Обичаме внуците повече от децата си?

Normal_baba_dyado_i_vnuci_flickr2

Ако е така – защо?

Няма как да дам отговор на този въпрос от личен опит, защото ми е рано да ставам баба, но пък имам доста наблюдения като дъщеря и майка. Около мен е пълно с баби и дядовци, които дават мило и драго за внуците си. Едновременно с това, може би като проява на някаква ревност, синовете и дъщерите им редовно се оплакват от това, че малките палавници „много ги глезят" при баба и дядо.

Когато аз бях малка, не можеше и дума да става да хапна нещо, докато си седя на дивана.
„В тази къща всички се храним само на масата." – казваше баща ми.
„А и не сме във времето на Римската империя, за да ядем легнали." – допълваше майка ми.
Добре, примирявах се аз, щом казват... така да бъде.

След години, когато отидохме с дъщеря ми при тях и тя се тръшна на леглото с пакет солети, аз застинах в очакване. (Помните ли онова човече от телевизионното предаване – „Ами сега?") Погледнах към баща ми, който явно беше забравил къде се храним всички, и не реагира. Погледнах към майка ми... но и за нея като че ли имаше промяна във времената и вече „бяхме" в Римската империя.

Реших да взема нещата в свои ръце и направих забележка на дъщеря ми. Леле, те скочиха и двамата –„Ама остави детето, няма да направи трохи, пък и да направи – какво толкова."
Е, това не е ли несправедливост? Защо по мое време не можеше, а сега може?

Отглеждаме децата си докато сме в активна възраст, във време в което се чувстваме силни, знаещи и можещи и

искаме всичко около нас да бъде перфектно, включително и децата ни

Затова изискваме от тях повече, строги сме и справедливи (на последното може би само ние си вярваме). Опитваме се да ги накараме да приемат нашите правила, защото сме убедени, че те са правилните. Опитваме се да ги контролираме, докато ги учим на нещата от живота, защото вярваме, че това е за тяхно добро. Искаме от тях все повече и все по-сложни неща. Когато сме родители.

Възрастните хора смятат, че единственото, на което е трябвало да научат децата си, е да бъдат отговорни. А след това – да ги оставят да бъдат свободни. Защото свободата означава отговорност. Само че това го разбират бабите и дядовците. И като бързат да поправят грешката си от недалечното минало по отношение на децата, те са склонни да разрешават всичко на внуците си. И тогава, независимо по какъв повод ,се появява въпроса – „Защо на мене ми беше забранено това, а сега на моето дете, дори не му правят забележка?"

Може би, защото възрастните са по-склонни да направят компромис, да бъдат по-отстъпчиви и по-малко контролиращи. Те искат да видят усмивка и щастие на личицето на любимия си внук или внучка и много държат да им дадат свободата, която не са давали на децата си. Още повече, че след определена възраст характерът на всеки човек става по-мек и по-благ, особено към най-малките членове на семейството. „Е, остави ги де, не им се карай, те са деца" – е най-често чуваната реплика към нас от нашите родители по повод на нашите деца.

Има ли по-голяма радост за родителите ни? Снимка: FlickrСещам се и за друго. Отглеждайки децата си в „работеща" възраст ние сме много заети, много забързани и времето, което им отделяме е малко и недостатъчно. Тичаме в различни посоки, за да се справим с всички задачи и в целият този хаос от забързани движения не намираме време и сили, които да отделим за децата си. Осъзнаваме това и ни боли, но няма какво да направим. Трябва да работим, трябва да свършим всички важни неща на света, а децата ни усещат нашата липса и търсят нашето внимание. Ако теглим чертата какво се получава?

Развиваме чувството за вина

спрямо нашите деца, заради вниманието, което не сме им дали.
Това чувство започва да ни тормози и ние не можем да се справим с него. Разкъсвани сме от задачите, които обикновено са неотложни, и грижата за потомството, която не се изразява само в храна и дрехи. И докато търсим най-доброто решение, се оказва, че сме остарели, а децата са пораснали и вече не търсят вниманието ни, защото имат други приоритети.

И тогава на помощ идват внуците, тези копия на нашите прекрасни, но вече пораснали деца. Ето го спасението – можем да изкупим чувството си за вина, отдавайки се изцяло на внуците. Точно това правят повечето баби и дядовци. Те могат и искат да отделят цялото си време и внимание, за да покажат и предадат обичта си на своите внучета. Готови са да компенсират всички пропуснати мигове и да изиграят всички неизиграни игри. Зашеметяват се от всеки успех на внука (защото са пропуснали някой от успехите на сина) и искрено се възхищават на интелекта на 3-годишната си внучка (защото са оценили възможностите на дъщерята чак на олпимпиадата по математика в V-ти клас).

Всеки ден, когато взимам дъщеря си от училище, присъствам на една и съща сценка. Беловлас дядо винаги чака едно момиченце от нейния клас. Човекът е доста възрастен, но стоически се справя със задачата, която са му поставили. И с видимо удоволствие.
Когато детето излезе от училището, дядото взима ученическата и раница и докато тя подскача около него, той куцукайки крета с тежката раница в ръце. (Много често в другата си ръка носи якето ѝ.)

