club50plus.bg

Такъв сняг не бях виждал. Е, не,че не съм де, то нали съм вече на кусур години, ама такъв чист и дебел не бях виждал, наистина. Това си мисля и вървя към кафенето. Минали машини, разринали също като в града, ама тука снегът чист, чист, бял като пролетно кокиче. Въздухът кристален както би казал някой поет. Баш тъй си е без да съм написал и едно стихотворение в живота си.

Тая сутрин както винаги след закуска и побутване на туй-онуй из къщи се отправих към кафенето. Докато жена ми приготвя поръчаният от мене обяд ще мръдна до центъра, да не й се пречкам и да не почваме безкрайните разговори за достойнствата на характерите ни. Смях ме е като си помисля за тия ни „разговори”. Ми ние цял живот никога не сме се карали с жената тъй културно бе, без ярост, надскачане и тъй нататък. Просто си казваме разни неща един на друг и ни е смях, та се късаме. Ей, това на село и кавга не можеш да си спретнеш като хората, не върви. На село всичко ти е благо и драго на душата. Само дето булки няма толкова, ей тъй човек да оплакне окото. Има де, как да няма, ама все наборки, все пенсионерки завърнали се на село. Тук-таме някое младо, но  ти баш него ли ще срещнеш като излизаш.

В сладки мисли бях стигнал нахилен кафенето, влязох на бързо да не зяпа отворената врата. Съзрях в дъното бай Васил, стар приятел и право към него се засилих. Не пропуснах да погледна към барчето и да викна на Николинка кафе и коняче както винаги. Хвърлих й един мераклийски поглед колкото да не ме забравя, макар,че меракът ми отдавна беше изветрял. Николинка и тя наборка, кво толкова да й се мерача, ама ей тъй за отскок.

Пернахме по една ръка с бай Васил и се тръшнах на стола. Той също на кафе и коняче. Тъй сме свикнали ние младите пенсионери, както едно време, кафе с коняче. Каквото ти хареса на млади  години туй ти остава мерак цял живот. Другото , модерното - не. Туй уискита, водки, неее, ние си пием кафе с коняче или яка селска ракия. Не, че не сме пробвали всичко де що има по разни банкети, срещи, отчитания на съревнования и тъй нататък.

-Пак хвърли един мераклийски на Николинка, не се спираш - смее се бай Васил и поглажда мустака.

-Що, ти да не би да си видял нещо различно докато дойдеш? - питам и аз дяволито.

-Бе къде ти, то всичко живо се завряло в миша дупка, ква жена да видиш. Даже да видиш някъде то тя се е увила в панталони, анцузи и кво ли още не щеш, що да я гледаш - вече и двамата се заливаме от смях.

Пристигна моето кафе, конячето, чукнахме се за адет с бай Василя и си залафихме за празни работи. Малко политика, но от страх да не се разпопържаме бързо, бързо минахме на домашни теми. За децата, за къщите, за жените естествено. Какво ли толкова да си говорим за жените освен коя какво наготвила, как ни се е усладило, какви майсторки са в кухнята.

-Виж кво ще ти кажа, мойто момче - де на смях , де сериозно ми вика моят приятел - аз до какъв извод съм стигнал. Имай си ти жената, уважавай си я още повече, щом сте стигнали двамата до днешния ден заедно. Кусури всеки си има, всяка жена има нещо дето да не ти харесва. Недей й намира махна на нищо.

- Бе друго си е като видиш ти някоя тънка, пък по-млада, дето върви и се кърши, дето отмята назад косата - замечтано почвам аз, но бай Васил ме спира с ръка.

-Чакай сега и ме слушай. Аз това съм го мислил  и премислял. Той меракът си е мерак, пък за чуждо и различно еша си няма. Да размишляваме обаче като мъже на възраст, улегнали и разумни. Що бе джанъм,  да си прави човек бели, а, баш сега кога остарява. Верно е, че нашите булки не са ония ми ти момичета дето тичахме по тях, че дъх не ни оставаше. Натрупали някое килце, талията им я няма май вече там дето беше.

Пийваме коняк , отпиваме и кафе и продължава бай ти Васил.

- Боядисват косите, пък отдолу израстя на бърза ръка за ден -два бяла коса пак, не винаги миришат на парфюми, макар ,че ги имат и сега по тоалетките в спалнята. Миришат на манджи понякога, ама пък как сладко ни готвят , а?

Замислям се и аз, докато го слушам си представям мойта жена в къщи. Старае се жената макар да сме на село вече две-три години. Косата във форма, дрехите спретнати,че и секси дет се вика. Е, понапълнила дупето , ама и пазвата й е пълна. Току попоглеждам към нея кога нещо чопли из градината. Е, аз също си гледам работата де, но поглеждам и към пазвата й.

- Другото пък си мисля аз, та ние как изглеждаме, а? Не ни ли виси тук и там това и онова, а? Не ни ли светят главите като ракетни площадки, а? Да не мислиш,че някоя вталена, елегантна и начервосана нас ще гледа? Ако младее жена ти на тия години нали ще я гледат всички набори,че и младите,че и по-дъртите от нас. Да не остане само наша, а, как мислиш ти? Няма братче, ще може да избира колкото си иска и погледнеш някой ден бегала, нали тъй?

