Белязан от България: Петер Юхас на 80

Normal_peter_uhas

Най-българският унгарец и най-унгарският българин за мостовете в историята, за дискусиите „под сурдинка“ и за анекдотите

На 17 ноември в Унгарския културен институт се събраха колеги, приятели и почитатели на Петер Юхас, за да отбележат 80-тия му рожден ден. В непринудените приветствени слова прозвуча справедливата висока оценка за 60-годишната всеотдайна дейност на един от най-четените българисти. Вестник „Литературен форум“ пък отдаде своя реверанс, като направи специален брой за юбиляря.

 

„Няма друг унгарец, който в този период да е сторил повече от Юхас за опознаване на българщината в Унгария, няма и друг жив унгарец, който в България да е бил четен, повече от него.” (Дьорд Арато – Обичан с омраза; „Литературен форум“, бр. 2, 2010 г.; стр. 7) И наистина, благодарение на него най-доброто от българската класическа и съвременна литература става част от унгарската култура.

На честването се чуха и искрени признания от страна на българските му колеги, че в годините, когато те не са се докосвали до теми табу, когато по някои въпроси са дискутирали „под сурдинка“ и в най-тесен приятелски кръг, той е излизал с публикации в търсене на истината.

Получил думата, Петер Юхас се усмихна и скромно и, в негов си стил, отговори:

Какво толкова съм направил. Просто си вършех работата. Както баща ми, дядо ми... Защитавах професията си... През целия си съзнателен живот съм правил това, което съм искал. Затова и никога не съм усещал работата си като бреме.

Преди войната, по жътва, потта се лееше от мен, хълбоците ми бяха покрити с пластове сол. Понякога вече си мислех да се приближа твърде много до косата. ... С баща ми ожънахме седем декара пшеница за една десета от нея. Той ми косеше, аз я събирах на снопове и я връзвах. Който е преживял това, той никога през живота си не е намерил тежка работа. Значи след жътвата лесно изкарвах парите. Не бих искал през живота си да узная колко струва кило хляб.

И как попаднал в България?

Случайно. Всеки обрат в живота ми до такава степен се дължи на случайността, че накрая трябваше да прозра, че случайността е Господ инкогнито.

Бил студент по унгарска филология и с колега разпределяли студентските стипендии. Телефонът иззвънял, шеф от отдела за висше образование поискал предложения за две чуждестранни стипендии.

Само две ли –
попитал нехайно, необмислено и на шега Петър Юхас. – Ами тогава предлагам нас двамата!

Шефът наредил веднага да му изпратят по две снимки. Миг преди да затвори телефона, Петер разбрал, че стипендиите са за България.

Петер Юхас през погледа на карикатуриста Борис ДимовскиС хусарски устрем завърших университета за три години. От преподавателите си ценях най-много Петър Динеков и Георги Цанев. Аз ги обичах по един и същи начин, но те мене – твърде различно. Динеков ме заливаше с внимание и любезност, докато не откри някаква самостоятелност в работата ми. Наистина през 1981 г. в интервю пред „Литературен фронт“ сподели, че Петер Юхас пръв е забелязал, че в търновския надпис на хан Омуртаг е скрита поезия: Човек и добре да живее, умира и друг се ражда. Нека роденият по-късно, като гледа този надпис, да си спомня за оногова, който го е направил...

Когато му споменах, че през ІХ век е имало две Моравии и по-голямата е била тук, на юг, край българската река Морава, ме запита с необичайно за него раздразнение:
„Тази ваша истина няма ли да ни навреди? Защото там живеят сега сърби. На тях ли ще дадете Кирил и Методий?“ Истината вреди само на онзи, който е заслужил – отговорих аз...

В друг случай радостно му съобщих, че сред непубликуваните материали, събрани от Елена Огнянова, съм намерил български вариант на унгарската легенда за общия произход на българи и маджари.
“Това е сензационно откритие, ако не е фалшификат,” – рече. Че кой ще го е фалшифицирал? “Източникът, или Елена Огнянова,” – отговори...

Никога нищо не съм искал да обяснявам на никого. Искал съм само да изясня някои неща за себе си. Захващам се с някоя тема, само ако ми замирише на лъжа. Надушвам разни исторически или литературни тайни. И пиша ли, правя го само заради това – да няма общоприети лъжи. Затова писах за македонския въпрос, за културата на тюрко-българите, за моравската мисия на Кирил и Методий...

Вицът се прави като изкуствените цветя, няма естествен аромат. Анекдотът не се прави, той се ражда...В края на 1978 г. вестник „Литературен фронт“ публикува изследването му Историческа истина и политическа реалност.

Македония и Южна Тракия са българската Трансилвания. България най-напред през 1878 г., а след това през 1919-та е била разпокъсана, както и Унгария. Откак се помня, зная какво е фантомна болка – болката, която ни се струва, че усещаме на мястото на ампутираната телесна част. По-късно осъзнах, че и тялото на нацията е като човешкия организъм. Като студент почувствах, че ампутираната част на нацията и десетилетия по-късно гложди по същия начин, както осакатените крайници. А когато си съпричастен към съдбата на двата народа, и болката се удвоява...

