ОБРАЗОВАНИЕТО? СВОБОДНО ПАДАНЕ В ПРОПАСТТА...

ОБРАЗОВАНИЕТО? СВОБОДНО ПАДАНЕ В ПРОПАСТТА...

019740.0

Normal_poboi

Побой над съученик

ОБРАЗОВАНИЕТО? СВОБОДНО ПАДАНЕ В ПРОПАСТА...

 

Преди време гледах по канала Viasat Explorer предаване за проблемите на учителите в едно училище в предградие на Париж, населено от мигранти от бившите им колонии в Субсахарска Африка, Арабския Магреб и Индокитай. Държавно училище с ученици от целия спектър на раси, етноси, езици, религии и обичаи, което бе арена на истинско насилие. С побоища над учителите, изнасилвания в тоалетните, битки с ножове и нунчако между отделните банди, както и единични случаи на престрелки. При обиски от полицията са намирали оръжия, наркотици и алкохол. Но, целта на филма не бе да бие тревога, а да покаже, че най-лошото е отминало, благодарение на добрата воля на власти, родители и учители.

С нескрито задоволство директорът обявяваше пред камерата, че поставеният наскоро детектор за метали, през който учениците задължително преминават е улеснил откриването на ножове и боксове и броя на кървавите инциденти е намалял. Изрично бил разпоредил учители и ученици да се движат групово, а не поединично, за да се предотвратят нападения от засада. Наети били и двама психолози, които да работят с проблемните деца от непълни семейства, или такива, жертви на домашно насилие и престъпност. Но, най-много ме порази интервюто с учителките, обясняващи, че „вече всичко е наред, защото задължително се уговарят да се изчакват в спирката на метрото пред училището, за да идват групово на работа”. Така опасността да бъдат нападнати и набити от хулигани намалявала. Тръгвайки на работа, като че ли за Ада, те се бяха примирили и дори не си представяха, че учителската им професия е вече една всекидневна Голгота.

Такъв филм вече може да бъде заснет в цяла мултикултурална Европа. С непристъпните и неуправляеми за официалните власти емигрантски гета, придвижващи се към сърцето на мегаполисите. Упадъкът и дискредитирането на самата идея за преподаване и преподаватели, а оттук на всяка форма на авторитет и власт са превърнали така „либерализираните” училища в институции на хаоса и дори в малки губернии, управлявани  от поотраснали гангстери и престъпници. Където неподчинението, арогантното поведение, замерянето с камъни на полицаи, посещенията на публични домове и гей клубове са на особена почит. Демокрацията узакони и лустроса идеята, че всяка власт е подозрителна, вредна и достойна за презрение, а елементарната дисциплина е неописуемо робство и насилие над крехката ученическа личност. Да я отречеш, загърбиш и смачкаш е свърхблагороден анархистичен идеал. С отнето доверие и авторитет и дори обявени за врагове и представители на репресивната власт, учителите просто са загубили самочувствието и себеуважението, без които няма как да успеят в мисията си на възпитатели, пренасящи ценности и знания.

Неволно си спомних за филма от своята младост „На учителя с любов” с големия Сидни Поатие в главната роля и на певицата Лулу, изпълняваща саундтрака  към него. Той е сред от най-популярните американски заглавия, което имаше огромен успех навремето и у нас. В него е разказана завладяващо историята на чернокож учител, който със своето благородство и принципност спечелва сърцата и укротява буйните си и недисциплинирани ученици. Абсолютно ненатрапчиво и запомнящо се са засегнати сериозните проблеми, свързани с възпитанието на младото поколение и взаимоотношенията между деца и родители, ученици и учители.

Но може ли въобще да се сложи знак на равенство между учениците от поколението на 60 – те години на миналия век и днешните? Макар, че и в него младежите също бяха от лондонско гето и деца на мигранти и хора от социалното дъно. Това което ни се струваше невъзможно и недопустимо се случва вече и у нас. Агресията в училищата, с изключение тук-там на елитните е вече повсеместна. С всичките си „екстри” – унижения на по слабите, побои, грабежи и дори убийства. Вече имаме и национален, а може би и по-голям рекорд на убийство на 11 годишно момиченце. Всякак се стремят да го определят едва ли не като инцидент и защо ли горкото детенце не е съобщило по рано, че е ритнато в коремчето от също малолетния си съученик. А за непредизвиканото с нищо убийство на 16 годишния батко – Георги? За срам на цялото ни общество, неизвестен брой съученици и дори учители са допускали кой е убиеца, но никой не е имал елементарната доблест да съобщи дори на близките си, а чрез тях и на полицията.

Днес много от учителите, подложени на многопосочни и масирани атаки са повярвали в собственото си сатанизиране. Сами наливат маслото, в което се пържат. Недопустимо било да се поставят слаби бележки, да се повтаря клас, да се оценяват и класират учениците по успех, защото такива разграничения утвърждавали йерархичния подход, себелюбието, индивидуализма, дискриминацията по етнос, раса и неравенството. И не е за учудване, че с подобно мекушаво поведение, паниката, възникваща и ставаща веднага медийно достояние за най-елементарна хлапашка невъзпитаност и агресивност стават атестат за абсолютната неадекватност, некадърност и неспособност на училищните администрации за справяне и с най-нищожните проблеми. От десетилетия учителската професия е почти напълно феминизирана. Изпълнена с подплашени учителки, като Вазовата Рада Госпожина на изпита на класа и. Понаплясквани от нагли ромки, мутри бабаити и истерични майки на нагли посерковци. И го няма Бойко Огнянов да им удари едно рамо  за кураж. Всъщност имахме си един Бойко, но образованието далеч не му е приоритет.

Публичното и с право наречено общообразователно и народно училище, известно с високото си ниво, образовало поколенията от ученици с равни възможности, заличаващо семейни, класови, етнически и материални различия остана в носталгичното социалистическо минало.

Вследствие на недофинансирането и несекващи реорганизации, стоварили се на горкото ни обществено образование, интереса на платежоспособните слоеве от населението е вече насочен към частното училище. То поема основната роля в подготовка на бъдещите политически, професионални и културни деятели на страната ни за днешния и утрешния и ден. А децата на икономическия и политически елит се образоват в далеч по-престижните, но с казармена дисциплина лицеи, колежи и университети на Европа и Америка. Цената на подобно образование е непосилна за средностатистическия българин, а мантрата за равни възможности отдавна се е превърнала в утопия.

 

СМЕТОСЛАВ  АТАДЖАНОВ

Djani.blog.bg


Създадена на 20.03.2017 г.

Коментари

Все още няма коментари