-Тъй е, - викам му и аз - то дет се вика стар боклук като се запали - и се смея колкото мога. Отмятам назад глава и хвърлям по едно око към маса дето има жени да пият кафе. Ей тъй, не че нещо, ами все пак да видя дали ловя окото още. Майтап правя, но на ум се замислям на бай Василя по думите. Аз съм си го мислил същото понякога. Какво ни е на жените, че и на нас. Бяхме млади, бяхме хубави, дето има един лаф останахме само „И”. Нищо де, голяма работа. Аз си харесвам жената, пали ме тя мене още.

Ей на, дойдохме си на село, оправихме къщата, уредихме си удобствата. Станем, шетаме си, работим си, хапваме и пийваме с приятели. Спокойно, никой не те гони за никъде. Създаваш си работа колкото можеш да работиш. Какво беше последните години преди пенсия, а? Какво беше? Младите те гледат на мор, не ти обръщат внимание на думите, пуфтят зад гърба ти. Шефът ти пък те навиква,че не се променяш, не навлизаш в новото. Тебе ти иде да хвърлиш всичко и да хукнеш дето ти видят очите, ама стажът, стажъъът. Добре,че на онуй  време дето му викат сега „соца” работа имаше много, завършвахме училище и тръгвахме да работим, че стаж навъртяхме. Каква да е пенсийка взехме, здрави сме още слава Богу. Оставихме децата по градищата и се кротнахме с жените на село.

- Какво се одряма  - пита ме бай Васил - за кога друга жена ти трябва , а ? Зная, зная, че не ти трябва, аз не приказвам за тебе, ами тъй ми иде на езика докато ти разправям какво си мисля. Вечер кога си лягаме и я гледам моята жена до себе си и си викам: ”Боже, добре,че е до мене, на леглото. Де ще се облегна на гърба й, де ще метна ръка през нея, а тя топличка, топличка, мила, става ми драго, почивам си и си заспивам блажено”. Какво друго ми трябва. Другарче ми е, от приказката си разбираме, едно и също мнение имаме за много работи. Е, скълцваме се понякога още, ама май повече се радваме един на друг.

- Тъй,тъй бай Василе, не ме гледай, че се майтапя. Ей, миналата седмица кога бродихме по горите за сухи дърва бях настинал. Знаеш ли, като малко дете ме е гледала моята булка. Компреси ли не бяха, лекарства ли, консултации с една нейна приятелка докторка по телефона, разтривки. За два дена бях като нов. Пък аз използвах, че се поглезих малко. - смея се от сърце и му хортувам тихичко да не ни чуват много какво си приказваме. Най-лесно ще ни вземат за подбив.

Седим си на топло с бай Васил, идват и си отиват и други „граждани” като нас, по някой англичанин, новоизпечен български селянин станал. Алъш-вериша на Николинка върви сутринта като по вода. Малко кафененце, но спретнато и чисто, хубаво кафе има, събира ни сутрин през зимата на топличко, а през лятото отвън, под чадърите.

Ей на, вратата се отваря и студът вкарва на бърза ръка нов посетител-Диана. Диана е останала рано вдовица, преди да се пенсионира още. Съкратили я без време от работа, подхвърлял я живота насам-натам самотна. Ходила по Гърция на работа и като се завърнала, оставила всичко на децата, върнала се на село, изгледала майка си и днес си живее тука. Оправна жена. То какво й остава друго де, като е сама. Огледа се, видя ни, махна приятелски на двама ни и отиде към бара.

-Хубава жена, а - шепне ми бай Васил.

-Що шепнеш,бай Василеее - смея се аз, а той ме тупа по-ръката: „по-тихо де,по-тихо” - Хубава е и оправна. Имат се с моята  и идва понякога у дома. Весела е и шегаджийка, но на чуждо око не хвърля. Сериозна е, къщата си гледа, длъжна никому не остава. За компания пък, еша си няма. Жена ми е разправяла, доста мъка е преживяла Диана през последните години, но не се предала, справила се.

-Ей, затуй ти викам напред да си гледаме булките и да сме живи, и здрави по-дълго време заедно. Сам човек какво правва ,а ? Даваш ли си сметка, една лула орехи не струваме по сами, една манджа не можеш си наготви, паниците няма да си умиеш като хората сам - дума бай Васил и въздиша, нажалява се. - Ей, заради тез работи още повече уважавам хората дето са по сами останали.

-Стига де, я си пий конячето и си мисли какво е наготвила твоята за пладня. Иди си,  обядвайте, починете си, пък към надвечер елате да се видим. Ей тъй, на печени семки и на вино, какво ще кажеш? - потупвам го аз по рамото.

-Що да не дойдем, ще ви дойдем. Е, хайде,че аз съм преди тебе тука, да тръгвам - побутва бай Васил чашките по масата и оставя бакшиш за Николинка.

-Ааа, чакай де, тръгвам с тебе, стига ми толкова,че докато си идем,  да „изпием” и по един тютюн по пътя - дръпвам го аз за ръкава и двамата се запътваме към вратата. Чупим по едно око пак на Николинка, за довиждане, нахилваме се „под мустак” и отваряме вратата. Времето е отпуснало малко, къде пладня е. Снегът вече е мек, не скрипти под краката. Селото е отворило блеснали очи под снежните шапки на покривите, запалило  комините, отпуснало снага след нощния студ. Подпушваме и ние  луличките с бай Васил, вървим  малко заедно и после всеки поема към топлата си къща, към половинката си, към спокойното си гнездо.

 

Милка Маркова