Това есе написах в Смолян. Кольо Дамянов среса в изящна фризура рошавия ми български с опитна ръка на коафьор. Хареса му сравнението за множенето на лозата и на народите; накланяш една млада лозова пръчка, хвърляш ѝ една лопата пръст и щом пусне корени, я режеш от корена-майка. И сърбите бяха ползвали този метод: хвърлиха лопата локален патриотизъм на македонските българи (пак по-добре от лопата пръст, хвърлена върху албанските масови гробове), и щом взе да пуска корени мисълта, че са македонци, отрязаха ги от корена им, от живото тяло на българската нация.

През 1985 г. в София излиза преводът на докторската дисертация на Петер Юхас Тюрко-българи и маджари. Влияние на тюркобългарската култура върху маджарите. Тиражът е повече от скромен – 800 екземпляра, но ефектът е голям.

Унгарецътбългарист е дръзнал да хвърли мост към миналото върху 450 страници, да извади от забвение имена на учени, да възкреси хипотези и доказателства в отговор на въпроса къде и кога са се срещнали предците на днешните българи и унгарци.

И още по-смело – да подкрепи тезата, че прабългарската и старомаджарската култура имат своето достойно място в изграждането на цивилизацията на Източна Европа.

Преди половин век оставих половината от сърцето си в България. Понякога се връщах в Будапеща, но след седмица-две ме хващаше болест, някаква неизлечима и вечна епидемия – носталгия по България... България е моята съдба. Първата ми съпруга беше българка и въпреки това обичам България. Дори бавно забелязвам, че съм станал така да се каже земноводно животно: българин с унгарски произход.

Не може години наред да пишеш за един народ и да стоиш на дистанция. Човешкото сърце не е от камък, но и да беше – камъкът се нагорещява... Когато Тургенев веднъж прочел прекрасния разказ на Толстой за един кон, възкликнал: „Лев Николаевич, не е възможно някога да не сте били кон!“

За повече от половин век съдбата на българщината така се е просмукала в мен, че за мен няма по-голямо признание от това, някой някога да се провикне: „Тоз Юхас, не е възможно някога да не е бил кон!“ 

Татко, ти си най-добрата мама на света...Моето запознанство с Петър Юхас датира отпреди десетина години. Беше излязла книгата му Смъртта не е алиби (Анекдоти за български писатели). Подготвях интервю за един седмичник. На въпроса ми как му е дошла идеята да разкаже за срещите си с българските писатели чрез анекдоти, отговори:

От дете обичам шегите, анекдотите. Вицовете и народните поговорки цял живот са се лепили по мене като магарешки тръни на репей. И в голяма степен въздействаха върху покълнващия ми разум. В педагогическия институт любимият ми учител по рисуване, когато разбра, че се въртя около едно момиче, се опита да ме засрами пред целя клас: „Петер, Петер, мислих те за по-умен. Да оставиш гората заради едно дърво!“ 

В духа на анекдота веднага му отговорих: „Господин учителю, вие се качете на гората, а аз ще се кача на дървото.“

„Един на нула за тебе, Петер“ – рече учителят...

Оттогава съм запазил този лош обичай да разказвам анекдоти и когато не ме питат.

Подавайки ми снимка с дъщеря си, той с характерната си шеговитост добави: Предлагам да я публикувате с надпис „Най-вярната ми любов“.

После допълни с усмивка:

Обажда ми се един ден по телефона Лилла и задъхано ме моли бързо да се прибера, защото майка ѝ искала да готви. Друг път ми пошепна поверително: „Татко, ти си най-добрата мама на света...“

Не случайно хората, които познават Петер Юхас по-отблизо, очакват от всяка една негова дума анекдот. И въпросът ще има ли продължение Смъртта не е алиби беше неизбежен.

Обичам вицовете, ала оригиналната находка, остроумната шега, наивната простота на усмивката при анекдота е нещо съвсем друго. Вицът се прави като изкуствените цветя, няма естествен аромат. Анекдотът не се прави, той се ражда, използвайки всяка житейска ситуация. Той е отпечатък на времето – съхранява духа му по същия начин, както кехлибарът съхранява древните насекоми. Днес няма сюжети за анекдоти. Няма го Съюзът на българските писатели, кафенето, почивните станции, срещите на писателите...

През цялата вечер следях лицето на Петер Юхас. Попроменило се е, но шеговитата усмивка се е запазила. И на последното, най-сърдечно пожелание „До следващия рожден ден на 90, а защо не и на 100-годишнината да се съберем отново!“, той, по Юхаски, отговори:

Ако сте живи и здрави!


Създадена на 24.11.2010 г.

Коментари

  • 397a17e9f1d01eda7798076d8a10ac06?size=50&default=http%3a%2f%2fassets.club50plus.bg%2fassets%2fuser%2fdefault_pictures%2fmale

    Кънчо Кожухаров написа:

    Преди 6 месеца

    Прекрасно интервю за прекрасен човек. Благодаря!