„Синът навремето получи гръбначно изкривяване от тежката чанта, та сега гледам да не стигаме до там" – казва дядото, когато питам не му ли тежи раницата.
Е, да де, но гръбначното изкривяване може да се получи от неправилната стойка по време на час или от многото часове пред компютъра, или от лежането на дивана пред телевизора... Човекът обаче се чувства виновен „заради сина" и е готов да носи раницата на внучката до 8-ми клас, ако трябва (тя е още в IV-ти клас.) За да съм честна, аз също понякога взимам раницата на моята дъщеря, когато знам, че е много тежка. Но не го правя всеки ден, а и не съм на 76 години.

Разсъждавайки по темата в главата ми се появява и друга картина от моето далечно минало. Седя си аз в кухнята на баба ми, която всяка вечер след вечеря и преди лягане ме питаше

Какво да ти приготви баба за закуска?

и се започваше изброяване на предложения, на които биха завидели дори и в най-елитните места за селски туризъм. Не ми се иска подробно да се спирам на този момент, защото при спомена за някой закуски и досега слюнкоотделянето ми се повишава чувствително. Не си спомням майка ми да ме е питала така, защото тя беше на работа. Сутрин обикновено трябваше да се приготвим набързо и да хапнем набързо. Просто нямаше време.

За това пък сега моята дъщеря се радва на тази привилегия. Всеки път, когато остава да спи при моите родители баба ѝ (моята майка) вечер я пита –„Какво да ти приготвя за закуска утре? Искаш ли..." – И повярвайте ми, предложенията си ги бива (аз също се възползвам понякога).
Какво да се прави – казвам си – може би така е устроен животът, някога моята баба задаваше този въпрос на мен, сега моята майка го задава на дъщеря ми. Питам се дали аз ще го задавам на моите внуци – най-вероятно да.

Всеки малък човек се е чувствал неведнъж принц или принцеса, когато е бил на гости при баба и дядо. Не е нещо необичайно и не мисля, че е свързано с по-голямата обич. Не, не е това. Мисля си, че и внуците, и децата се обичат по един и същи начин. Просто възрастта и социалния статус се променят с годините и това съвсем естествено променя начина, по който показваме и изразяваме нашата обич.

Всеки човек иска да обича и да бъде обичан,

Най-желаният празник за дядо, при това може и всеки ден Снимка: Flickrвъзрастните се нуждаят от това най-много, защото когато спрат да ходят на работа социалните им контакти рязко намаляват. Най-много някоя комшийка да ги засипе с квартални клюки или да се скарат с инкасаторката, че им надписва сметките.

Децата са пораснали и идват от време на време. Пък и винаги бързат. Ето защо, когато се появят внуците, възрастните ни родители грейват. Раздават своята обич и угаждат по всякакъв начин, за да получат най-прекрасната целувка на света – искрената и по детски чиста целувка от децата на своите деца. А знаете ли коя е най-прекрасната музика на света за тях? Когато чуят – „Бабо, ти си най-добрата баба на света!" или пък „Дядо, ти си по-силен и от тате!" Думите, изречени от звънтящите гласчета на внуците стоплят сърцето така, както нищо друго на този свят.

Така че според мен тези радости в живота на възрастните са една от причините те да „глезят" внуците си, а не по-голямата обич, която изпитват към тях. Разбира се, не е хубаво да се прекалява и с обгрижването, и с вниманието, и с разрешените неща, защото когато те са прекомерни, задължително слагат отрицателен знак пред поведението на нестабилните детски характери.

И може би, ако говорим по често с родителите си, обсъждаме проблемите, изказваме мнение ще успяваме да стигнем до сравнително близки заключения. (Ясно е, че не можем да сме на едно и също мнение на 100%.) Но говорейки с тях, ще вървим в една и съща посока, възпитавайки наследниците си, и ще избегнем излишното разглезване. А в същото време баба и дядо ще се чувстват полезни и необходими.

И всички ще бъдем доволни. И всички ще се чувстваме обичани. Какво по-хубаво от това?


Създадена на 29.09.2010 г.

Коментари

  • D41d8cd98f00b204e9800998ecf8427e?size=50&default=http%3a%2f%2fassets.club50plus.bg%2fassets%2fuser%2fdefault_pictures%2fmale

    Снежана Димитрова написа:

    Преди почти 9 години

    Няма скала за измерване на чувства-съгласна съм.Не съм съгласна с това ,че внуците се обичат повече.Обичаме ги с осъзнатата любов през годините ,че животът е над всичко - над амбиции,над суетата,над властта,над показността и много други нелепости от които сме били умопомрачени ,когато сме гледали собствените деца.
    Обичаме ги и носталгично,осъзнавайки колко малко ни остава да се радваме на това чудо живот и да бъдем с хората ,които много обичаме.Обичаме ги и с чувство на вина ,че не отдадохме достатъчно време и нежност към собствените деца ,когато се борехме да оцелеем физически.Сега нашите деца се борят със същото , а ние отглеждаме техните проекции наглед с повече обич.Не обичаме внуците повече от децата си -обичаме ги различно!


