от ръцете на Телма. Започнаха да се карат и докато дядо Воскен се намеси, видяха как дървената кукла лети към тюркоазеното езеро.

Роза стисна ръката на приятелката си Телма, а с другата се протягаше във въздуха, но беше твърде късно. Всички следяха с поглед как куклата доближава езерото и чакаха най-болезнения момент – нейното падане във водата и потъване.

Карен гледаше виновно и не знаеше какво да каже, стоеше настрани, очите му гледаха надолу към куклата, а сърцето му туптеше силно.

  • Какво направих, в желанието си да подържа куклата за малко, аз станах причина да я изгубим в дъното на Езерото Ван – отчаян каза дребосъкът.
  • Хората на Ван са горди, открити, упорити, но и много дружелюбни – чу се гласът на белокосия старец – това  езеро се е наричало от месопотамците „Река от Наири”. В него е потънала великата крепост от времето на Царството на Урарту.

Всички слушаха като омагьосани, колко бързо дядо Воскен изтръгна тъгата от лицата на момичетата и къдрокосия палавник.

  • В езерото Ван се влива великата река Тигър и това езеро има тайни. Вашата дървена кукла ще се превърне в принцеса в тюркоазеното езеро – успокои ги дядо Воскен.

Ара се усмихна и се вгледа в езерото, като че ли се опитваше да разчете нещо. Пое въздух и издекламира:

  • Луната към Езерото Ван отправи поглед

и там остави част от своя чар!

А езерото в знак на благодарност

Дари я с Лунен дар!

И този дар е Лунен камък

с магията на планината Арарат

във снежно-бяло свети, за мир и благодат!

  • Това е стихът на Царицата-майка на Персия за „Лунния камък от езерото Ван”, нали? – досети се Роза и запрегръща приятелката си.

Телма, повтаряше: „Луната към езерото Ван отправи поглед…”

  • Синко, ти трябва да си от царския род на Персия – вълнуващо рече дядо Воскен.
  • Да, дядо Воскен, аз съм внукът на Персийската Царица-майка. Когато бях малък, тя разказваше за Стара Персия, за богатството, за древната култура, но нещо, което бе пленилo сърцето ѝ, бе чистотата и великодушието на Царя на Ван. За нея Лунният камък беше повече от един обикновен камък – тя бе родена тук, до езерото Ван. Разказваше ми за езерото и ми се доверяваше, вярвайки, че ще наследя царството на Персия и ще въдворя мир между двата народа – Араратския и Персийския. Затова съм тук днес с вас, за да опозная хората на вашето царство, а моят баща Великият цар на Персия е в голямата обител на Царския събор.

Срещата в Царския Събор продължи дълго. Чуваха се спорове, смехове, но никой не можеше да погледне през дебелите стени на шестоъгълната обител. Хората отвън се бяха разотишли. Само конярите и скъпо оседланите коне бяхана стража в красивата нощ.

Беше се свечерило и тъкмо когато поднесоха богатата вечеря на високите гости, които продължаваха да разговарят оживено, Ораторът помоли за тишина:

  • Мили гости, позволете на Царя на Араратското Царство да ви предаде думите на своя народ - и тогава Ораторът връчи ключа на портите в ръцете на Царя:
  • Скъпи гости: Думите на моите поданици са законите на Царството. Вярата на моите поданици е силата и вечността на Царството. Уменията на моите поданици са бъдещето на Царството.

Гостите отпиваха от вкусното, сладко червено вино от нар и чакаха какво ще последва.

Царят на Араратското Царство вдигна ключа пред погледите на Царе и Ханове и го завъртя три пъти във въздуха. Гостите мълчаха в недоумение, когато се чуха гласове:

  • Искаме мир с асирийците, с персите, с народите от Кавказ, Задкавказието, от Балканите. Искаме търговия оттатък Арарат” – се чу женски привлекателен глас. Последва крехкият глас на мъдреца, с историята за Арарат и ехо разнасяше името на планината.

Гостите въртяха глави, търсейки от къде идват тези гласове.

Тогава Царя върна ключа отново на Оратора.

Продължиха да пируват с виното на мира!

Така Царят на Араратското Царство запази мира за още няколко десетилетия.

Забел последва Принц Ара в Царството на Персия, където бе посрещната като Принцесата на мира от Царството на Лунния камък.

Карен остана верен приятел на Роза и Телма, а дядо Воскен остана завинаги в Пещерата на свещената планина Арарат.

 

Щастлив край!

 

 

 


Създадена на 31.07.2018 г.

Коментари

Все още няма коментари