ЕС – СВОБОДНИ И РАВНИ...

Дали?

05140.0

Normal_es

Британска звезда падна от небето...

ЕС – СВОБОДНИ И РАВНИ...

 

Как се проявява деспотизма в Европейския съюз - този невъзможен конгломерат от различни в цивилизационното си състояние и развитие държави? Първото поразително нещо в него е безкрайното множество от хора, всички равни и подобни един на друг, стремящи се непрестанно да си осигурят дребни и елементарни удоволствия, с които да запълват живота си. Всеки от тях живеещ в егоизма си, сам за себе си и чужд на съдбата на останалите, като децата и близките му приятели представляват за него цялото човечество. Що се отнася до останалите граждани той е до тях, но не ги забелязва, докосва ги, но не ги усеща. Съществува в себе си и единствено за себе си. Макар кръвното родство  все още да значи нещо за него, определено може да се каже, че той е загубил своята родина.

Над всички тях стои една огромна бюрократична и покровителствена власт, която се грижи да осигури елементарното им благополучие и да бди относително за сигурността им. Тази власт е абсолютна, щателна, регулярна, предвидлива и мека. Тя иска да се оприличи на родителския авторитет, ако целта и е да подготви хората за зрелостта им. Тя обаче се стреми да ги държи в състояние на вечно детство и е особено доволна, когато хората ликуват в ежедневно предоставяните им зрелища и забавления, за да не мислят за нищо друго.

В този държавен конгломерат задълженията на гражданите са минимални, а нищожността на индивида в сравнение с мащабите му го кара да се чувства не господар на себе си, а слаб и безсилен пред лицето на събития, които не е в състояние да контролира. Какъв е тогава смисъла да се твърди, че гражданите са станали господари на самите себе си? Демокрацията все по малко произвежда  материални неща, като автомобили, предмети от бита и жилища, но въвлича безброй хора в непроизводителни дейности, които нито са необходими, нито полезни. Например охранителния бизнес, неефективната съдебна система с планините от жалби и дела на прокурори, съдии, адвокати, съдебни изпълнители, неправителствени организации, дублиращи неефективните държавни. В момента стремежа е федерализация на ЕС и най-големият страх е, че американския начин на живот ше стане присъщ и за европейския. Победния ход на демокрацията е така неумолим, че съпротивата срещу него е колкото безнадеждна, толкова и контрапродуктивна. Единствената надежда на която най-много може да се надява е, че съществуват сериозни алтернативи, които могат да бъдат съхранени, ако самата демокрация е по-умерена.

Трябва ли да се страхуваме, че ще бъдем доволни от съществуването си, вече не човешки същества, а като животни от стадото Homo Sapiens? Или опасността идва от това, че ще бъдем доволни на определено равнище, а на друго все пак неудоволетворени от себе си, поради липса на каузи, за които да се борим.

Изчезването на средната класа и задълбочаващото се неравенство поражда желанието за справедливост и наказание на виновните за това и почива върху ненавистта на слабите срещу силните. Обезсилват се духовните последици от състраданието и от налаганото равенство с най-различни, често маргинални малцинства. Хората се бунтуват срещу идеята да бъдат неразличими членове на универсална и хомогенна общност, без право на глас. Те искат да бъдат граждани, а не самодоволни потребители, в системата на рационално потребление, обслужваща междунардния финансов и промишлен капитал под гръмкия лозунг „Свобода на движение на стоки, услуги, капитали и хора”, където всеки е подобен на другия, все едно от коя част на Европа е. Те ще искат да имат идеали, в името на които да се борят. Те ще искат да рискуват своя живот, дори ако международната държавно политическа система елиминира опасността от война.

Това е противоречието, което либералната демокрация не може да разреши и в по-далечна перспектива може да бъде взривена отвътре. Цивилизация, която се стреме към разюздано изравняване на несъвместими ценности и общности и фанатично се стреми да изгони всяка проява дори на естествено неравенство, бързо ще се окаже блокирана в рамките, наложени от самата природа. Ако в бъдеще, нивелационните страсти продължават с обявяване за незаконност на сравнението между грозно и красиво, или пък обявят, че човек без крака е не просто духовно, но и физически равен на физически здрав човек, тогава с тези аргументи ще последват несъстоятелната съдба на комунизма.  В случая природата ни е съюзник и ако някои се опитват да я изгонят през вратата, тя бързо ще се върне през прозореца. Природата ще се погрижи да запази естествените неравенство, дори в егалитарния демократичен свят. Цивилизация лишена от хора, които желаят да бъдат признати за по-добри от другите и която не утвърждава по никакъв начин фундаментална здравословност и смисленост би разполагала с твърде малко изкуство, литература, музика и интелектуален живот. Тя би била управлявана некомпетентно, защото малцината качествени личности не биха избрали живот в служба на обществото. Тя ще изпитва недостиг от икономически динамизъм, движещите и сили ще са лишени от тяга, а технологията и не би надвишила средното равнище. А най-същественото е, че не би могла да се защити от набезите на цивилизации, пропити от идеи за превъзходство, чиито граждани ще са готови да се откажат от удобствата и сигурността и не биха се поколебали да жертват живота си в името на тържеството на своите идеи. Ако либерална демокрация бъде взривена отвътре, това ще е поради липса именно на такива утвърждаващи идеи. Никога не би оцеляла само по силата на универсалното и равно признание на всички.

Демократичната политика също се старае да намери отдушник за амбициозните натури. Електоралната и партийна политика е активност, в която се влиза в борба с другите за обществено призание. Но демократичните лидери са обградени с бариери пред властта им. Първата от тях е народния суверинитет. Модерният политик може да бъде премиер т.е. пръв сред служителите на народа, но не и господар. Той е принуден да апелира към човешките страсти, независимо дали са ниски, или благородни, според политическата ситуация, както и да върши унизителни неща, само за да бъде избран. Като резултат модерните лидери не властват. Те реагират, ръководят и направляват, но са институционално ограничени, така че за тях е трудно да оставят личен отпечатък върху тези, които управляват. Нещо повече, в развитите демокрации начините за управление са предварително установени, което се отразява в постоянно стесняване на дребните различия между отделните партии.

Но наред със страните претендиращи да са демократични, съществува огромен свят, който отрича и се съпротивлява на налаганите, често със силови методи  „демократични” принципи, чужди на тяхната традиция, религия и морал. Вероятно е здравословно за либералните демокрации, съществуването на такъв враждебен свят, който да поглъща енергиите и амбициите им в борбата с него. Съвсем друг е въпроса, дали това е добре за този Трети свят и алтернативата в бъдещето - КОЙ-КОГО?

 

СВЕТОСЛАВ  АТАДЖАНОВ

Djani.blog.bg


Създадена на 06.07.2018 г.

Коментари

Все още няма коментари