  • D41d8cd98f00b204e9800998ecf8427e?size=50&default=http%3a%2f%2fassets.club50plus.bg%2fassets%2fuser%2fdefault_pictures%2fmale

    Драга написа:

    Преди почти 9 години

    ПО-лесно е да "обичаш", когато не носиш отговорности. Ако внуците ни след време не стават за нищо, за това ще са виновни родителите, не ние, въпреки хилядите ни волности спрямо тях, с които подбиваме авторитета на родителите дори. Нека да си говорим истината! Ревнуваме ние, не те! РЕвнуваме защото гнездото ни е празно и се опитваме да го запълваме по често с внуците, а начина за това е да им позволяваме нещата, които са им забранене в къщи. Колко подло от наша страна!


  • D41d8cd98f00b204e9800998ecf8427e?size=50&default=http%3a%2f%2fassets.club50plus.bg%2fassets%2fuser%2fdefault_pictures%2fmale

    galina deneva написа:

    Преди почти 9 години

    Обичам децата си,но обичта към внуците е едно по различно чувство.От самото им раждане,съм от техния лагер...всичко което вършат приемам по един зрял начин,а майките им все търсят вина,и не разбират това,което и аз не съм разбирала на тяхната възраст.


  • D41d8cd98f00b204e9800998ecf8427e?size=50&default=http%3a%2f%2fassets.club50plus.bg%2fassets%2fuser%2fdefault_pictures%2fmale

    galina deneva написа:

    Преди почти 9 години

    Попитали един професор,кои са неговите врагове и кои са неговите приятели...Моите врагове са моите деца,а моите приятели са моите внуци,защото ще върнат на враговете...


  • D41d8cd98f00b204e9800998ecf8427e?size=50&default=http%3a%2f%2fassets.club50plus.bg%2fassets%2fuser%2fdefault_pictures%2fmale

    Рени написа:

    Преди почти 9 години

    Основното,с поред мен,че сега имаме време.На времето отглеждахме децата си сами,в един малък град по разпределение,където хлябът се свършваше на обяд, за кисело мляко(ако изобщо идваше)се нареждахме на опашка в 7.30,а детската кухня беше на 2.5 км. без обществен транспорт.Обикновено събирахме децата,а останалите чакаха по опашките и всеки ден някой вземаше храната и за останалите.Първата година водата идваше на 3 дена веднъж.По-късно тръгнах на работа и тогава трябваше да си факир,за да се справиш.Един от големите ми кошмари бяха амбициите на учителката по трудово обучение,която непрекъснато искаше разноцветни парчета плат,прежди,картони,хартии и след работа тръгвахме из съседите да ги търсим.Още понякога се хващам,че ми се иска да запазя някакъв боклук от тоя род,да не би да ми потрябва.Изобщо нямах време за игра,но поне книги четяхме заедно.Таткото компенсираше си игрите,но той пък често отсъстваше.Сега имаме цялото време на света и с малките човечета откриваме нови вселени!


  • D41d8cd98f00b204e9800998ecf8427e?size=50&default=http%3a%2f%2fassets.club50plus.bg%2fassets%2fuser%2fdefault_pictures%2fmale

    Костадинка написа:

    Преди почти 9 години

    Имам три деца, имам и една внучка. Обичам всички еднакво - МНОГО!


  • D41d8cd98f00b204e9800998ecf8427e?size=50&default=http%3a%2f%2fassets.club50plus.bg%2fassets%2fuser%2fdefault_pictures%2fmale

    Диана Няголова написа:

    Преди почти 9 години

    От опит мога да кажа,че обичам внука си толкова,колкото и децата си-безкрай.И се чудя кой е казал, че внуците са по-мили?Може би това е бил човек,който не е обичал достатъчно децата си.Защото аз не мога да си представя скала,отчитаща обич.Това,че се държим по-мило с внуците,е по простата причина,че те все още са изграждащи характери и е нормално да правят повече грешки.А когато порасналото ти дете сгреши,ти очакваш то да е наясно с това,и само да вземе правилно решение.Може би затова на децата ни им се струва,че внуците са по-обичани.


  • D41d8cd98f00b204e9800998ecf8427e?size=50&default=http%3a%2f%2fassets.club50plus.bg%2fassets%2fuser%2fdefault_pictures%2fmale

    PEPA DELCHEVA написа:

    Преди повече от 9 години

    MNOGO VERNO,NAISTINA E TAKA,NE SME DALI NUJNOTO NA DECATA SI PORADI LIPSA NA VREME I TARPENIE I ISKAME DA KOMPENSIRAME S VNUCITE,NE 4E GI OBI4AME RAZLI4NO,NO I VE4E GODINITE,RAZSAJDENIETO SA6TO E OT ZNA4ENIE!DA SA JIVI I ZDRAVI VSI4KI MLADI I DE4ICATA IM PAK NIE BABITE 6TE PREJIVEEM NIAKAK SI VSI4KO,IMAME OPIT V NASGODITE,MAKAR,4E TAJAT I MNOGO BOLIAT!